Йордан Камджалов: Живеех само на хляб и ябълки в Берлин

В новия епизод на „Храмът на историите” пред Мон Дьо застава маестро Йордан Камджалов, който разкрива какво е жертвал за да стигне до момента, в който той дава на другите. Зад диригентската му палка се крие дългогодишна връзка с музиката. Още като ученик в осми клас той започва да композира, но никога не се осмелява да покаже произведенията си. „Криех ги по чекмеджетата“, признава той пред Мон Дьо и дори днес гледа на тях с присъщата си взискателност:

„Може като стана пенсионер да покажа някакъв композитор, но при толкова много велики композитори да показвам моите измишльотини не ми се вижда сериозно.“ Едно от първите му произведения носи символичното име „Незатихване“ – дума, която дори предизвиква недоумение у негова учителка.

„Аз още съм в това незатихване“, казва Камджалов. Същата неугасваща вътрешна сила го превежда и през трудните студентски години в Берлин, когато с месеци се храни само с хляб и ябълки, а между репетициите в Берлинската филхармония се усамотява с най-скромния си обяд. Именно този опит по-късно го вдъхновява да създаде своята фондация и да отстоява убеждението, че големите мечти се раждат не от удобството, а от преодоляването на ограниченията.

Да имаш своя момент на извънредност

Парадоксът в пътя на Йордан Камджалов е, че признанието често идва първо отвъд границите. „Винаги съм бил отхвърлян на провинциално ниво и винаги съм бил обичан, обожаван, приеман на космополитно ниво“, казва диригентът, чиито най-престижни отличия са присъдени от международни журита и световно признати професионалисти. Но зад успехите стои и друго разбиране за живота – че най-силните моменти се раждат от контраста.

Камджалов сравнява човешките изпитания със светлосенките в живописта: „Нещо трябва да потъне в тъмнина, за да заблести пламъкът.“ Според него именно трудностите създават условията за истинския блясък, така както гладният човек открива неподозирана стойност в най-обикновените неща. „Ако човек не е ял няколко дни, една хапка хляб, една ягода, биха били нещо сензационно“, казва той. За диригента това не е просто житейска метафора, а

философия, която обяснява както творческия възторг, така и способността да продължава напред въпреки съпротивата по пътя.

Да останеш в България

„Аз нямам един ден, една секунда нямам трудов стаж в България.”, разкрива маестрото пред Мон Дьо. Той подчертава и, че не възприема дейността си като работа: „Аз нямам един ден, една секунда нямам трудов стаж в България. Така че думата е може би да служа, да създавам в България. Не да работя, а да създавам.“ Камджалов описа страната като „едно варварско, блатясало пространство“, в което въпреки всичко живеят „най-благородните същества“, сравнявайки ги с делфини, които едва оцеляват в блато. По думите му, Камджалов е разочарован от комерсиализацията на културата и образованието и не крие, че мечтае културната просвета да бъде достъпна за всички безплатно.

„Омръзна ми от това продаване на билети. Аз търся начин да напусна тази зона. Цялата супер култура и образование продават, продават, продават, а народът става все по-беден“, каза той. В разговора той се връща и към спомена за своята баба Цанка, която определя като „най-интелигентния, най-умния, най-работливия, най-бързия и най-музикалния човек“ в рода. По думите му тя го е съветвала да не се отличава от останалите хора, за да не страда, но той е избрал обратния път: „Аз направих пълната противоположност на това, което тя ми каза.”, заключва Йордан Камджалов.