Защо някои хора така и не преодоляват загубата на близък човек?

Скръбта след загуба на близък човек не протича по права линия. При повечето хора болката постепенно отслабва, но при малка част тя остава силна и продължителна с месеци.

Смята се, че около 10% от хората, преживели загуба, развиват продължително разстройство на скръбта, известно като PGD. Състоянието е свързано с трайни и тежки емоции като тъга, вина и силен копнеж по починалия, които продължават повече от шест месеца и затрудняват връщането към нормалния живот.

Продължителното разстройство на скръбта е признато като психиатрично състояние от Световната здравна организация. Сред характерните признаци са:

• постоянно мислене за починалия;

• затруднение да се приеме смъртта;

• усещане, че животът е загубил смисъл;

• чувство, че човек е загубил част от собствената си идентичност;

• проблеми с връщането към работа и ежедневни дейности;

• в по-тежки случаи, мисли за самоубийство.

Рискът е по-висок при внезапна или травматична загуба, но състоянието не се развива при всеки човек, преживял подобно събитие.

Ново научно обзорно изследване, публикувано в списание Trends in Neurosciences, анализира какво е известно за мозъчните механизми зад продължителната скръб.

Екип от University of New South Wales в Австралия установява, че при хората с PGD се наблюдават промени в мозъчни системи, които участват в обработката на емоции, привързаността, мотивацията и усещането за награда.

Сред засегнатите области са nucleus accumbens и орбитофронталната кора, които са свързани с желанието и мотивацията, както и амигдалата и инсулата, които участват в емоционалните реакции.

Според водещия автор на анализа професор Ричард Брайънт продължителната скръб не представлява напълно различен вид скръб. По-скоро човек остава „заседнал“ в процеса и не успява постепенно да се адаптира към загубата.

Изследователите предполагат, че мозъчните механизми на привързаността и наградата могат да поддържат силния копнеж по починалия. На психологическо ниво това може да се проявява като постоянна потребност от присъствието на загубения човек, което затруднява адаптацията към новата реалност.

Някои от наблюдаваните мозъчни модели се срещат и при депресия и посттравматично стресово разстройство. Това не е изненадващо, тъй като състоянията споделят симптоми като натрапчиво премисляне, силен емоционален дистрес и затруднено функциониране.

Учените подчертават, че данните все още са ограничени, тъй като продължителното разстройство на скръбта е сравнително нова диагноза. Повечето налични изследвания са базирани на функционален магнитен резонанс, който проследява мозъчната активност, докато участниците гледат снимки на починалия или мислят за загубата.

Според специалистите по-доброто разпознаване на продължителната скръб е важно, защото съществуват психотерапевтични подходи, които могат да помогнат. Ключовата стъпка е хората с тежки и продължителни симптоми да бъдат идентифицирани навреме и да получат професионална подкрепа.