Какво става, докторе?

Емоционалното отношение към болестите е далеч по-полезно и по-убедително, отколкото сухото им научно обяснение. На медицинските статии им липсва точно емоция. Може би затова някои хора вярват на повече на врачките, пише „Дойче Веле“.

"Ако не бях направил профилактичното изследване, сега нямаше да съм тук". Има такива невероятни изказвания, спрямо които всеки рационален довод, поставящ под въпрос ползата от приложения лечебен метод, прозвучава коравосърдечно и технократски.

Колко по-достоверно звучи изцереният болен като гост на някое токшоу, когато чрез историята на собственото си заболяване вълнуващо доказва, че е бил спасен благодарение на еди-кое си чудотворно лекарство, еди-каква си диагностика или от главния лекар на еди-коя си частна клиника. Може ли да има по-убедителен аргумент от живото доказателство на бившия пациент, превърнал се в посланик на очевидно така успешно приложения му спасителен метод?

В отделни случаи доказателствата обхващат всички прослойки. Всяка екологично вманиачена майчица твърди, че малкото й съкровище се е отървало от упоритите инфекции едва след като започнала да го тъпче с хомеопатични топченца, есенция от планински билки или други вълшебни питиета.

От страниците на Journal of the American Medical Association Захари Майзел и Джейсън Карлауиш от Пенсилванския университет призовават лекарите да се противопоставят - с емоционални истории, облягащи се на доказателствата на мащабни епидемиологични проучвания, и такива, в които се оглеждат индивидуални съдби, така че пациентите да могат да се идентифицират с тези истории.

Митове и емоции

Лекарят от Спешна помощ и специалистът по биоетика се ядосват, когато изтъкнати личности поставят собствената си съдба в услуга на някоя съмнителна кампания. Бившият нюйоркски кмет Руди Джулиани и бейзбол-легендата Джо Торе, например, в емоционални изяви издигнаха тази есен твърдението, че PSA-тестът за рак на простатата "спасил живота им". Малко преди това Preventive Services Taskforce и други независими медицински организации бяха заявили, че мъжете не трябвало да се подлагат рутинно на PSA-сканиране.

Джени МакКарти, бивша плеймейтка, актриса и може би най-известната противничка на ваксинациите в Америка, при всяка възможност тръби, че след ваксинация срещу скарлатина, заушка и морбили синът й станал аутист. Упорит мит, чиято и без това съмнителна научна база отдавна вече се оказа фалшива. Кажат ли това на МакКарти, тя отвръща: "Моят син е моята наука", а иначе признава в краен случай и "университета Гугъл".

 
Повече лични истории

"Научните статии са сами по себе си безстрастни и не разказват нечия история", пишат Майзел и Карлауиш. "Би трябвало обаче да използваме лични истории, за да направим разбираемо за пациентите кое е научно доказано и кое не". Подобни лични истории не влизат в противоречие с медицинската наука, базирана на научните факти, а я допълват и стимулират лечебната дейност. При това не става дума само затова, на пациентите да се поднася информация единствено за успехите, та да бъдат те убедени в смисъла на терапията. Разказите могат да бъдат от полза и при обясняването на неуспехите на медицината, например забраненото след две години прилагане на медикамента авастин за лечение на рак на гърдата, след изследванията показват, че пациентките не само не живеят по-дълго, но и страдат от тежки странични явления.