"Русначе": Как германки криеха произхода на нежеланите деца

След капитулацията на Германия във Втората световна война страната е разделена на четири окупационни зони: американска, британска, френска и съветска. Във всяка от тях има военни контингенти, а на войниците им е забранено да общуват и да влизат в близки отношения с местните хора. Но на практика тази забрана не работи: според различни оценки именно от такива връзки между чужди военнослужещи и германски жени в периода 1945-1955 г. са родени между 200 000 и 300 000 деца.

Реално обаче „децата на окупацията“ вероятно са дори повече, тъй като много жени се опитвали да скрият връзките си, за да не бъдат стигматизирани – те и децата им. Историчката Софи Хубе е разговаряла с такива деца от 12 семейства, които днес са възрастни хора. Като резултат на нейната научна работа излезе книгата „Спомени на нежеланото поколение. Децата на окупацията и техните потомци търсят корените си“. По този повод ДВ разговаря с нея.

Защо, въпреки забраната, местни жени и военни от съюзническите войски все пак са влизали в близки отношения?

Забрани и строга изолация от местните хора

Софи Хубе: Били са изключително тежки времена за младите жени: години на война, лишения, загуба на близки. Освен това са били останали много малко мъже: много германци са загинали на фронта или са били пленени. А съюзническите войници са пристигнали като победители – говорим за млади мъже в красиви униформи, което важи особено за американците и британците. Вероятно в това се е състояло и привличането: те са били нещо като отдушник, начин за загърбване на трудното настояще и минало. Много жени си спомнят, че са били влюбени, разказват за истинска любов.

На практика е било невъзможно да се изпълняват забраните за общуване - хората са живеели в трудни условия. В британската и американската зони забраните много бързо са били облекчени – просто военните администрации са разбрали, че строгата изолация не работи: хората все пак общуват, сближават се, това е естествено. Така са възниквали приятелства, симпатии, любовни връзки, а след това са се появили и децата.

Как жените са криели бременността и произхода на децата си?

Софи Хубе: Носели са широки дрехи по време на бременността, а след това са разказвали почти абсурдни истории, като например, че постъпват в болница за операция на апендицит, а връщането у дома с бебе обяснявали, че то е било родено от друга жена. Но в много случаи просто не е било възможно да се скрие, особено в малките села, където всички се познавали и където е било известно, че жените посещават вечерни офицерски партита.

Било е трудно да се скрие напълно и произходът на децата, но мнозина се опитвали чрез мълчание да го „забравят”. Освен това двойките често не са можели да бъдат заедно: военните са били местени от едно на друго място и много от тях са се оказвали далеч, когато се е раждало детето. Това е усложнявало много живота на жените: на практика те са били без партньор и работа, били са много млади и често са живеели все още с родителите си. Били са трудни условия както за жените, така и за децата.

Имало е и много изнасилвания. Според различни оценки в периода 1945-1955 г. са родени около 400 000 деца в резултат от изнасилвания. Какво се случвало с тези деца?

Множество случаи на сексуално насилие

Софи Хубе: Точно за тези деца са се стараели да не се говори много. Повечето от тях вероятно са били дадени за отглеждане в детски домове, така че и до днес те може да не знаят кой е биологичният им баща или, че са „деца на окупацията”. Счита се, че в съветската зона са родени значително повече такива деца, защото там е имало повече случаи на сексуално насилие, а и като цяло там е имало много повече войници.

Един от събеседниците ми, чиято майка най-вероятно е била изнасилена, изобщо не я познаваше. Той е израснал в приемно семейство, където от приемния си баща постоянно чувал, че има „по-лоша кръв”, защото е син на руски войник. А образът на врага от войната и нацистките времена са засилвали този вид стигматизация.

С какво са се сблъсквали "децата на окупацията", как са растели?

Софи Хубе: Никой от тези, с които разговарях, не е преживявал физическо насилие – стигматизацията за тях се е изразявала в странни погледи по улиците, обидни думи заради националността на биологичния им баща, викали са им например „русначе” или „французин”. В началото тези деца не са разбирали какво означава това, защото майките са криели от тях произхода им, за да ги предпазят от враждебно отношение. Някои от тях са се затваряли в себе си, опитвайки се да избегнат въпросите.

Образи на врага и стереотипи

Старите образи на врага от нацистко време, стереотипите, насаждани у хората десетилетия наред, не изчезват веднага след войната. Така например французите още доста време продължават да са „заклетите врагове“, а „руснаците“ да се възприемат като варварски и жесток народ. Това е оказвало съществено влияние и върху възприятията на децата и жените. Британците и особено американците са били асоциирани повече със западните ценности на свободата и са били обект на искрено възхищение – за разлика от военните във френската или съветската окупационни зони.

Колко дълго са криели от децата техния произход?

Софи Хубе: Десетилетия. В моето проучване сред 12 семейства само в едно майката открито говореше за връзката си със съветски войник - за всички останали тази тема беше табу. Нещо като „слонът в стаята“: всички знаят за неговото съществуване, но никой не се осмелява да говори за него.

Много ли са тези, които са се опитвали да открият биологичните си бащи?

Софи Хубе: Всички, с които съм говорила, са се опитвали. Всички са били наясно с риска: дълги години те са изграждали у себе си някакъв имагинерен образ на баща, фантазирали са си някакви неща за характера му, а срещата е можела да разруши тези техни представи. Освен това такава стъпка е криела и риск за семейството на бащата, което е можело и да знае, че таткото има и друго дете.

Мнозина още търсят истинския си баща

От тези 12 семейства, с които съм разговаряла, два са случаите, в които деца да открили биологичните си бащи и са се срещнали с тях. Например дъщеря открива истинския си баща във Франция, когото посещава в дома му, но тази среща остава първа и последна за тях: въпреки категоричните данни от ДНК-теста, бащата просто не успява да я приеме като част от семейството си и прекъсват всякакъв контакт. Мнозина все още продължават да търсят биологичните си бащи.

Важно е да се разбере, че в западната и източната част на Германия е имало много различия от гледна точка на правото и официалната политика. В ГДР „децата на окупацията” официално не са съществували: не са били регистрирани, не се е говорело за тях. Затова възможностите на тези деца да търсят бащите си са били силно ограничени. Така например до 1990 г. не е можело да се търси информация в руските архиви, затова активното търсене там започва по-късно, отколкото в западните германски провинции, където още през 1950-те години има кампании за това как да се интегрират в обществото „децата на окупацията”.

Автор: Ирина Чевтаева