Доц. д-р Борислав Цеков: Краят на цивилизационните илюзии

“Падането на Константинопол е лично нещастие, което сякаш ни се случи едва миналата седмица.” С тази фраза, която изплува в мислите на стария професор, завършва известният дистопичен роман “Лагерът на светците”, публикуван през вече далечната 1973 г. Негов автор е писателят и изследовател Жан Распай - носител на литературни награди от Френската академия и други културни институции.

С нея се иронизират цивилизационните илюзии на Европа и Америка. Защото рухването на една цивилизация не става с един удар, а е продължителен процес на ерозия, който остава незабелязан от обществените елити - управляващи, академични, предприемачески. Този процес води до отслабени институции, загуба на самоувереност и политическа парализа.

Историята ни разказва бъдещето: най-големите катастрофи идват не след външни атаки, а отвътре - когато обществата престанат да вярват, че имат какво да защитават. Романът на Распай описва как Свободният свят - богат, самодоволен, морално объркан - се изправя срещу масово мигрантско „нашествие“, пълчища от новодошли, които нарушават законите, не уважават културата на обществата, в които се заселват, а ги превземат, налагайки свои норми и тероризирайки останалите. Фабулата на романа се разгръща около пътуващата към Европа армада от повече от сто ръждясали, претоварени, изпотрошени от времето плавателни съдове, носещи не стоки, а човешки маси. Близо един милион души. Милион гласове, които в началото не се чуват в далечината, но присъствието им става все по-осезателно - като пред буря. В Европа започва мъртво вълнение и напрегнато очакване. Всички следят как армадата наближава, но вместо решителни действия, изпадат в безсилна парализа. Политици приказват, без да предлагат решения. Левичарска бесовщина тържествува, предвкусвайки края на „системата“. Учени и експерти се лутат в търсене на език, който да не обиди никого, и затова не казват нищо. Моралът се превръща в арена на колебания и безсилие, а не на принципи. И докато обществата се люшкат между страх и състрадание, между настояването за действия и обвиненията в безчувственост, мигрантската армада продължава да напредва - не защото желае разрушение, а защото е водена от отчаянието и надеждата на хора, които нямат друг избор. Накрая флотилията достига европейския бряг при френската Ривиера. Романът се фокусира върху реакциите на обществото и властите. Персонажите - политици, журналисти, духовници, учени, леви активисти, обикновени хора - се превръщат в типологични образи на различни идеологически позиции. Един левичар от хипи-движението на 1970-те години, например, символизира предателството отвътре. Той мрази собственото си семейство, дома, традициите, богатството и достиженията на обществото, в което живее, и е убеден, че Западът трябва да бъде унищожен. Другият основен персонаж е един стар професор, който е алегоричен образ на европейската културна памет, на класическия хуманист, който е разделен между състрадание, културен реализъм и осъзнаването, че цивилизация, която не иска да живее, не може да бъде защитена. За кратко време белите западни държави са „превзети“, а на власт идват проимигрантски правителства. Белите граждани са принуждавани да издържат придошлите, да споделят домовете си с тях. Село, в което се укриват войници, е унищожено от авиацията на новото френско правителство - „Парижката многорасова комуна“. Паралелни сцени показват различни форми на демографско, културно и политическо „прегазване“ - Ню Йорк е описан като град в упадък, където расовото напрежение води до колапс, а кметът на Ню Йорк е заставен да живее в резиденцията си с три афроамерикански семейства; мигранти от Африка и Южна Азия масово прииждат в Европа, Австралия и Нова Зеландия; политическата власт в Лондон попада под контрола на „Комитет на неевропейската общност“, който принуждава британската кралица да ожени престолонаследника за пакистанка; милиони африканци нахлуват в Южна Африка; китайски селяни масово навлизат в Сибир, срещайки съпротива само от един впиянчен съветски войник. Големият проблем днес е, че предупрежденията от този роман в немалка степен са излезли от неговите страници и са се превърнали в социална реалност, която изправя Свободния свят пред категоричен императив - или да им даде мощен цивилизационен отговор, или да затъне в тресавището на ерозията и упадъка. Чуйте, например, как в „Лагерът на светците“ са описани изключително релефно мащабните процеси на културния сблъсък: „Ден след ден, месец след месец, съмнение след съмнение - законът и редът се превърнаха във фашизъм; образованието - в принуда; трудът - в отчуждение; революцията - в обикновен спорт; свободното време - в привилегия на определена класа; марихуаната - в безобидна трева; семейството - в задушаваща оранжерия; благоденствието - в потисничество; успехът - в социална болест; сексът - в невинно развлечение; младостта - в постоянен съд; зрелостта - в нова форма на старческо изнемощяване; дисциплината - в посегателство срещу личността; християнството... и Западът... и белият цвят на кожата...“ Не се ли превърна в реалност и друго разсъждение от романа: „Всички вече знаят този велик принцип: расизмът имал две разновидности. Първата - когато го проявяват белите - е отвратителен грях, непростим при абсолютно всякакви обстоятелства. Втората - когато го проявяват черните - е напълно разбираем и дори богоугоден изблик на възмездие, та значи белите трябва само кротко да кимат, да се усмихват разбиращо и да чакат... колкото трябва.“

Та нима не помните левичарската лудост, с която по времето на Обама и Байдън бяха насъсквани и толерирани от властите и от либералните медии и университетски катедри расистките погроми, насилие и изстъпления на Black Lives Matter. Забравихте ли, че караха бели хора по улиците на Америка да коленичат, да им целуват обувките и да им се извиняват? Или не помните, че беше превърнато в държавна политика бели публични служители да „признават“, че понеже са бели, значи са потомствени „потисници“ и съучастници в „системен расизъм“? Или че в Европа мародери трошаха паметници и обявяваха „Пиета“ на Микеланджело за „расистка“, защото била от бял мрамор; поругаваха християнски разпятия от храмовете, за да не се дразнели чувствата на мигрантите, а в детски градини забраняваха консумацията на свинско месо, тъй като наблизо живеели ислямисти от Сомалия и не трябвало да огорчават нежните им души?

Слепи ли сте, че християнофобията се превърна в епидемия? Прочетете последния доклад на OIDAC Europe - неправителствена организация със седалище във Виена, която регистрира насилието и дискриминацията срещу християните в Европа - 2 211 антихристиянски престъпления от омраза само през 2024 г., от които 274 са физически нападения срещу духовници и вярващи. В Европа!

През последните години безразсъдната либерал-прогресистка политика доведе до гигантски потоци нелегални мигранти в Европа и Америка. Границата на Тексас с Мексико и средиземноморски острови като Лампедуза се превърнаха в емблема на този сблъсък. Фразата за Константинопол не е фатализъм, а напомняне, че всяка цивилизация преминава през моменти, когато трябва да осмисли себе си. И ако романът „Лагерът на светците“ ни казва нещо важно, то е, че нито страхът, нито съчувствието са достатъчни сами по себе си. Нужни са разумни институции, стратегическа визия и политическа и интелектуална смелост. Нужна е памет за миналото, защото то ни разказва бъдещето. Време е да сложим край на цивилизационните илюзии.