Зловещото убийство в "Петрохан" и предизборният "Туин Пийкс"

Сведенията по казуса "Петрохан" са толкова противоречиви, че първоначалните версии започнаха да отпадат или да се изменят, което прави странна бързата институционална реакция в ущърб на жертвите. От Даниел Смилов:

През последните седем дни в България се случиха три важни неща. Румен Радев даде първото си партийно интервю, в което беше достатъчно енигматичен, така че да не отблъсне нито един потенциален избирател. Пиар експертите определиха това поведение като стратегически триумф, а целокупният избирател остана в приятно чудене каква всъщност ще е новата партия на Радев, с коя мафия и как ще се бори, с кого ще се коалира и чий в крайна сметка е Крим.

Бойко Борисов, за да не остане по-назад, също даде пространно интервю в голяма телевизия, което накара дори опитната журналистка Цветанка Ризова да се стряска на моменти. Освен назидателната и караща се незнайно на кого (но най-вече на ПП-ДБ) патетика, интервюто на Борисов се оказа също толкова енигматично, колкото това на Радев. Докато Радев създава стратегическа неяснота с липса на съдържателни отговори, Борисов постига същия ефект с противоречия и липса на логика. Например: Съветът за мир на Доналд Тръмп е хубаво нещо и затова България го е подписала, но няма да го ратифицира, защото Пеевски пръв поискал ратификацията. Или пък ГЕРБ гласували за ограничаване на секциите в чужбина, защото - абсолютно неясно по какви причини - били обещали на "Възраждане" да гласуват така. (А пък всъщност най-вероятно са обещали да гласуват така на "Новото начало".) В меандрите на тези мисли и избирателят, и зрителят, и водещата в студиото често се облещваха - някои със задоволство от представлението, други с истинска изненада. За капак Борисов внесе яснота и по още един въпрос, по който никой не е имал и съмнение: че според него Борислав Сарафов е легитимен. Тази му позиция е всеизвестна, защото ако Борисов-Пеевски не смяташе така, Сарафов отдавна нямаше да е на поста си (където е вече половин година нелегално).

Политико-криминална мистерия

Третото важно нещо от седмицата беше зловещото тройно убийство в "Петрохан". Споменатият вече Сарафов излезе от своеобразната си нелегалност, нахвърля пред камерите обвинения към жертвите в педофилия и парамилитаризъм и подсказа, че нещата в тяхната хижа са били по-ужасни, отколкото в сериала на Дейвид Линч "Туин Пийкс". Това в някакъв смисъл сигурно е вярно, защото в този сериал поне главният разследващ си беше съвсем легитимен от правна гледна точка, а при нас не е съвсем така. Но не само главната сова в случая не е това, което е. Информацията по казуса към момента е толкова противоречива, че първоначалните версии започнаха да отпадат или да се видоизменят, което все пак прави странна бързата и категорична институционална реакция в посока създаване на силно негативен имидж на жертвите.

Трите събития на седмицата забъркаха една политико-криминална мистерия, която поставя електората в позицията на Еркюл Поаро: много версии по много въпроси и само най-умните ще стигнат до верния отговор. Затова и телевизионните студия заприличаха на финални сцени от романите на Агата Кристи и далеч засенчиха иначе похвалните напъни на местната киноиндустрия да създаде първия български мистичен хорър филм.

Политическите наблюдатели няма много какво да правят в тази ситуация, освен и те да се включат в спекулациите. И наистина мнозина го правят по формулата "така ми изглеждат нещата към момента". Това всъщност е застраховка, защото във всеки добър криминален филм това, което изглежда към един момент, е различно от следващото и съвсем различно от крайния резултат.

Затова е добре да се говори за фактите, а не за това на кого как му изглеждат нещата. А политическите факти са следните.

Пакт за ненападение

От една страна, Румен Радев и Бойко Борисов сключиха публичен пакт за ненападение по време на кампанията. Към всеки пакт на Борисов по подразбиране е присъединен и Пеевски. Пактът за ненападение се състои в това Радев да не персонализира атаките си към "олигархията" и "мафията", а да твърди, че всички знаят кои са нейните имена. Борисов пък няма да напада директно Радев, а ще продължи традиционната си (удобна) линия, че за всичко са виновни други и най-вече ПП-ДБ. Засега пактът за ненападение не включва нападението на трета страна (Полша или ПП-ДБ), но апетитът идва с яденето, а всеки пакт има и явни, и тайни клаузи.

От друга страна, Радев и Борисов също така благородно ще се състезават за това кой да е повече човек на Тръмп и Орбан в България, като същевременно все пак и двамата състезатели остават "европейци" в някакъв смисъл. Засега състезанието е 0:0. Радев получи покана за Съвета за мир на Тръмп и я отказа, а Борисов я прие и Желязков подписа устава на новата организация, но голът не се зачита, защото договорът няма да бъде ратифициран. Междувременно Борисов ходи на среща на ЕНП, където всички му се дивяха (както обикновено), а Радев каза нещо в смисъл, че сме "европейци" и ще си останем в Европа (има си хас). Игра, ангажираща емоционално публиката, без в нея да се случва нещо значимо

Докато всичко това тече, България просто губи време и инкасира малки и средни щети като намаляването на секциите за гласуване в чужбина например. Гореописаните политически маневри всъщност не дават отговор на нито един значим за страната въпрос. Те дори не са и важни по отношение на бъдещи коалиции, защото пактът за ненападение не е ангажимент за съвместно управление. Напротив, по този начин и двете страни (правилно или не) просто калкулират, че ще съберат най-много гласове на изборите.

Междувременно Сарафов си стои на поста без широк политически фронт за неговото отстраняване. Влизането на Радев се очакваше да доведе до такъв фронт, но, уви, пактът за ненападение и неперсонализиране явно покрива и и.ф. главен прокурор.

Предателство спрямо дневния ред, очертан от хилядите по площадите

Още по-важно е, че България не обсъжда решаването на два големи проблема пред своето бъдеще. Единият е, че външните стабилизатори - ЕС и НАТО, на които досега сме разчитали, самите са в криза и на кръстопът. За да оцелее, ЕС трябва да е далеч по-интегриран и с по-голям фискален, външнополитически и военен капацитет. Националният интерес на България в епоха на завръщане на агресивни империи е да сме заедно с другите европейски народи и да сме достатъчно мощни, за да запазим нациите, суверенитета си и мястото си в света. Още Мао Дзъдун беше казал, че Италия няма значение и може да не оцелее при нови конфликти. Какво ли е мислил за България? Но задължението на италианци, германци, французи, българи и другите европейци е да покажат на останалите, че заедно не само можем да оцелеем, но и имаме потенциал да сме велика сила. В крайна сметка ЕС е втората или най-много третата по големина световна икономика, сравнима с тези на САЩ и Китай. ЕС е най-големият търговски съюз и мястото с най-невероятно натрупване на многопластова и многолика култура и история. И ЕС е инструментът за гарантиране на просперитета и сигурността на съставните си държави, всяка една от които би била в положението на Италия (или по-зле) спрямо амбициите на имперски центрове като Китай, Русия, Турция, а напоследък и САЩ.

В тази голяма картина изключително безотговорно е да се опитваме да се позиционираме като Орбан или Унгария в ЕС - хитрецът, който гледа към Китай, Русия и САЩ, но иска да взима фондове и от ЕС. Дори и да спечели нещо краткосрочно, една такава стратегия е контрапродуктивна за България и реже клона, на който седим в глобалната джунгла.

И накрая: нещото, което спъва България и икономически, и политически и не ѝ позволява да реализира пълния си потенциал, е лошата репутация като корумпирана страна. Протестите от края на 2025 г. дадоха ясна диагноза и назоваха имената, които не бива да управляват една европейска България. Предизборният "Туин Пийкс", който се разиграва в момента, както и пактовете за ненападение са всъщност предателство спрямо дневния ред, който стотици хиляди по площадите очертаха. Ще е много жалко, ако изборите замажат този дневен ред и го заменят с някаква мистериозна полу-надпревара между архетипични балкански мачовци.

Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.