Успешното управление на „Прогресивна България“ минава през формулирането на нов проект за развитие на страната

Още от първите си дни новото правителство на България се опитва да демонстрира летящ старт за решаването на натрупаните много и сериозни проблеми пред управлението на държавата. От заявките на кабинета и на отделни негови членове се открояват три непосредствени приоритета:

Приемане на държавния бюджет за 2026 г.

Новият кабинет трябва в рамките на 3–4 седмици да внесе и приеме редовен бюджет, след като страната се оказа принудена да изкара половината година с удължен миналогодишен бюджет. Това включва ревизия на публичните разходи и разкриване на реалните финансови задължения, които тежат върху бъдещия бюджет. За да облекчи задачата правителството ще се стреми да поднови и ускори усвояването на средствата от ЕС по Плана за устойчивост и развитие и да предотврати загуба на финансиране.

Овладяване на инфлацията

Справянето с „галопиращи“ инфлационни тенденции, поскъпването на живота и поскъпването на енергията е сред първите задачи, които премиерът и министрите очертаха.

Правосъдна реформа и борба с корупцията

Съдебната реформа (включително промени в Закона за съдебната власт и промяна в състава и функциите на Висшия съдебен съвет) остава централен приоритет, тъй като е ключова част от европейските ангажименти и очакванията на обществеността.

Темите свързани с тези три приоритета тормозят не от вчера българското общество и подхранват дискусиите, довели до резултата от изборите на 19 април. Хората са нетърпеливи да видят бързи и видими резултати. Логично е новото правителство да се заеме именно с тях. Бързи действия може да има, но видими стабилни резултати няма как да очакваме толкова скоро.

След като духът беше изпуснат от бутилката преди шест години няма как да се върнем веднага към балансиран бюджет с нулев дефицит или дори със здравословен излишък. Първото препятствие е трудността да се отрежат благини, които веднъж са дадени и да се увеличат рязко приходите без да се увеличава данъчната тежест. Ако иска да събере двата края на все по-разтварящата се ножица правителството ще трябва да реже „живо месо“. По-големият проблем пред балансирането на бюджета е този, за който почти никой не говори, а именно неблагоприятните промени в структурата на икономиката и на обществото като цяло. През последните години индустриалното производство у нас спада.

Вследствие на демографската криза намаляващата работна сила трябва да осигурява издръжката на все по-голям процент нетрудоспособно население. Огромна промяна настъпи в международните условия. Времето на евтината енергия остана трайно в историята. Геополитическото напрежение, политиките на санкции и нарушенията във веригите на доставки са фактори извън нашия контрол, които също помпат инфлацията. Древните мъдреци са казали, че не можеш да се изкъпеш два пъти в една и съща река. Затова не можем да балансираме държавните финанси като препишем бюджетите от предишното десетилетие. Просто сметката няма да излезе. Нужен е нов подход.

Борбата с инфлацията няма как да се води само с активизиране на различните контролни органи под командата на „Дондуков“ 1. Сигурно тези действия ще имат някакъв дисциплиниращ ефект по отношение на т.нар. необосновано вдигане на цените, но генезисът на поскъпването на живота не е подвластен на палката на бюрокрацията. Той се корени в съсипването на селското стопанство през годините на прехода.

Изхранването на нашето население днес може да се обобщи с няколко думи:

едни чуждестранни вериги, които са дошли у нас да печелят, продават на българите хранителни продукти, произведени в близки и далечни страни от производители, които също искат да печелят. От чужбина пристигат половината от доматите, голяма част от краставиците, пипера, картофите,плодовете. Половината от свинското и говеждото месо в българските магазини също е от внос. При млечните продукти съотношението изглежда по-добро, но за сметка на рекордния внос на сухи млека, който оказва силен натиск върху родните животновъди. Така българското сирене, което си купуваме, често е българско по етикет, но не и по съдържание. Няма как при това положение да очакваме цените на хранителните продукти в магазините да не скачат до небесата.

Правосъдната реформа изглежда най-податлива на бързи действия

но това важи за формалната страна на въпроса. В рамките на първата управленска година могат да се гласуват необходимите законови промени и да се извършат кадровите назначения. Истинските резултати от тях ще станат видими по-късно, а за устойчива промяна ще можем да говорим след още повече време. В националното експертно проучване „Десетте най-важни риска пред развитието на България за следващите 10 години“, което направихме през миналата година заедно с УНСС, увеличаването на недоверието във върховенството на закона беше откроено като риск номер едно за следващото десетилетие. Такава дълбока обществена нагласа изисква продължителни системни усилия за да бъде променена.

Очевидно правителството на Румен Радев скоро няма да може да се похвали с крайна победа по тези три приоритета независимо от енергията, която ще хвърли за тяхното решаване. Казано по военному, работата няма да се размине с една триумфална битка, а ще опре до продължителна кампания и дори до позиционна война в някои моменти. Оттук произтича рискът правителството да потъне в тресавището на баналността и посредствеността в очите на нетърпеливите избиратели.

За да излезе от тази клопка, която животът му поставя, Радев трябва да ни „продаде“ проект, който да запази своя блясък в продължение на години. Такъв проект е ни повече, ни по-малко нова визия за дългосрочно развитие на страната.

Българското общество има много недостатъци и конкретни проблеми за решаване, но всички те имат една пресечна точка. Ние нямаме консенсус по пътя ни напред като общество към една достатъчно голяма и достойна за следване цел за дълъг период от време. Не сме доволни от дисекцията на обществото, което получихме в резултат на дългия преход, но и не формулираме цел, идеал, мечта или както искате го наречете, къде искаме да отидем.

За да реши дори най-непосредствените задачи, пред които е изправено, правителството на Румен Радев трябва да ни поведе по път, който е свързан с „пот и сълзи“. Без високо вдигане на летвата рискът управляващите да започнат да губят енергията си, а управляваните – търпението си, ще става все по-голям.

В своята предизборна програма „Прогресивна България“ си постави за цел в икономическата област да:

* засили растежа на икономиката чрез иновации, инвестиции и по-добра инфраструктура;

* поддържа стабилен бюджет и устойчиви публични финанси;

* подобри бизнес климата;

* насърчи ключови сектори като туризъм, енергетика и селско стопанство;

* намали бедността и подобри социалните условия.

Тези цели, както и останалите приоритети, между които изпъкваше демонтажът на олигархичния модел, бяха развити подробно на много страници в програмата. Тяхното постигане би трябвало да доведе до промяна на системата, така че държавата да работи за гражданите, а не за тесни икономически и политически интереси.

В нормална политико-икономическа обстановка изпълнението на такава програма би трябвало да означава успешен управленски мандат и шанс за продължаване след редовните избори след четири години. Комбинацията от дълбоки кризи в различните области на обществения живот обаче в никакъв случай не може да се нарече нормална. Тя изисква едно свръхусилие от „Прогресивна България“, което да бъде подкрепено от гражданите.

В моята книга „2050 година е фатално близо. Ще я има ли България и след това?“, публикувана в края на 2020 г., бях написал, че е необходимо и възможно най-късно до средата на века България да достигне и надмине средното европейско равнище по основните икономически и социални показатели. Тогава тази перспектива изглеждаше доста смела, а от днешна гледна точка даже може да се нарече скромна. Според прогнози и анализи, базирани на данни на Международния валутен фонд, България има потенциал значително да доближи средните европейски доходи в рамките на следващото десетилетие. Дали ще ги доближим или ще ги изравним зависи до голяма степен от нас.

Изкачването ни до средата на европейската класация не е самоцел. То е пряко свързано с успешното противопоставяне на най-голямата опасност, която застрашава бъдещето и самото съществуване на българската нация. Въпреки някои плахи положителни сигнали ние още не сме преодолели тенденцията тежката демографска криза у нас да прерасне в демографска катастрофа.

Всичко това налага четиригодишната управленска програма да бъде част от дългосрочна визия за развитието на страната с хоризонт поне 10-15 години. Такава визия трябва да включва редица приоритети. Ето само някои от тях:

Стратегия за развитие на индустриалното производство, което да бъде конкурентоспособно на вътрешния и на международните пазари.

Осигуряване на условия за бум на инвестициите в най-съвременните технологии с висока добавена стойност.

Гарантиране на енергийната независимост на страната на конкурентни цени.

Стратегия за продоволствена сигурност, стъпваща на развитие на селското стопанство с цел минимум – изхранване на българското население и цел максимум – използване на всички дадености на българската природа за успешен износ на хранителни продукти навън.

Коренна промяна в образованието, която да осигури от една страна максимално добра реализация на младите хора на пазара на труда и да отговори на нуждите от кадри на съвременния бизнес, а от друга страна да наблегне на патриотичното възпитание като средство за запазване на националната идентичност.

Дълбока реформа в здравеопазването, която да изтрие етикета на българската нация като най-болната и с най-ниска продължителност на живота в Европа.

Крайният резултат трябва да се измерва с връщане и дори надминаване на добрите позиции, които България имаше в класацията на ООН според Индекса за човешко развитие.

Нищо от гореизброеното не може да стане за една година. Повечето от тези цели далеч надхвърлят времето на един четиригодишен мандат. За да се случат обаче работата по тях трябва да започне и моментът е точно сега. По средата на мандата вече ще бъде късно. Тогава властта вече ще бъде достатъчно изхабена, а гражданите достатъчно изморени за да сключат нов обществен договор.