Как действа китайският „закон за блокиране“ (Blocking Statute) при кризата в Ормузкия проток… Намет Масуми пред ФАКТИ

Китайският „закон за блокиране“ (Blocking Statute), официално известен като „Правила за противодействие на необоснованото екстерриториално прилагане на чуждестранно законодателство и други мерки“ („Правилата за блокиране“), представлява правна рамка, предназначена да защити китайските субекти от чуждестранни санкции с „дълъг обхват“ и експортни ограничения. Той забранява спазването на чуждестранни закони, които Китай счита за необосновано екстерриториални. Китай създаде този закон преди началото на конфликта между Русия и Украйна, но го използва сега при кризата в Ормуския проток. Законът „спа“ близо 5 години, но дойде сега време да се приложи. Основният механизъм за за забраната е следният: Ако дадена чуждестранна мярка бъде счетена за „необоснована“, Министерството на търговията (MOFCOM) на Китай може да издаде заповед за забрана. Това юридически забранява на всяко физическо или юридическо лице в Китай да признава, прилага или спазва съответните чуждестранни санкции. Пред ФАКТИ по темата за Blocking Statute говори Намет Масуми, главен асистент в Юридическия факултет, Катедра по международно и европейско право в университета в Маастрихт.

Намет Масуми

- Г-жо Масуми, защо Китай не реагира активно на кризата в Ормузкия проток, а вместо това я използва в своя полза? Смятате ли, че Пекин вече започва да мисли геополитически по начин, който доскоро беше характерен единствено за Вашингтон?
- Според мен поведението на Китай по време на кризата в Ормузкия проток трябва да се разглежда през теоретичната призма, че самото мълчание е форма на комуникация – нещо, което може да се нарече „негативен дискурс“. Това не е липса на външна политика – това е самата външна политика. Като не направи дипломатически инициативи, не излезе с официални позиции и не предложи многостранен механизъм за разрешаване на кризата дори до двадесетия ден от конфликта, Пекин изпрати много конкретно послание към всички заинтересовани страни – Иран, американския флот, държавите от Персийския залив, корабните компании: „Ние не заемаме страна и няма да платим дипломатическа цена за тази криза.“ Това е активно послание, предадено чрез бездействие, а не пасивна липса на реакция.

Това мълчание функционира едновременно на поне три нива.
Първо – на реалистично равнище. Китай е едновременно най-големият вносител на петрол от Персийския залив и близък стратегически партньор на Иран. Всяка публична позиция – било то осъждане на атаките срещу корабоплаването или критика към американското военно присъствие – би навредила на една от тези две връзки. Мълчанието е единственият подход, който съхранява и двата интереса.
Второ – на конструктивистко равнище. В продължение на десетилетия Китай изгражда международен образ на велика сила, която не се намесва във вътрешните работи на други държави, представяйки се като алтернатива на западната хегемония и защитник на държавния суверенитет. Запазването на мълчание е начин този образ да бъде поддържан. Всяка друга позиция би влязла в противоречие с него.
Трето – на стратегическо равнище. Мълчанието позволи на Китай да извлече ползи от кризата без да поема разходите за нея. Докато САЩ поеха финансовата и репутационна тежест на военноморските операции за гарантиране на свободното корабоплаване, китайските танкери се възползваха от тази сигурност, без Китай да участва в осигуряването ѝ и без да признава американското лидерство в региона. Това не е неутралитет – това е стратегическо извличане на ползи без политическа цена.
Следователно - да, в структурен смисъл Пекин започва да мисли геополитически по начин, който напомня традиционния подход на Вашингтон, използвайки бездействието и двусмислието като инструменти. Има обаче важна разлика. САЩ изграждаха геополитическите си инструменти десетилетия наред – чрез доминацията на долара, системата SWIFT и вторичните санкции, превръщайки ги в част от структурната си мощ. Китай, напротив, създава своите инструменти в реално време и в реакция на американския натиск. Мълчанието около Ормузкия проток и китайският Blocking Statute са израз на една и съща тенденция – Китай се научава да използва въздържането и правната неяснота като инструменти на влияние, но все още изгражда този инструментариум в движение.

- Китайският Blocking Statute започна ли да се подготвя още след началото на войната в Украйна и санкциите срещу Русия? Означава ли това, че Китай от години се готви за бъдеща икономическа война със Съединените щати?
- Всъщност, хронологията е обратната и именно това прави случая толкова интересен. Китайският Blocking Statute беше приет на 9 януари 2021 г. – повече от година преди руската инвазия в Украйна през февруари 2022 г. и последвалата мащабна санкционна кампания на Запада срещу Москва. Следователно той не може да бъде пряк отговор на войната в Украйна. Това по-ранно приемане обаче позволява две интерпретации и двете могат да бъдат верни едновременно.
Първата е, че законът е пряка реакция на политиката на „максимален натиск“ по време на администрацията на Доналд Тръмп – санкциите срещу Huawei, ограниченията срещу китайски компании с военни връзки и мерките срещу китайския технологичен сектор. До 2020–2021 г. Пекин вече беше усетил как американските екстериториални санкции могат да извадят китайски компании от глобалните вериги на доставки без официално обявяване на икономическа война. В този смисъл законът е правен щит, изграден в отговор на вече нанесен удар.
Втората интерпретация е по-значима стратегически. Китай вероятно е започнал да тества своите инструменти предварително, предвиждайки по-голяма конфронтация в бъдеще. Когато през 2022 г. бяха наложени санкциите срещу Русия, китайските власти вероятно са ги възприели като своеобразна репетиция за това какво би могло да бъде приложено срещу самия Китай при криза около Тайван или при по-широко икономическо разделяне между Китай и Запада.
Важно е, че законът вече е съществувал към този момент. Независимо дали това е било резултат от далновидност или просто от удачно съвпадение, фактът показва, че Китай вече е започнал да разглежда икономическата война като сфера, която изисква собствена правна инфраструктура, а не само дипломатически протести.
Следователно по-точно е да се каже, че Китай създава този инструмент в отговор на собствения си опит с американския натиск през 2020–2021 г., а санкциите срещу Русия през 2022 г. допълнително затвърждават убеждението на Пекин, че подобни механизми ще бъдат необходими при бъдеща конфронтация със САЩ – независимо дали около Тайван или по друг повод.

- Твърдите, че Пекин създава „невъзможен избор“ за международните банки и корпорации – или да спазват американските санкции, или да останат на китайския пазар. Това ли е началото на нова фрагментация на глобалната финансова система?
- Именно по този начин започва подобна фрагментация, дори ако самият Blocking Statute все още е юридически незрял инструмент. Законът поставя европейските и азиатските банки, както и международните корпорации, в почти невъзможна ситуация. Американските вторични санкции заплашват да изключат от финансовата система на САЩ всяка компания, която работи със санкционирани китайски субекти. От друга страна, китайският Blocking Statute прави спазването на тези американски санкции потенциално наказуемо в китайските съдилища.

Преди появата на закона чуждестранните инвеститори просто трябваше да се съобразяват с американските санкции.

Днес вече съществува и противоположен риск от китайска страна. Компанията вече не може просто да изпълни изискванията на Вашингтон и да смята въпроса за приключен. Най-важната особеност е, че законът не дава ясно определение какви точно мерки обхваща. Той говори за „конкретни екстериториални мерки, които нарушават международното право“, но не уточнява кои са те. На практика се подразбира, че става дума за американската санкционна система, но това не е изрично записано. По този начин законът оставя възможност в бъдеще да бъдат включвани и други чуждестранни мерки според необходимостта.
Допълнителен проблем е, че законът не предоставя реална защита на инвеститорите. Той е твърде абстрактен и оставя множество неразрешени въпроси – например дали изобщо чуждестранни компании могат да се ползват от защитата му и дали Китай има право да забранява на трети страни да спазват чуждо законодателство.
Практическият резултат е следният: банките и корпорациите са изправени пред американски санкции с висока степен на правна сигурност и китайски санкции с висока степен на правна неяснота. Тази асиметрия не е случайна. Тя показва, че основната цел на Пекин не е защита на инвеститорите, а възпиране на компаниите да се съобразяват с американските санкции.
Именно тук се намира зародишът на финансовата фрагментация. Когато компаниите вече не могат да приемат, че спазването на правилата на една юрисдикция е достатъчно, глобалната финансова система престава да функционира като единно пространство и постепенно започва да се разделя на конкуриращи се зони на съответствие. Това няма да бъде рязък разпад, а бавен, неравномерен, но напълно реален процес на фрагментация.

- Китай дълго време избягваше пряка конфронтация със Съединените щати. Виждате ли в настоящите действия на Пекин преход от предпазлива икономическа сила към държава, готова за открита стратегическа конфронтация?
- Този въпрос е пряко свързан с разграничението между реактивни и структурни инструменти, което преминава през целия анализ.
На базата на наличната информация най-точният извод би бил, че става дума по-скоро за промяна в поведението, отколкото за пълна промяна в способностите. Пекин очевидно е готов да използва инструменти като Закона за блокиране на санкциите (Blocking Statute) и стратегическото мълчание по начини, които преди десетилетие не биха били характерни за него. Анализът обаче многократно подчертава, че това са реактивни инструменти, изграждани в реално време, а не резултат от дълбока структурна мощ от типа на тази, която Съединените щати са изграждали десетилетия наред.
Дали това означава, че Китай е готов за открита стратегическа конфронтация, е по-силно твърдение, отколкото наличните данни позволяват да бъде направено.

- Държави като Русия, Иран и други страни от Глобалния юг вече гледат ли на Китай като на модел за съпротива срещу американските санкции? Може ли това постепенно да отслаби глобалното влияние на щатския долар?
- Налице е реална тенденция в тази посока, макар че думата „модел“ вероятно преувеличава степента на последователност и приложимост на китайския подход.
Анализът във Völkerrechtsblog посочва, че Китай вече извършва почти половината от международната си търговия извън доларовата система, а около 80 държави са въвели механизми за двустранна търговия в национални валути. Това представлява значителна промяна в глобалната платежна инфраструктура, макар и все още да не означава замяна на долара.

За Русия процесът е особено видим. След санкциите от 2022 г. Москва беше принудена бързо да намали зависимостта си от долара и значителна част от разплащанията преминаха към юани и рупии.

Паралелната финансова инфраструктура на Китай – платежната система CIPS, собствените картови мрежи и валутните суапови линии – предостави на Русия алтернативен канал за международни разплащания.
Иран има още по-дълъг опит в заобикалянето на санкциите, тъй като живее под различни ограничения още от 80-те години на ХХ век. Там практиките включват бартерна търговия, сделки със злато и алтернативни банкови схеми, а не следване на единен китайски модел.
Съществува обаче и сериозен проблем с доверието в рамките на БРИКС. Санкционираният статут на Русия я прави неподходящ кандидат за домакин на ключова финансова инфраструктура, докато възможността Китай да доминира подобна система тревожи други членове, особено Индия.
Освен това китайският модел е подкрепен от специфични предимства – втората по големина икономика в света, доминираща производствена база и способност за управление на капиталовите потоци. Повечето държави от Глобалния юг не разполагат с подобни ресурси.
Затова по-малките държави не гледат на Китай толкова като на универсален модел за подражание, а по-скоро като на алтернативен икономически партньор и резервен вариант при евентуален натиск от страна на САЩ.

- Отслабва ли това доминацията на долара?
- В анализа се разглежда и идеята за обезпечена със злато валута на БРИКС – т.нар. „Unit“, но тя се сблъсква със сериозни структурни проблеми. Световният БВП надхвърля 100 трилиона долара, докато стойността на цялото добито досега злато е приблизително 12 трилиона долара. Това означава, че дори пълно обвързване със златото не би могло да подкрепи съвременната световна икономика.
Исторически подобни системи също са водили до дефлационни кризи и икономически сътресения, каквито се наблюдават през края на XIX век.
Допълнителен проблем са въпросите на управлението. Малко държави са склонни да поверят златните резерви на Русия, а мнозина се опасяват от прекомерно китайско влияние. Освен това някои държави от БРИКС не разполагат със стабилна и предвидима правна среда, необходима за изграждане на надеждна международна парична система.
Затова заключението е сравнително умерено: доминацията на долара постепенно се ерозира по периферията чрез повече разплащания в местни валути, по-широко използване на юана и постепенна диверсификация на резервите. Засега обаче не съществува реална и напълно убедителна алтернатива на долара.
Важно е също да се отбележи, че делът на долара в световните валутни резерви е намалял от около 70% през 2000 г. до малко над 50% днес, но това е дългосрочна тенденция, а не рязка промяна вследствие на санкциите срещу Русия. Освен това голяма част от диверсификацията е насочена към евро, йена и други валути, а не конкретно към китайския юан.

- Ако един ден Съединените щати наложат мащабни санкции на Китай заради Тайван, смятате ли, че Пекин е достатъчно подготвен да понесе подобен удар по-добре, отколкото Русия през 2022 г.?
- Да, но с едно много важно уточнение, което определя границите на тази подготовка. Съединените щати изграждаха своя геополитически инструментариум в продължение на десетилетия, превръщайки доминацията на долара, достъпа до SWIFT и системата на вторичните санкции в механизъм на структурна и дори екстериториална власт. С други думи, Вашингтон невинаги трябва активно да действа, защото самата система работи в негова полза.
Китай прави нещо различно. Той изгражда реактивни геополитически инструменти в реално време като отговор на американския натиск. Законът за блокиране на санкциите е най-ясният пример за това, но същевременно показва и ограниченията на този подход.
Законът не съдържа самостоятелна и ясна дефиниция на мерките, срещу които е насочен. Член 2 защитава от „екстериториални мерки, нарушаващи международното право“, без да уточнява кои точно са те. Това го превръща по-скоро в инструмент за ответен удар, отколкото в завършен и предварително разработен правен режим. Освен това законът не предлага реална и практическа защита на инвестициите. Формулировките му са толкова абстрактни, че трудно могат да създадат предвидими правни очаквания. Остават и редица нерешени въпроси, включително дали чуждестранните компании изобщо попадат под неговата защита. Това показва същността на проблема. Китай от 2021 г. насам започна да разглежда икономическата война като сфера, която изисква собствена правна инфраструктура, а не само дипломатически протест. Това е съществена разлика спрямо Русия, която през 2022 г. беше значително по-слабо подготвена.
Но същевременно инструментите на Пекин остават незрели, реактивни и асиметрични. Те възпират спазването на американските санкции по-успешно, отколкото защитават компаниите, попаднали между двата лагера.

Следователно Китай е по-добре подготвен от Русия през 2022 г., защото от години анализира този риск и изгражда механизми за реакция.

Но все още не разполага със структурната, дълбоко вкоренена и изграждана десетилетия наред архитектура на влияние, с която разполагат Съединените щати. Подготовката на Пекин е реална, но е относителна и частична, а не равностойна на американската.