Деян Колев пред ФАКТИ: Управленската програма заличава ромите и десегрегацията от образователната политика

На 12 август Министерският съвет прие Програма за управление на България 2026-2030. Документът е комплексен и голям – 208 страници, които покриват почти всички обществени сфери, като набелязва цели и очаквани резултати. Не без изненада образованието е една от детайлно разработените области. Това, което прави силно впечатление, е очевидната липса на важна част от досегашните образователни политики: липсват или почти липсват интеркултурното образование, десегрегацията, подкрепата за училища с концентрация на уязвими групи, образователните медиатори, образователната интеграция. С какво са заменени те, случайна ли е липсата им, какво може да се направи, за да се попълнят тези важни липси? Пред ФАКТИ говори Деян Колев, председател на Центъра за междуетнически диалог и толерантност “Амалипе”.

- Г-н Колев, как оценявате Управленската програма 2026–2030 г. в частта ѝ за училищното образование – има ли реална промяна на посоката или по-скоро виждаме продължение на политики от последните години?
- Като цяло има продължаване на основните политики досега – идеята учителските заплати да бъдат 125% от средната работна заплата, изработването на нови учебни програми, образованието да формира не само знания, но и ценности и ред други са неща, които многократно сме чували и през предходните години. Добре е, че има приемственост, въпросът е как това реално да се случи.
Това, което е слабост в Управленската програма е отсъствието на образователната интеграция. За страна, в която половината от училищата са с концентрация на уязвими групи, а голям процент от учениците са роми и турци, това е много съществена липса.

- Програмата поставя акцент върху повишаването на качеството, функционалните умения и промяната на учебното съдържание и оценяването. Какво обаче конкретно липсва, за да не останат тези цели само декларации, каквито вече сме виждали в предходни управленски програми?
- Според мен това е най-същественото предизвикателство спрямо предвиденото в Управленската програма. Всичко звучи като много добри пожелания, но не са заложени механизми за тяхното постигане. Според мен въвеждането на разнообразни форми на гражданско и на интеркултурно образование е част от решението. Казвам го и от опита на Център „Амалипе“. Работим с 259 училища от цялата страна. Част от дейностите с тях са за въвеждане на гражданско образование – както чрез часовете от задължителната подготовка, факултативни учебни часове (ФУЧ), занимания по интереси, така и чрез обучения на връстници, младежки кампании и ред други. Резултатите ясно показват, че младежите, които участват в тях са с резултати над средните за страната. Интеркултурното образование също е неделима част от работата ни с тези училища. То води както до намаляване на отпадането, така и до повишаване на академичния успех.

- Една от по-сериозните промени е въвеждането на задължителен предмет „Добродетели и религии“. Според вас това ще помогне ли на училището да изпълнява по-добре възпитателната си функция или крие риск да създаде нови разделения и напрежение?
- Тази идея също не е нова – МОН я предложи през април 2025г. Тогава проведохме проучване сред директори на училища, с които работим. Резултатите показаха, че те имат сериозни притеснения дали това няма да доведе до етническо напрежение в смесените райони. Затова предложихме две неща. Първо, да има не само конфесионални програми (християнство и ислям), но и светска програма („Добродетели и етика“). Второ, да се направи пилотиране в голям брой училища – 100 или 200, включително в смесените райони и едва след като се видят резултатите, да се върви към разширяване на този експеримент. Надявам се и сега да се пристъпи към пилотиране и след това – към разширяване. Не бива да си играем с опасността от настъпване на междуетническо и междурелигиозно напрежение. Важно е на родителите да бъде предоставена възможност за реален избор – дали децата им да изучават преди всичко религия (вероучение), или да наблегнат на ценностите и етиката. Убеден съм, че евентуалната светска програма „Добродетели и етика“ ще бъде посрещната много добре от огромната част от родителите.

- Обръщате специално внимание на това, че в новата програма практически липсват понятия като „роми“, „етнически малцинства“, „десегрегация“ и „интеркултурно образование“… Защо, как си го обяснявате?
- Това е изключително тревожна тенденция и мога да я определя като най-голямата слабост в Управленската програма. На практика, липсват понятията интеркултурно образование, десегрегация и етнически малцинства. Последното е заменено с твърде парадоксалното „деца с различен езиков произход“ или с доста по-широкото „социално-икономически неравенства“, „деца от уязвими групи“ и т.н. Никъде в програмата не се говори за етноси, етнически малцинства, а ромите са споменати само веднъж. Това би било подходящо за държава, в която няма етнически малцинства (например Япония, но не и България) или за България в началото на 80-те години на ХХ век (в навечерието на Възродителния процес)… Силно се надявам, че няма да се сблъскаме с опити за асимилация чрез образованието.
Сравнението между Стратегическата рамка за развитие на образованието, обучението и ученето в Република България (2021–2030 г.), Програма „Образование“ 2021–2027 г. и Управленската програма 2026–2030 г. показва съществено стесняване на политиката за образователна интеграция в последния документ. Управленската програма запазва ангажименти за равен достъп, обхват, превенция на отпадането и подкрепа за „уязвими групи“, но не пренася редица специфични политики, заложени както в Стратегическата рамка, така и в Програма „Образование“.

- Какво означава тази липса за образователната интеграция и защо е проблем, когато тези политики бъдат заменени с по-общото понятие „уязвими групи“?
- Както казах по-горе, 52% от общообразователните училища и също 52% от професионалните гимназии са с концентрация на уязвими групи – това са данни на МОН, извлечени от системата НЕИСПУО на базата на образователния статус на родителите. Проучване на Център „Амалипе“ посочи, че голямата част от тези образователни институции обучават ромски и турски деца. След 2009 г. МОН не събира информация на етнически принципи и не могат да ни кажат какъв е процентът на малцинствата в училищното образование, но със сигурност става дума за поне ¼ или дори 1/3 от учениците. Образователната интеграция трябва да е една от водещите политики в образованието. Тя не бива да бъде скривана под термина „приобщаващо образование“, защото съдържа и теми, като запазването на културната идентичност, десегрегацията, формирането на толерантност и въвеждането на интеркултурно образование. Те напълно липсват в настоящата Управленска програма.

- Десегрегацията е една от най-съществените липси, които посочвате. Какво реално трябва да направи държавата, за да се преодолее сегрегацията в училищата и защо само намаляването на броя на училищата от пета група не решава този проблем?
- Училищното образование в България е изключително сегрегиращо – както на етнически, така и на социален принцип. Децата ни учат в „стерилна среда“, различаваща се съществено от средата, в която ще живеят. По данни на Агенцията на ЕС за основни човешки права над 60% от ромските деца учат в класове само или почти изцяло с други ромски деца. Проучване, което „Амалипе“ проведе през 2020 г. посочи, че в градовете функционират 120 сегрегирани общообразователни училища, а 64 са в процес на сегрегация. Аналогична е картината и с професионалните гимназии. Тревожно е постоянното увеличаване на този брой – ромските родители полагат усилие децата им да посещават етнически смесени училища, но паралелно с това върви и процес на вторична сегрегация – щом ромските деца преминат психологическата граница от 25%, а понякога от 20%, българските родители отписват децата си от тези училища и ги записват другаде. Обичайно няма адекватна общинска политика за превенция на вторичната сегрегация и това води до увеличаване на образователните институции, които са извън ромските квартали, но се посещават само от ромски ученици. Слава богу, имаме и положителни примери за училища, които спряха вторичната сегрегация и върнаха обратно българските деца (напр. СУ „Трайко Симеонов“ в Шумен), но те са изключение.
Важно е да се предприемат дейности в поне две посоки. От една страна, МОН и РУО трябва да осъществят контрол дали се прилага чл.99, ал.4 от Образователния закон, който забранява формирането на паралелки на етнически принцип в етнически смесените училища. Нашата работа ясно сочи, че тази порочна практика продължава да съществува, сегрегирани паралелки се формират и РУО не реагира. От друга страна, необходими са мерки за преодоляване на междуучилищната сегрегация. Преди година МОН предложи промени в основния образователен закон (ЗПУО), които изискват всички общини със сегрегирани институции да предприемат мерки за десегрегация, да намалят приема в сегрегираните училища. Важно е тези промени да бъдат приети сега.
Искам да обърна внимание на нещо важно относно сегрегираното образование. То е преди всичко градски проблем – говорим за сегрегирани училища в големите и в по-малките градове, в които има и други училища, посещавани от деца от мнозинството. Именно там може да говорим за сегрегирани училища и детски градини. В селата има по една образователна институция и не е правилно да я определяме като сегрегирана – обикновено тя отразява населението на съответното село. Факт е, че в селата около областните градове проблемът със сегрегацията също съществува – децата от мнозинството биват записани в училища в града, а от малцинствата – в селското училище. Но е по-работещо да настояваме за десегрегационни политики в градовете.

- Как оценявате предвидения подготвителен езиков клас за деца, които не владеят достатъчно български език? Може ли тази мярка да помогне за по-добрата интеграция или, ако не е съчетана с интеркултурно образование, съществува риск да доведе до обратния ефект?
- Това също не е напълно нова идея – тя бе предложена още преди година, а се обсъжда от 2023 г. Подготвителният езиков клас може да има положителен ефект и да доведе до усвояването на български език. Но е важно преподаването в него да интегрира интеркултурни билингвални техники, тоест активно да се използва и майчиният език на децата. Наблюдавах това в Перу и в Мексико, където интеркултурното билингвално образование е много добре развито. От друга страна, не бива да се допуска повтаряне на подготвителен езиков клас, защото, ако ученик го повтори, той ще влезе в 1 клас едва на 9 години. Това е сигурна предпоставка за отпадането му от училище.
И още нещо, което е много важно. Общините трябва да направят всичко възможно децата да посещават детска градина още от 4-годишни, така както го изисква образователният закон. Преди време положихме много усилия да отпаднат таксите за детска градина и това е факт. Няма никакви пречки децата да посещават подготвителни групи или класове още от тази възраст. Убеден съм, че ако това се случи, те ще усвоят български език и няма да има нужда от подготвителен езиков клас.

- Какво се случва с образователните медиатори в тази програма? Има заявка за повече обучени медиатори и методологичен център, но липсват ясни ангажименти за финансиране, професионално развитие и устойчивост?
- Това също е важен пропуск в програмата. Хората знаят колко е важна професията и позицията на образователния медиатор. Успяхме да постигнем важни успехи за институционализирането и устойчивостта на медиаторите – днес техните заплати се финансират от държавния бюджет, квалификацията им е урегулирана и т.н. Добре е, че Управленската програма предвижда увеличаване на броя на образователните медиатори и тяхното обучение. На практика липсват ясни ангажименти и цели, не са поети и допълнителни финансови ангажименти. Това трябва да се случи в хода на изпълнението на програмата.

- Какви могат да бъдат последствията за училищата с висока концентрация на уязвими ученици?
- Това е друга тема, която ме притеснява. В програмата липсва ангажимент за продължаване и увеличаване на финансирането за училищата и детски градини с концентрация на уязвими групи: чл.52 а от Наредбата за финансирането. Става дума за над половината от общообразователните училища и професионалните гимназии, както и за над ¼ от детските градини. Те получават допълнително финансиране от 2018 г. – за назначаване на образователни медиатори, за екипите за обхват, както и за допълнително заплащане на учителите. За много от тези училища допълнителното финансиране е ключово, за да могат те да подсигурят учителските заплати и заплатите на медиаторите – 750 подкрепени училища са в селата и учениците им са малко, така че трудно биха издържали без тази допълнителна подкрепа. Много е важно също така тези училища и детски градини да бъдат оценявани чрез т.нар. „система на принадената стойност“, тоест да се проследява каква промяна настъпва с техните ученици, а не да се сравняват резултатите на тестово оценяване и матури между училища с различен профил на учениците. Не бива да подценяваме факта, че именно училищата с концентрация на уязвими групи имат най-високата добавена стойност – учителите полагат огромни усилия и успяват да ограмотят и развият уменията на своите ученици. Това трябва да им бъде признато.
Управленската програма сама по себе си не съдържа непосредствено заплаха за спиране на финансирането по чл.52а, но няма и ангажимент за тяхното продължаване и увеличаване. Надявам се, че е технически пропуск.

- Трябва ли да се притесняваме, че след 2030 г., когато приключи Програма „Образование“, България може да остане без ясен национален ангажимент за десегрегация, интеркултурно образование и работа с ромската общност?
- Силно се надявам, че това няма да се случи. Надявам се, че тези теми ще бъдат включени при изпълнението на програмата.
Тази тенденция за първоначалното пропускане на образователната интеграция е устойчива, за голямо съжаление. Тя не започва с настоящото правителство – многократно сме се сблъсквали с нея и преди. Така например при подготовката на Стратегическата рамка за развитие на образованието от 2030 г., както и на настоящата Програма „Образование“ тези теми също бяха изцяло пропуснати. Център „Амалипе“ реагирахме, обърнахме се към всички национални институции и към Европейската комисия и предложенията ни бяха приети. Надявам се сега също те да бъдат интегрирани в дейностите по изпълнение на Управленската програма.