Петте политически тела на лидерите на БСП

Мнението е публикувано в Поглед инфо

Покрай избора на нов лидер на БСП изведнъж забелязах колко много хора за една вечер станаха експерти по левицата. Ама то не бяха компетентни мнения, ама то не бяха едни великомъдри иронии, ама то не бяха едни снобски обругателства, ама то не бяха едни величави псувни, маскирани като някакъв либерален градски псевдоанализ. От толкова много познавачи на БСП човек трудно може да вземе думата и да каже нещо различно и смислено, защото основният белег на епохата е, че никой никого не иска да слуша. Но тези дни се замислих, че Михаил Миков е едва петият лидер на БСП в епохата на прехода. И понеже историческото време край нас тече все по-бързо, може би точно в началото на неговия мандат е добре да обобщим в кратък текст идейното наследство и политическите пориви на всеки от неговите предшественици. Само едно отклонение. В книгата си "Двете тела на краля", Ернст Х. Канторовиц описва как проблема за двойствената природа на Христос (той е човек и бог, тоест две в едно) се пренася в политическото поле на монархиите. Кралят, отбелязва Канторовиц, също има две тела - физическо и политическо. Физическото тяло е преходно, но политическото тяло е това, което осигурява не само приемственост в една династия, но и изгражда едно надвремево поле на концентрация на идеи и завети. Ако принесем тази поетична фантазия на Канторовиц към съвременните лидери, смело можем да твърдим, че политическите им тела остават постоянно вградени в конструкцията на една партия и нито един нормален човек не може да тръгне да разпознава днешната реалност, без поне за малко да се опита да види онзи, другият вечен градеж, който е завещан за поколенията.

И така, след като сме въоръжени с философско оправдание за безкрайната графомания, нека да направим един бърз полет над политическите тела на лидерите на БСП досега.

Александър Лилов (1990-1991) имаше изключително сложната задача да трансформира една комунистическа партия, с определено консервативно светоусещане, в модерна политическа формация. БСП имаше късмета, че във времената на най-голямата си идейна криза тя имаше начело истински идеолог, който проумя, че пътят към това, което в Европа се нарича "социалдемокрация" ще е самоубийствен за БСП, защото социалдемокрацията върви към своя криза. Днес е лесно да видим правотата на Лилов, но през 1990 година на него му е било изключително трудно да защити тезата за "модерната лява партия". Сега мнозина се подиграват с нея, без да осъзнават какво всъщност предлага като проект Лилов с тази фраза. Той настоява БСП да търси собствен ляв път на развитие, а не да приема наготово клишетата на европейската социалдемокрация, защото, ако тя ги приема напълно, то със сигурност няма да избегне общата криза, към която тази социалдемокрация върви. Именно Лилов обаче успя за запази БСП като голяма и мощна партия, която не изчезна в мътните води на прехода, а получи нови идейни устои въз основа на които да търси идентичност.

Жан Виденов (1991-1996) е най-трагичната фигура от петте политически тела, които ще изследваме тук. Жан се оказа верният човек в погрешното време. Той се опита да провежда лява политика във време, когато всички твърдяха, че са необходими десни реформи. На практика Виденов, със своя политически инат, застана срещу интересите на оформящата се бъдеща олигархия, която искаше да получи собственост на безценица и никога не би позволила някой да се опълчи на нейния дневен ред. Самият Виденов е човек с ясен ляв проект в главата си, който обаче и представа си нямаше как да го постигне. Заради това при него реалността се сблъска със собствените му убеждения и в крайна сметка Виденов стана неудобен не само на партията си, но и на всички. Той трагично се опита да спаси държавните предприятия, да запази нещо от предишната икономика, но не само времето, но и политиката вървеше срещу него. Оказа се обаче, че идеализмът е мощна сила. Защото в първите години след неговото оттегляне името му беше символ на провал, сега буди симпатия, защото може да бъде сравнено с всички партизани на прехода, които не успяха да се наситят на кражби.

Георги Първанов (1997-2001), за разлика от Жан, се оказа точният човек на точното място. Подценяван в началото на своята кариера и стигнал до момента (в нейния край), в който всички го привиждаха като някакъв задкулисен основен играч. Първанов обаче в партиен план успя да намери спасително въже за БСП като тръгна да прави голям ляв съюз с всички дребни социалдемократически партийки, които успя да намери оцелели от бурните вълни на прехода. Първанов се оказа бог на маскировката - той успешно замъгли БСП в Коалиция за България, измисли лекарството "гражданска квота" като се надяваше, че маската е достатъчен спецефект да привлече нови електорални маси. Именно Първанов измисли нещото, наречето "социаллиберален вектор", което предвиждаше БСП да потърси и намери път към ДПС, а пък това само по себе си посла след това възможността за съвместно управление на двете партии. Сами по себе си идеите на Първанов не се някакво новаторство, точно както гримьорът не може да бъде признат за художник, въпреки майсторството си. И все пак, благодарение на неговоте действия, само за 4 години БСП успя да си стъпи на краката и след първите избори (17.06.2001), на които левицата остана трета сила, тя успя само няколко месеца по-късно да спечели президентските избори. И така Първанов завеща политическото си тяло на БСП, а премести физическото на "Дондуков" 2, където да го развива институционално.

Сергей Станишев (2001-2014) е най-парадоксалният от тях, защото успя да измине пътя от "осанна" до "разпни го" и то именно защото по време на своето лидерство той така и не успя да реши кой път да следва - този на идеите или този на маскировката. Социаллибералният модел вършеше някаква работа преди световната криза да разлюлее света, а точно след нея започнаха политическите и идеологическите проблеми на Станишев. Той започна да губи избори, защото БСП не успя да отговори на повечето от политическите предизвикателства пред нея. Разбира се, щеше да е лесно, ако всичко това беше вина на Станишев. Не, Станишев до известна степен е и жертва, защото той трябваше да управлява във време, когато маскировката, оставена от Първанов, почна да се пропуква, а левите избиратели все по-гръмогласно започнаха да настояват за ясна политика, точни идеи и максимална лява последователност. Станишев успя да оглави Партията на европейските социалисти, с което показа, че БСП не е в изолация, но пък имаше и нещастието да види, че европейските модели и решения на партийни проблеми не вършат работа у нас. БСП драматично се върна към началото на лиловската постановка, че трябва да търси свой, различен път на развитие, а не клиширано да повтаря чужди схеми. Политическата имитация и залагането на пиара над идеите в крайна сметка определиха днешните тежки времена на БСП и именно в тази атмосфера се появи Петото тяло (това звучи като заглавие на някакъв апокрифен роман на Куелю).

На Михаил Миков (2014 - ) се пада тежката задача да намери най-малкото общо кратно между всички политически тела, които са били преди него. Той е като сапьор, който няма много време, за да обезвреди бомбата и трябва да вземе отчаяно решение синята или червената жичка да отреже почти на сляпо. Това е проблемът на действащия лидер, ако се позовем на теорията на Канторовиц - политическото тяло разполага с вечност, в която да се оглежда, но физическото има своите ограничителни параметри. Има един безпогрешен признак за живот на един субект обаче. Ако БСП наистина беше на смъртния си одър, едва ли толкова хора отстрани щяха да съскат и да се опитват да залеят с отрова новия лидер. Злобата е като гайгер-мюлеров брояч за живот и заради това Миков поне може да има спокойствието, че не поема траурно бюро, а политически организъм, който може да бъде съживен отново. Някъде прочетох мнение, че основен тест на новия лидер ще бъде отношението към ГЕРБ. Според мен, и това няма да се уморя да го повтарям, БСП трябва да се пази много от самата идея, че е възможна коалиция с партията на Бойко Борисов. Тази партия трябва да влезе веднъж завинаги в забранителния списък за потенциални съюзници. България може да е обречена да бъде управлявана от коалиции, както твърдят медийните врачки, но пък това не означава, че трябва да убием и самата идея за политика изобщо.

Аз ще проявя допълнителна талибанщина и ще споделя същото за АБВ. Докато АБВ не покаже, че е партия, която почива и на нещо друго, освен на анти-БСП основа, няма никакъв смисъл да се търсят пътища към нея. Докато АБВ за БСП е това, което Македония за България, просто е безполезно да твърдим, че протягаме ръка. Защото, дори и този съюз да се случи, това означава АБВ просто да изчезне, защото ще изчезне всичко онова, което ги формира като партия. И пак ще повторя - Миков е в ролята на сапьора, който е навлязъл в минно поле без карта, но пък от друга страна, както ме убеди един приятел - хората с чувство за хумор могат да преминат през всякакви изпитания.

След като направихме кратко пътешествие for dummies из политическите тела на БСП, на изпроводяк можем да се опитаме да формулираме единствено нещо като надежда. Надеждата, оказа се, е дисидентско чувство в мрачния свят на българския песимизъм. Наскоро една моя позната, която никога не съм подозирал в добри чувства към БСП, най-малкото заради това, че викът "червени боклуци" й се беше превърнал в нещо като мантра в мрачната 2103 година, с някакво отчаяние ми сподели, че както и да гледа в политическото пространство, единствено в БСП вижда някаква възможност за алтернатива на задаващия се агресивен авторитаризъм. Никога, ама никога няма да гласувам за БСП, но и стискам палци да се оправите, ми каза тя.

На мен малко ми трябва, за да потъна в оптимизъм. Например, една такава реплика. Стискат ни палци да се оправим. Не е малко, ей.