От известно време се водят разговори за евентуална среща между Доналд Тръмп, Си Дзинпин и Владимир Путин в рамките на срещата на върха на Азиатско-тихоокеанскот икономическо сътрудничество (АТИС) на 18-19 ноември. Перспективата за подобна среща породи сравнения със срещата на "Голямата тройка" в Ялта през февруари 1945 г., на която лидерите на Великобритания, САЩ и Съветския съюз обсъждат подялбата на света след Втората световна война. Това пише в статия за онлайн изданието The Conversation професорът по международна политика в Лондонския университет Никълъс Уесткот.
Ясно е, че Тръмп, Си и Путин - всеки от които управлява държава, самоопределяща се като "велика сила" - са привлечени от идеята за нов световен ред, който да се върти около самите тях. Американският президент изглежда възприема себе си като част от един съвременен триумвират заедно с президентите Путин и Си, които подобно на своите предшественици от 1945 г., биха могли по свое усмотрение да определят съдбите на други държави и народи. Това са единствените лидери, към които Тръмп изглежда проявява уважение и почит - в рязък контраст с пренебрежението, което демонстрира към повечето други президенти и министър-председатели.
В Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2025 г. изрично се посочва, че Западното полукълбо следва да се разглежда като зона на американско господство, като същевременно се загатва, че Русия и Китай биха могли да имат свои собствени сфери на влияние. Смяната на властта във Венецуела, инициирана от САЩ, както и подкрепата за близки до тях популистки режими в Латинска Америка, показват, че САЩ имат сериозни намерения в това отношение.
Целите на Путин са също толкова ясни: възстановяване на руския контрол над Украйна чрез военна сила, като същевременно се използват подкупи, заплахи и подривна дейност, за да бъде обградена Русия с лоялни режими в постсъветското пространство
Си Дзинпин не крие амбицията си да си върне контрола над Тайван и очевидно се стреми да разшири китайското влияние в Мианмар, а и в по-широк план - в Югоизточна Азия и Южнокитайско море.
Изглежда, че и трите страни разглеждат Европа - и по-конкретно Европейския съюз - като пречка пред налагането на собствения си светоглед.
Европейският съюз показва как държавите могат да постигнат стабилност и просперитет,като се съгласят частично да отстъпят суверенитет и да спазват общи правила, в основата накоито стоят човешките права и върховенството на закона.
И САЩ, и Русия изглежда са решени да отслабят Европа, като разпалват недоволство срещу установения ред и подкрепят популистки партии, настроени срещу ЕС, с надеждата, че те ще подкопаят единството на съюза.
Разбира се, империализмът не се свежда само до физически контрол над територия. В основата си той засяга въпроса кой взема ключовите решения относно разпределението на ресурсите, търговията, сигурността и управлението. Отчасти именно поради това, в годините след Втората световна война, така нареченият "либерален" международен ред изглеждаше далеч не либерален за много държави, които едва наскоро бяха получили своята независимост.
Мнозина смятаха, че неоколониалният контрол се запазва дори след формалното предаване на властта - осъществяван чрез наложени икономически норми и принципи на управление. За тях империализмът никога не е изчезвал напълно; той просто е приел нови форми.
Светът обаче се е променил до неузнаваемост след разцвета на империализма през XIX век. В продължение на хилядолетия империята е била често срещана форма на управление, тъй като е представлявала ефективен начин за обединяване на хора с различни вероизповедания, култури, езици и географско положение под властта на единен център, който налага ред. Тази система обаче не е могла да оцелее пред лицето на възхода на национализма, който се основава на единна култура, етнос, език и по-централизирано управление.
Подобни конкуриращи се национализми обаче се оказаха хронично нестабилни. Макар че един крехък баланс на силите успяваше за известно време да предотврати мащабен конфликт, в крайна сметка той доведе до двете най-опустошителни световни войни в човешката история - между 1914 и 1945 г. Към края на втората от тях човечеството вече бе придобило способността за пълно самоизтребление, което накара световните лидери да стигнат до извода, че трябва да съществува по-добър начин за уреждане на разногласията.
По пътя към нов световен ред
През 1946 г. Организацията на обединените нации има 43 държави-членки; днес този брой е достигнал 193. Много от тези нации са извоювали независимостта си чрез тежка борба и сега са решени да я запазят. Следвоенният мултилатерален световен ред спомогна за разпадането на империите и бе създаден, за да гарантира сигурността на по-малките държави, като предотврати третирането на народи и територии просто като разменна монета - подобно на имотите в играта "Монополи".
Самите нации - както наскоро показаха жителите на Гренландия - отказват да бъдат използвани като пешки. Иранците, подобно на украинците, доказаха готовността си да се борят за правото сами да избират своето управление, вместо да приемат правителство, наложено отвън (предстои да видим колко дълго Делси Родригес ще се задържи като временен президент на Венецуела, поставен от Съединените щати).
Същевременно търговията и технологиите промениха из основи отношенията между отделните хора и държавите. Глобализацията може и да е излязла от мода, но тя остава реалност. От 1950 г. насам обемът на световната търговия е нараснал 45 пъти, което създава основа за значително увеличение както на населението, така и на доходите. Лидерите - независимо дали са демократични или не - трябва да поддържат този просперитет, за да останат на власт.
Технологиите оказаха също толкова дълбоко въздействие. Интернет свърза хората по целия свят, макар че в тази сфера доминират няколко американски компании, а в някои държави той остава под строгия контрол на авторитарни режими. Освен това появата на ефективни нови военни технологии, като например дроновете, напълно промени характера на воденето на война.
Виждаме това да се случва в Иран и Украйна. В тези конфликти - както и в Ирак, Афганистан, Сирия и Газа - въпреки дисбаланса в силите, "по-слабите" успяха да причинят непоносими страдания на "по-силните". Днес конфликтите вече не могат да бъдат разрешени единствено чрез сила; подобен подход води само до "безкрайни войни", в които нито една от страните не е готова да признае поражението си.
Тези войни също така показват, че за постигането на успех наличието на съюзници е също толкова важно, колкото и разполагането с човешки ресурси, финансов капитал или военна техника. Пренебрежителното отношение на Тръмп към традиционните съюзници на Америка нанесе тежък удар върху мощта и глобалното влияние на САЩ. За онзи, който стане президент през 2028 г., ще бъде трудно да поправи това.
Ще се обединят ли "средните сили", за да запазят глобалния ред, основан на правила - както се надява Марк Карни? На практика тази група е твърде разнородна; много от тези държави (например в Близкия изток) са също толкова склонни да търсят собствена изгода от разпадащия се ред, колкото и да работят за изграждането на по-добра система - такава, която неизбежно би наложила определени ограничения върху самите тях.
Всъщност, от 193-те държави в света, огромното мнозинство са малки или средни нации, които имат жизненоважен интерес от глобален ред, в който правилата се спазват, правата на другите се зачитат, а международната търговия може да процъфтява в условия на мир.
С други думи, не толкова "средните сили", колкото по-малките нации имат най-голям интерес от запазването на глобалния ред, основан на правила.
Въпросът е кой може да ги обедини, за да съхранят - и дори да разширят - свободата, която са постигнали? Именно върху това трябва да се съсредоточат лидерите на останалите демокрации по света.
Източник: news.bg
Напиши коментар:
КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА