Как да принудим партиите да ни уважават

„Аз съм на 33 години и съм успял. Това престъпление ли е? (…) Може би вината ми е, че съм депутат от ДПС - гражданска квота?!“. Няма как да не помните тези думи. Произнесе ги преди година неуспелият шеф на ДАНС Делян Пеевски, чиято фигура предизвика многохилядни протести и в крайна сметка по една или друга причина доведе до падането на кабинета „Орешарски“. Месеци по-късно, когато същият този успял младеж на 33 се кандидатира за евродепутат, а гласоподавателите на ДПС го избраха, за да излъскат формално образа му, той произнесе друго: „Структурите ни ме съхраниха в тази една година и ми дадоха сили (…). Искам да кажа, че винаги ще бъда до тях и ще работя за тях, защото благодарение на тях ме има“.

Делян Пеевки, макар и в неплатен отпуск, всъщност е магистрат. Като такъв той няма право да бъде партиен член. Затова хем е гражданска квота, хем структурите на Движението за права и свободи са го създали. Бившият финансов министър Петър Чобанов пък има право да бъде партиец, но също е гражданска квота. На изборите 2013 г. неговото гражданско самосъзнание го отведе при БСП. Година по-късно то му даде възможност да оглави листа на ДПС.

Митът „гражданска квота“

Промяната на партийно-гражданската принадлежност на Чобанов, обаче, далеч не е най-съществената разлика между отминалия и бъдещия парламентарен вот. Само за година формациите изведнъж забравиха поредицата си ангажименти за отваряне към „обществото“. Левицата се разсея и изхвърли зад борда обещанията на Станишев да бъде създаден „съюз между граждани и социалисти“.

Въпреки, че през месец юли лидерът ГЕРБ Бойко Борисов съобщи, че „пуска“ в листите и граждани, на водеща позиция в един от избирателни райони грее единствено името на добре известния бивш шеф на Комисията по досиетата - Методи Андреев.

 

От общия фон изключение не правят и партиите от Реформаторския блок, които в желанието си да се отварят към обществото (каквато мода имаше след падането на Борисов) сътвориха странен орган, който трябваше да регулира дейността на формациите - т.нар. Граждански съвет. По замисъл формированието щеше да контролира решенията на петте субекта в коалицията (което така или иначе противоречеше на всяка политическа логика). Впоследствие обаче функциите на гражданите намаляха до степен, че към момента предимно партийни кадри доминират кандидатските листи. Включително и кадри, които доскоро са били част от ДПС.

Впрочем, единствените, които запазиха „гражданската квота“ се оказаха ДПС. В техния случай тя е добре преценена маска за някой и друг, създаден от партията магистрат или се явява щедра отплата за изпълнителността на някой и друг бивш финансов министър и ексгражданин на БСП.

Обяснението

Отказът от т.нар. граждани изглежда лесно обясним. Във време на политическа криза формациите не могат да рискуват със случайни елементи в Народното събрание. Битката за оцеляване предполага дисциплина и напълно изключва мислене извън коловоза на тясно партийния интерес. Когато е застрашен, елитът трябва да бъде капсулиран и никоя загриженост за обществото, изказана в предизборните хроники, не трябва да разклаща усещането му, че ще получи пореден мандат.

Не е тайна също, че за депутатските места се плаща, а престоят в парламента се гарантира финансово. Недалечната ни политическа история помни т.нар „Сейшелски скандал“, по времето на който се оказа, че група депутати от „Атака“ са си гарантирали местата в НС, подписвайки документи, поставящи ги в тежка финансова зависимост от офшорни компании.

Изходът

Тогава се появи тя. Преференцията. Начинът, по който избирателите, които отдавна са изключени от българския модел на демокрацията, могат да покажат на политическата класа, че има нужда от модернизация. И това се случи. На евроизборите листата на Реформаторския блок бе пренаредена. Водачът Меглена Кунева отпадна от състезанието, като мястото й зае класираният след нея Светослав Малинов.

Грешката „15/15“ в БСП пък освен че ощастливи никому неизвестния младеж Момчил Неков, показа на големите формации и още по-важно на техните избиратели, че могат да наказват водещите партийци. В това число и партийните лидери.

Може би именно предчувствието на формациите, че преференцията ще бъде грешката в системата, която ще отвори очите на гласоподавателите, в предходния парламент и управляващи и опозиция сториха всичко възможно тя да важи в цялост само за евровота. С поредица машинации и процедурни хватки БСП, ДПС, ГЕРБ и Атака дружно сътвориха законов текст, който да бетонира водачите на партийни листи във вота за НС и да позволява пренареждане едва от втория кандидат нататък.

Очевидно интересът на политическия елит влиза в пряк сблъсък с идеите за вътрешнопартийна конкуренция и с възможността гражданите да влияят реално върху избора на свои представители. Защото когато пренареждането не работи, чрез тънки сметки централите на основните формации могат да осребряват една или друга депутатска банка в парламента или да наказват неособено заслужилите от предходния мандат.

Именно преференцията е средството, което принуждава партийците да изпитват необходимия респект към избирателя, да се състезават за неговото доверие, а не да се чувстват собственици на гласа му. Когато този демократичен инструмент стане реално и масово използван десните избиратели във Видин ще покажат, че не искат да бъдат представлявани от общински съветник в София, а левите в Габрово, че не са виждали очите на Кирил Добрев. Едва когато преференцията сработи новите „комсомолци“ (без значение партийната окраска) няма да подписват финансови документи, превръщащи ги в безмълвни натискачи на бутони в парламента. Тогава гражданското участие в политиката, превърнало се в мантра през последните две години, ще е реално. Тогава ще изчезне квотата „Пеевски“. И синът на хасковски феодал няма да успее да се напише реформатор.