Събличам душата си на сцената

На 14 ноември примабалерината Маша Илиева ще се изправи пред публиката на Софийската опера и балет в ново амплоа: вече не на палци и с пачка, но също толкова развълнувана. Дръзката фея, ядосала преди десетина години пуританите в изкуството с еротична фотосесия, с която искаше да алармира за проблемите в жанра, сега хвърля ръкавицата с дебюта си като режисьор и хореограф на балета „Спящата красавица“ от Чайковски. Всъщност брюнетката, възпитаничка на Академия „Ваганова“ в Санкт Петербург, има магистратура по балетна режисура от Музикалната академия в София и вече е поставяла със свои ученички танцов спектакъл по музика на Астор Пиацола. Но сега предстои първата й наистина голяма и много отговорна изява като главнокомандващ на целия ефирен парад на най-престижната балетна сцена у нас. Между две репетиции, в подножието на полуготовия декор за представлението, Маша Илиева отговори на въпросите на Факти.бг за предизвикателството, което й предстои, и за много други преди него...

Маша, къде се чувствате повече себе си: като балерина или като хореограф? Ролята на изпълнител или на шеф-диригент ви е по-близка в живота?

Като характер може да изглеждам човек, който командва парада, но във всички случаи предпочитам да съм водената страна. Винаги ми е било по-комфортно като балерина, защото целият ти живот се подчинява на това да излезеш на сцената. А сега съм от другата страна и все още не мога да подчиня живота си изцяло на новото амплоа. Има много нови предизвикателства. Сблъскваш се с неща, които не че не съм ги виждала – художници, изпълнители, ателиета, костюми... Винаги в последния момент сякаш се натрупва някаква особена енергия, всички започват да се нервират – може би защото на всички им се иска да стане хубаво...

Имате ли по-специален сантимент към „Спящата красавица“ – произведението, което сте избрали за същинския си режисьорски дебют? Може би мили спомени?...

„Спящата красавица“ за мен в известен смисъл не е ново заглавие. Играх в нея като млада балерина – в кордебалета, естествено. След това вече бях главната. Най-вече играех Фея Люляк – добрата фея, която е не по-малко важна от спящата красавица принцеса Аврора, защото тя е тази, която прави нещата да стават, макар като танцуване нейната роля да е по-малка. Била съм и принцеса Аврора, а да бъда Аврора за мен лично беше най-тежкият спектакъл в живота ми. Може би защото не съм била толкова подготвена, че да мога да си пестя силите. Навремето дебютирах с нея в Софийската опера – първо танцувах с Ясен Вълчанов, след това с Владимир Бесан. Наскоро намерих един ужасен запис – спектакъл от прословутите лектории за деца, когато довеждаха цяло училище, в салона беше шумно и музиката не се чуваше. Останало ми е някакво неприятно усещане от цялата тази работа... Много умора ми се натрупваше от принцеса Аврора и скоро доброволно престанах да я играя. Сигурно съм била много мързелива. Сега гледам: и момичетата се уморяват, но аз тогава имах чувството, че ще се пръсна.

Преди 5 години вие символично закачихте палците на стената и слязохте от сцената. С какво се занимавахте през цялото това време? Вероятно детската балетна школа, която носи вашето име, не е била единственото ви занимание, подготвяли сте някакви изненади...

Това, което за мен лично беше изненада, е, че ме поканиха да водя часове по класически екзерсиз на поп и джаз изпълнители в Музикалната академия. Поех цели 4 курса, което е страшно много, защото отделно преподавам и на оперни певци. Ходя там в почти единствения ми почивен ден – понеделник, и имам по много часове, но това ме зарежда. Приятно ми е да общувам с млади хора, на които животът и бъдещета кариера предстоят. Това, че всички ми писаха във Фейсбук за рождения ми ден беше много мило. Аз станах вече доцент, доктор и т.н. По-рано студентите ми казваха Маша както децата в школата; сега вече съм „госпожо“. Тогава се ядосвах, че не ми казват „госпожо“, а сега – че ми казват... (смее се).

В момента репетирате с най-големите звезди от балета на Софийската опера – Марта Петкова, Веса Тонова, Сара-Нора Кръстева, Никола Хаджитанев и останалите. С тях по-трудно ли установявате общ език, отколкото с малките си възпитанички?

Когато доведат детето на балет, то започва да те гледа с отворени очи и да поема, да се развива. Докато артистите, с които сега работя, са установени личности, които понякога е трудно да „префасонираш“. А това понякога се налага, защото трудно се постига например стилът на „Спящата красавица“. Той е по-специфичен – стилът на Луи XIV с перуките, с дантелите: представете си как се движат ръцете с тях. Луи XIV въвежда тези галантни маниери, за които момчетата твърдят, че не са много мъжествени. Не, той си е бил нормален мъж, просто много е обичал да танцува и този стил трябва да се постигне и при момичетата, и при момчетата.

А в чисто човешки план? Смята се, че на балетния подиум амбициите са много изострени, конкуренцията е безмилостна. Така ли е наистина?

Няма откровена злоба, това не се вижда. Има обаче конкуренция и така трябва да бъде, иначе нищо няма да се развива. На мен ми се иска да ме приемат като наставник. Знам, че сега хората са различни. Когато аз бях дете – намерих запис от първите ми години в Операта – каквото ми говори отсреща педагогът, от моя страна има само мълчание и кимане с глава. Докато сега има вече комуникация. По принцип в балета така е прието: независимо от възрастовата разлика всички си говорим на „ти“. И понякога съм си мислила, че може би така не е добре – все пак трябва да има някаква бариера. Когато аз дойдох тук, в Операта бяха Красимира Колдамова, Вера Кирова, Калина Богоева. Аз идвам от Русия и чувам всички да викат: „Краси!“, „Вера!“, „Калина!“. Казвам: така не може, за мен те бяха звезди, гледала съм ги като дете! После свикнах и аз, май само с Калина Богоева все още общуваме на „вие“.

Приятелството, доверието, съучастието или борбата с лакти и ударите под пояса преобладават във вашето задкулисие?

Едното върви с другото. Големият шамар идва от хората, които са ти близки. Аз доста отдавна престанах да контактувам с колегите отблизо, което не означава, че не се събираме на общи места, не ходим заедно на море или не ги каня вкъщи. Извън театъра сме едно голямо семейство, което непрекъснато се кара, обича и т.н. Почти няма време за друго общуване, почти нямаме друг вид познати.

Филми като „Черен лебед“ на Дарън Аронофски с Натали Портман, Мила Кунис и Уинона Райдър дават ли вярна представа за света на балета – с подлите женски номера, обсесиите, жестоките травми?...

Травмите са си травми, филмите са си филми. Да, има и травми, има и кръв по пръстите – ето там момичетата си ги облепват с лейкопласт (сочи към сцената). За да бъде интересен един филм, естествено, че много неща са преувеличени. „Черен лебед“ според мен е филм за фанатизма. До какво води фанатизмът в балета – може да доведе до анорексия, до някаква лудост, защото човек иска да става все по-добър и по-добър.

Все пак фанатизмът не е ли от полза за голямото изкуство?

За нищо не е от полза. А фанатиците камикадзе?! Не е добре да се побъркаш на някаква тема, трябва да мислиш разнопосочно. Не винаги и не за всички балетът може да стане единствена цел в живота.

Има ли негласно противопоставяне, недолюбване и взаимно подценяване между хората на класическата балетна школа и жреците на модерния танц?

Когато човек е на високо професионално ниво, той цени еднакво и едното, и другото. Има прекалено модерен танц, който никой не го разбира; има и такъв вид съвременен танц, който е сложен, красив извън центъра на тежестта и тогава и аз му се възхищавам. Колегите от Балет „Арабеск“ идват на всички наши премиери, радват се и споделят – както и ние на техните ходим с удоволствие.

Има ли вероятност и вие в един момент да изневерите на класиката и да потърсите нови форми на изразяване?

По едно време се бях запалила по хореографията на Баланчин, започнах да „имитирам“ и други съвременни хореографи и взе да се получава. В онзи период с мои колеги направихме един спектакъл по музиката на Реквиема на Моцарт, който включваше и шоу с огньове. През 2009 година почувствах, че не искам да играя повече „Лебедово езеро“ и „Спящата красавица“, че няма хореографии, които биха ми предложили нещо интересно. Всичко беше „дежавю“ и реших да се оттегля от активна дейност. Така че нищо не се знае.

Преди десетина години вие хвърлихте дрехите във фотосесия за сп. „Плейбой“, за да насочите вниманието на обществото към проблемите във вашето изкуство, свързани с липсата на средства, мизерията, късното пенсиониране...

Ама не помогна!

Сега има ли кауза, за която бихте се съблекли?

Чак да се съблека – не. Аз много работя за различни каузи. Подкрепям предимно деца, включвам се във всички възможни благотворителни инициативи, самата аз правя благотворителни спектакли, така че не виждам необходимост да се събличам. Та аз си събличам душата!

Усещат ли се в балетната зала политическата безпътица, в която сме изпаднали, и злобата на деня: ще има-няма да има правителство/ще има-няма да има коалиция, кои ще са новите министри и прочее?...

Не, не, не. Тук ние живеем в нашия свят – ние сме си ние. Ние сме държава в държавата.

Маша Илиева

примабалерина и хореограф