Култура на лицемерието

Коментар пред сайта "Площад Славейков" на писателката Милена Фучеджиева

Това не е поредният вопъл за загиващата българска култура, защото тя не загива. Загива само това, което не може да се бори. Който не е разбрал, че и в културата трябват мускули, не бицепси, а мускули на характера, да се яви на кастинг за писател за предстоящото риалити шоу на БНТ, което ще създава писатели. Риалити форматът е всичко обратно на писателската същност. Но пък те искат готов роман. Графомани, грабвайте телата! – някой си изкряска. Сигурно ще се намерят добре пишещи хора, които не познаваме, итова е по-лошо от чалга, то вкарва писателската работа в кошарата на явния комерс, лицемерно замаскиран под грижа за „културата“.

Да си писател, първо означава самота. А който не може да бъде сам, ще се яви с блеснали очи и чупка в „кръста“ пред жури с надеждата да бъде избран за „Мис Писател 2015“. И ще стане звезда. Ще стане моментално по-известен от много писатели, които пишат и се борят от години някой да ги прочете и да запомни имената им. Разбира се, ако това шоу беше в Нова или Би Ти Ви, „Мис Писател 2015“ щеше да стане истинска звезда – БНТ няма тази рейтингова тяга. Но колкото и малко зрители да го гледат, новосъздадената писателска „звезда“ ще е по-известна примерно от един Емил Андреев, пък дори и от Теодора Димова. И все пак известността на Калин Терзийски и Людмила Филипова ще е трудна за постигане – те успяха, благодарение на неуморно писане и говорене. В което няма нищо лошо, хората искат да ги четат и слушат. Но и това риалити ще мине и ще се забрави, а бъдещият „Мис Писател 2015“ ще трябва да стане истински писател, след като излезе от телевизионното студио. Оттам нататък приключението му с думите няма да зависи от блясъка на прожекторите и няколкото литературни капацитета, а само от неговите мускули.

Едно от най-прекрасните неща на културата е, че тя не търпи лицемерие. Тя намира начин да се самовъзпроизвежда при всякакви обстоятелства и винаги е по-високо от най-високите представи за нея. Мени формата си като shapeshifter и никога не можеш да знаеш под какво лице ще оцелее от поредния геноцид, от поредното унижение, от поредната подигравка, от поредната проява на човешка глупост, която никога не може да надскочи себе си.

На 29 януари в Музикалния театър ще се играе отново и за пръв път от може би вече 2 години „Дневникът на Дракула“ на Мила Искренова за балет „Арабеск“. Музиката е на Елби, текстовете са мои, хореографията на Мила, сценографията на Нина Пашова, Дракула трябваше да бъде Деян Донков, а неговата любима е Биляна Петринска.

Деян Донков е идеалният Дракула. Единствено Гари Олдман ми е по-напред в класацията на най-привлекателното безсмъртно чудовище, измислено от човек. Деян няма да играе в това представление, защото няма пари за хонорара му. Вече написах във фейсбук, че хонорарът на Деян е далече от това да бъде разоряващ за театъра, а той е Деян Донков, едно от най-ярките лица на българския театър и кино. В „Дневникът на Дракула“ той не само играе, той и танцува по забележителен начин. Едва ли има друг български актьор, който може това, което Деян може. За да стигне до нивото на което го гледахме преди две години, той и Биляна Петринска минаха през тежки физически репетиции, за да могат да се доближат до професионализма на прекрасните млади танцьори от балет „Арабеск“, които раздават телата си като влюбени, а това просто е професията им. Да раздават телата си като влюбени, като товарни животни, като мазохисти, като феи и магьосници, и ние да им се радваме. А техните заплати са по 450 лв. на месец. Ще ги взимат десетина години, след което когато прескочат 35-годишна възраст, вече ще са с безброй травми, и някой ще каже, че са стари. На 35 години. Но този текст е за друго.

И тъй като театърът няма пари за хонорар на Деян Донков, театърът решава, че „Дневникът на Дракула“ може и без него. Условието да се играе това представление е негласно поставено. Ако Деян си иска парите, няма да играе. Ако Мила Искренова иска отново да види представлението си, в което е вложен много труд на много хора, включително и моя, за който не съм получила стотинка – не съм и искала, това беше мое решение, исках да помогна на КУЛТУРАТА в България – представлението ще е без главния си актьор. Но културата се държи леко некултурно, защото за разлика от мен Донков е подписал договор. И ако бях на негово място, нямаше да позволя така да се държат с мен. Щях да си потърся правата. Може би на Деян не му се играе в това представление, не знам, но за мен е шок, че един театър може да махне от главна роля един от най-известните и харесвани български актьори и това да остане ей така. Тихо – както казва един мой приятел. Тихо за който е тих, казвам аз.

В случая дори не защитавам правата на Деян Донков или Мила Искренова, а говоря за култура. Истинската култура не прави компромиси и не маха от сцената си като безгласни пионки доказано талантливи хора. Тя не се прави на красива, а е красива, защото е морална към хората, които я създават.

За това представление съм писала без хонорар, и този текст не го пиша заради това, че не съм взела пари, а защото съм сбъркала, че не съм поискала. Дала съм лош пример, който е показал, че щом Милена Фучеджиева може да прави неща без пари, от милост към бедния театър, значи и Деян Донков трябва да отстъпи, ако театърът сметне, че Донков може да се раздава на сцената на половин цена или безлатно. Аз наистина съм виновна, сега го разбирам. Идиотското е, че Мила Искренова репетира спектакъла си от месец, за да може да го нагоди към отсъствието на Деян Донков. За този месец използваният в театъра ток със сигурност е по-скъп от хонорара на Дракула. Но в България все още почти няма културни мениджъри, които могат да надскочат „културата“ в себе си и да мислят пазарно. Защото пазарно не означава да свалиш звездата Деян Донков от главна роля, а да намериш спонсори и да направиш такава реклама на представлението, че да се избият да го гледат и салонът ти да е пълен.

Не се извинявам на никого за този текст, защото тези, които биха се почувствали засегнати, трябва да разберат, че творците – уф, как ме дразни тази дума – не сме пешки, които могат с едно чукване да бъдат изхвърляни от играта. Този прецедент не трябва повече никога да се случва. Защото той няма нищо общо с опазването на българската култура, а с рушенето й.