Фидел каза, че Куба ще стане сила в медицината. И стана!

Д-р Анна Николова има практика в Специализираната болница за активно лечение по травматология и спортна медицина „Проф. Димитър Шойлев“, доскоро по-известна като Национален спортен комплекс „Диана“. В качеството си на спортен лекар тя обгрижва националния отбор по джудо, работила е и с държавния тим по волейбол – жени, с националите по ветроходство и сумо, с много клубни отбори. Занимава се и с ехографска диагностика на травми на опорно-двигателния апарат - дейност, която все още не е достатъчно популярна у нас и специалистите са малцина. Анна е съпруга на отишлия си без време писател, сценарист и режисьор Николай Вълчинов, има три деца.

Любопитен момент в нейния професионален бекграунд е фактът, че е възпитаничка на Висшия медицински институт в Хавана. Колкото и парадоксално да звучи за незапознатите, по данни на Световната здравна организация именно Куба е страната с най-добре организирана здравна система; там е осигурено безплатно медицинско обслужване за цялото население, продължителността на живота е най-висока в цяла Латинска Америка, а детската смъртност е сведена до минимум. Факти.бг покани д-р Анна Николова да разкаже за студентските си години на острова, за да се опитаме да разберем защо лекарите, получили своето образование там, от десетилетия до днес поддържат реномето си на едни от най-квалифицираните медицински специалисти в света.

Да следваш медицина в Куба – това изглежда доста екзотично решение дори за времето на социализма. Как стигнахте до него?

Майка ми отиде на работа в Куба, когато аз бях още ученичка. Тя е биолог със специалност електронна микроскопия. По онова време се правеха мащабни проучвания навсякъде по света какво може да предизвика рак. В Куба работеха по една програма над причините за възникване на заболяването, като изследваха клетките с помощта на модерната тогава електронна микроскопия и според това кой къде живее и какъв е начинът му на живот. Майка ми участваше в този голям проект. Фондация „Форд“ също правеше такива изследвания в САЩ и понеже бяха прочели анализите й, тя беше поканена да работи и към тяхната фондация. Предвид на времената това, естествено, не стана и понеже контрактът й в Куба беше доста продължителен, аз междувременно завърших гимназия там. И след много лутания какво да продължа да следвам, реших да е медицина. Когато стигнах до ІV курс, майка ми трябваше да се върне в България, но аз прецених, че е по-добре да остана и да завърша, защото у нас семестрите не се признаваха. Трябваше или да имам диплома, или да започна отначало. Но 4 години медицина отначало ми се видяха много...

Как е организирано висшето медицинско обучение в страната, която се слави, че създава едни от най-добрите лекари в света?

Много е различно в сравнение с България. Няма приемни изпити, но има много силно отсяване - в моя поток например започнахме около 200 души, а в края на следването останахме петима. Там се учи и се работи от първата година. Учи се на модули – нещо, което едва напоследък въведоха у нас. Като минеш един модул, полагаш изпит и след това минаваш към втори модул. Всеки модул е с различно времетраене - от 4 седмици до няколко месеца. През първата и втората година се работи в доболничната помощ: в различни профилактични консултации, детска, женска консултация, хигиена на околната среда, диспансеризация, посещават се болните по домовете... След това сядаш и описваш какво си видял и какво си направил. В сферата на околната среда броихме мухите по улиците, ваксинирахме кучетата – какво ли не правехме, но всичко беше свързано с медицината... От ІІІ до VІ курс в зависимост от модула, който учиш, работиш и в съответното болнично отделение, примерно по пулмология, кардиология и т.н., минаваш през абсолютно всички. В ІІІ и ІV курс имаш право да снемаш анамнеза и под ръководството на по-голям студент или специализант да направиш преглед и да го опишеш. За разлика от тук, цялата „бумащина“ се поема от студентите – това е част от обучението им, така че лекарят да има възможност спокойно да поговори с пациента и да постави точна диагноза. А в V и VІ курс можеш вече и да назначаваш терапия под контрола на професор или специализант.

Тежка ли беше работата „на терен“ за един все още неопитен млад човек, сблъсквахте ли се с трудни ситуации на живо в практиката?

Когато учехме педиатрия, в страната избухна епидемия от денга – инфекциозно заболяване, което се пренася от комари. При него се получават кръвоизливи в цялото тяло и когато пациентите са деца, състоянието им може много бързо да се влоши. За да няма смъртни случаи, трябваше непрекъснато да се следят, да се мери кръвното на всеки час и т.н. Всички студенти по медицина бяхме мобилизирани и работехме в педиатрията по 24 часа; всеки от нас беше прикрепен поне към двама-трима пациенти и си ги наглеждаше, за да не стане нещо фатално.

Подобна картина може ли да се сравни с избухването на епидемията от ебола, която стресна света миналата година?

Не, не е чак толкова страшно и заразно: болестта не може да се пренася от човек на човек, а само при ухапване от комари. Тогава заради многото комари в Куба проведоха мащабна акция по изчистване на страната от застояли води, пръскане и т.н. и за два-три месеца епидемията се овладя.

Когато се върнахте у нас с кубинска диплома и започнахте работа, имаше ли с какво да изненадате българските си колеги?

Когато започвах, тук никой не вярваше какво съм правила като студентка. Всички мислеха, че едва ли не съм слязла от дървото (смее се). Имах всички познания, които трябва да имам; имах и часове, в които съм оперирала, понеже навремето исках да стана пластичен хирург, а за това задължително трябваше опит в общата хирургия. Така, като завърших, аз вече знаех как се оперира апандисит, бучка на гърда, ингвинална неусложнена херния, как се прави разрез, как се шие – всичко това можех да го правя и колегите бяха много учудени, че един новопостъпил лекар има такива умения.

Как в крайна сметка се обяснява фактът, че една малка и бедна, поставена в затруднение страна, има най-качественото здравеопазване и едни от най-конвертируемите медицински специалисти?

Обяснява се със социализма. Там, в Куба, всичко ставаше, след като Фидел държи реч на Площада на революцията. Както навсякъде при социализма, и там интелектуалният труд не се ценеше особено и се смяташе, че лекарите са едва ли не длъжници на обществото. Тогава, не си спомням точно, но някъде около 1977-1978 г., Фидел Кастро произнесе 8-часова реч на площада и обяви, че Куба ще стане сила в медицината! Точно по това време беше и войната в Ангола за „износ на революция“. И той изнасяше цели болници - от санитаря до директора, за по 6 месеца или година, за да могат да обслужват революционерите и кубинските войски, които се биеха там. В същото време започна приоритетно финансиране на медицината в Куба, а навсякъде, където има пари, има и развитие.

Добре ли беше заплатен лекарският труд по онова време?

Много добре. Сега предполагам, че пак е добре; лошото е, че понеже там е купонна система, няма къде да си харчат парите. Но имаха примерно привилегия да си купят кола по-рано от другите и т.н. При купонна система и малките привилегии са значими. В VI курс, когато се работеше сериозно в болниците с всекидневни дежурства, абсолютно всички студенти по медицина имаха стипендии по 80 песо. На студентите от другите специалности бяха по 30-40 песо. Така че разликата е огромна.

Венецуела отвори широко вратите на своите болници за кубински лекари, като срещу тази висококвалифицирана помощ снабдява острова с петрол при преференциални условия. Бразилия също кани кубински медици в рамките на стратегическото партньорство между двете държави. Могат ли те да работят в чужбина по собствено желание?

Не, там поначало е много трудно да заминеш където и да било, освен ако не те изпратят. Единственият друг начин да заминеш е...да избягаш. Дано сега с новите обещания за размразяване в международната политика по отношение на Куба положението се промени. Защото имаше един лош момент около 1980-а година, когато пак се опитаха да размразят отношенията. Тогава беше т.нар. криза в перуанското посолство – един автобус с кубинци влезе в посолството на Перу в Хавана и хората поискаха политическо убежище. Не се получи, но понеже САЩ много натиснаха Фидел, той отвори границите и започна масова емиграция към Флорида. Беше доста двояко: от една страна, много хора казваха, че не искат да служат на империализма, а от друга, много и искаха да заминат, но Фидел пускаше само затворници и гейове, затова някои се правеха на такива, само и само да се махнат. Това продължи около 6 месеца и Щатите се ужасиха, защото им бяха изпратили всички престъпници...

Нека се върнем на родна територия: здравната реформа е приоритет за всеки пореден кабинет у нас. Според вас, д-р Николова, не бихме ли могли да заимстваме нещо градивно от „кубинския модел“?

Моето скромно мнение е, че за да има наистина реформа в здравеопазването, първо трябва да се направи консенсус между всички партии, че ако сегашните управляващи започнат да осъществяват реформа, следващите и по-следващите ще я продължи, а няма да се започва отначало. Гледах телевизионно предаване как облагородяват блатата в Холандия: преди десетилетия правителството е взело решение, че трябва тази област да се пресуши, за да може да се изгради почва, и в продължение на 30 и повече години всяко следващо правителство продължава да го прави независимо от политическите пристрастия. Мисля, че така трябва да се действа и в здравеопазването. Тук няма място за политика.

Д-р Анна Николова

лекар