Ретро носталгия

Кое е общото между рекламата и политиката? Неуважението. Рекламистите мислят потребителите за идиоти и често са прави. Политиците мислят избирателите за идиоти и често са прави. Публиката е наивна маса, която лесно може да бъде тласната към дадено действие (покупка или гласуване), от което няма полза. Нещо повече, публиката ще извърши това действие с убеждението, че го прави по своя воля и по свой избор.

Това пише в блога си Иван Стамболов – Сула.

Разбира се,

рекламистите и пиарите се съобразяват с вкусовете на аудиторията

и затова толкова често героите в рекламите са щастливи забавляващи се глупаци, които постигат всичките си мечти чрез бърз кредит. И в рекламните, и в политическите послания почти винаги се рисува мечта, която става постижима, ако следваш инструкциите в съответния клип. Напоследък такава мечта е ретро носталгията.

Днес много масови стоки (бири, кренвирши, сладоледи) свирят на тази струна. Изкуствено състарени кадри навяват свидни спомени от „онова време“ – груби сгради в сталински стил, пред които се вият търпеливи опашки за бира; стари москвичи (като онзи от откриването на ЦУМ) лелеят копнеж по отминалите дни; в онези дни децата бяха свободни, нямаха мобилни телефони, по които да ги проверяват родителите им, играеха на фунийки и не си миеха ръцете, преди да ядат джанки – да, всичко това го има в рекламите. „Ретрото пак е на мода!“, „Супер вкус от „онова време“!“. Така крещят рекламите. И за да не остане съмнение кое е „онова време“, или директно го назовават („беше лятото на 66-та“) или вкарват, макар и уж на шега, недвусмислени словесни маркери – „другарки“, „хорът на пионерите“, „студената война“, „бригада първенец“…

Откъде у специалистите по маркетинг тази любов към „онова време“?

Та нали те работят все за големи частни компании, често с мултинационално (западно) участие, акули на пазара, ужас за конкурентите! Нали такива компании бяха невъзможни в „онова време“ на тотална държавна собственост, планова икономика и регулиран пазар! Да не би пък да са се объркали? Да не би да си мислят, че „онова време“ (60-те и 70-те) в България е било като „онова време“ във Франция и Западна Германия? Няма нищо, ама абсолютно нищо общо.

Всъщност рекламистите не създават ретро носталгията, а само се възползват от нея, веднъж създадена от политиците и политическите пропагандатори, ангажирани в проруска и просоциалистическа медийна дейност. Тези хора се опират на един повсеместен мисловен модел – идеализиране на отсъстващото. Тези, които помнят „онова време“, в повечето случаи помнят младостта си и красивите моменти от нея. Някои са били несправедливо привилегировани, други са забравили извращенията, забравили са липсата на свобода. На някои даже свободата не им е била нужна – заблуда е да се мисли, че всички хора желаят свобода: много от тях цял живот търсят начин да разменят свободата си за хляб, както с презрение констатира Великият инквизитор на Достоевски.

Онези пък, достатъчно млади, за да не помнят „онова време“, но пък недоволни от „прехода“, за който денонощно им се втълпява, че е не само тотално провален, но и още не е свършил, те разсъждават така: „онова време“ не е като „това време“; „това време“ е кофти,

следователно „онова време“ е куулско. Те не са постигнали кой знае колко в настоящето, но не защото са тъпи, некадърни или мързеливи, а защото нещо в настоящето не е наред – така се успокояват. И както за мнозина по времето на соца Третото българско царство беше идеал, сега идеал е царството на Тодор Живков. Нормално. Даже обидно банално.

За някои хора миналото е романтично. Особено романтична е фолклорната древност и затова се просълзяваме от ръченици и носии, а на стените в механите ни висят палешници, хурки и колелета от каруци. Тази древност, иначе белязана от суров до изнемога, беден и безпросветен селски бит, е романтична, защото е отдалечена във времето и, което е по-важно, защото е завършена цялост, затворена страница, която отдавна не се пише, а само се чете. Такава страница вече може да стане и социализмът – необходимо е само хората, които нямат преки спомени за него, да станат достатъчно много и достатъчно възрастни. Днес е романтичен не просто социализмът, а онази социалистическа епоха, когато го имаше великият СССР, родината на световния пролетариат, люлката на новото време, нашият голям славянски брат. Когато кренвиршите бяха вкусни, а бирата – истинска.

Когато кренвиршите бяха вкусни, а бирата истинска,

имаше един магазин, наречен „Кореком“.

Създаден първоначално да доставя крем „Нивеа“ на западните курортисти по Черноморието, той бързо се превърна в храм на потреблението, в който социалистическият човек пристъпваше в шептящо благоговение. Иначе беше жалък като магазин. Имаше дънки, шоколад, кафе, някакви печки, чинии, евтино уиски, което обаче караше тогавашните гъзари да се чувстват богоравни, цигари, дъвки и разни дрънкулки. Нещо като западнал фришоп на затънтено гранично КПП.

Но освен дъвки и парфюми, „Кореком“ доставяше и друго – задоволяваше една типична за „онова време“ религиозна потребност. Тогава Западът (да не говорим за Америка!) беше раят, а „Кореком“ – храмът, в който човек можеше да се поклони и да се докосне до представата за този рай, до неговия символ в нашия суров, но справедлив свят на развит социализъм. Толкова силна беше религията към Запада, че когато дойдеше Великден, държавната телевизия задължително пускаше американски филм, за да си стоят хората вкъщи и да не отидат в онзи, другия храм и да не се поддадат на онази, другата религия, заклеймена от марксизма-ленинизма като опиум за народите.

Сега Западът е люлка на поквара и гнездо на хомосексуалисти.

Всички злини идват от него, той е виновен даже и за войната в Украйна. Русия пък пази свято опиума за народите. Защо мислят така? Просто защото сега сме една най-обикновена парламентарна демокрация от западен тип – ни по-добра, ни по-лоша от много други „капиталистически“ страни. Мечтата е сбъдната. Западният рай излезе от „Кореком“ и потече по улиците. Днес вече не той, а „онова време“ на СИВ и Варшавския договор е мираж зад непостижимия хоризонт, което автоматично го превръща в идеал за всеки по-посредствен ум.

Политиците, анализаторите и пропагандистите разбират всичко това и се възползват от него по пътя си към властта. Когато извървят този път докрай, те ще захвърлят знамената, но засега бодро плющят с тях. Разбира се, това не са всички политици, а само проруските, „левите“, довчера атеистични, а днес безкомпромисно „православни“.

Тези политици можем да наречем „децата на ретро носталгията“.

Каква е тяхната логика? В началото на т.нар. „преход“ те гръмко обявиха, че престават да бъдат комунисти и стават социалисти. Нищо че продължават да се гордеят с вековната си история, която започва от Бузлуджа и Дядото, минава през атентата в храма „Св. Неделя“, народния съд, лагерите, Червенков и Живков, за да стигне чак до скандалната АЕЦ „Белене“ и „големия шлем“ на Георги Първанов – Гоце. Прекръстиха се на „социалисти“, защото се заклеха, че са европейци и по-големи европейци от тях мъчно можеш да намериш. Тогава народът беше все още пряко травмиран от социализЪма и търсеше надежда и спасение на Запад. Как да не поведеш този травмиран народ!

После обаче, когато се видя, че не всеки ще стане милионер, чувствата към Запада започнаха да се променят. Особено след като станахме членове на НАТО и ЕС, с което се постигна една голяма стратегическа цел и вече нямаше към какво друго да се стремим, освен към все по-големи телевизори и все по-пълни хладилници. Видяхме, че Западът не е онзи рай, не е онзи „Кореком“, който очаквахме, а най-обикновена, даже скучна делнична среда със своите ядове и ежедневни предизвикателства. Тогава доста хора видяха рая другаде – в Русия и отвъд нея в баснословния и митичен Евразийски съюз. Раят е рай, само когато е непостижим. Комунистите (социалистите) надушиха този ретро-носталгичен завой и побързаха да го оглавят.

Сега те вече не са европейци, техните сърца отново туптят в ритъма на Москва.

Ето ги, днес са там, за да целунат стъпалата пред Кремъл и да разкритикуват собствената си държава. За Първанов това е лесно, той това работи, винаги го е работил и от това е издържал себе си и семейството си. При Нинова е по-особено. Каква е тя сега – русофилка или европейка? Осъжда ли санкциите, които ПЕС подкрепя? Докъде може да стигне нейната морална гъвкавост?

Руснаците не са виновни за нашия резил.

Те имат някакво виждане за себе си, искат да са империя, не искат да участват в съюзи – тяхна си работа. Това че някакви български политици си правят сметка да просперират с руското име на уста, за което са готови на всякакви предателства, на защита на всякакви чужди корпоративни и геополитически интереси – това не променя чувствата на руснаците. Но въпросните български политици трябва да са наясно, че „верността“ им няма да бъде наградена с благодарност, а с презрение. И не мотористи ще ни пращат, ами ще започнат и боклука да си хвърля у нас заради „българи“ като Нинова, Първанов и Сидеров.

Така че, ако се питате откъде се взеха тези ретро реклами по телевизията – ето откъде. Защото винаги ще има жадна за илюзии тълпа и винаги ще има илюзионисти, готови да утолят тази жажда. Не е вярно, че Бог няма чувство за хумор. Има и го проявява като понякога допуска желанията на хората да се сбъдват. Дано не допусне да се сбъдне ретро носталгията. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.