Господарите на войната в Сирия и Ирак

Анализ на Кристофър Хил за Project syndicate

Кристофър R. Хил е бивш заместник - държавен секретар за Източна Азия. Бил  е посланик на САЩ в Ирак, Южна Корея, Македония и Полша. Като американски специален пратеник за Косово е преговарял за Дейтънското мирно споразумение. Той е бил и главен преговарящ на САЩ със Северна Корея между  2005 г. и 2009 г.

Трагичният разказ за двата града в Близкия изток - Алепо в Сирия и Мосул в Ирак - говори за фундаментална липса на консенсус в региона и в рамките на по-широката международна общност. Липсата на порядък в международния ред значително усложнява задачата за слагане на край на тези конфликти.

Когато кървавият конфликт в  Сирия най- накрая свърши, няма да има победни паради, нито национален катарзис. По-вероятно е, да има политическо споразумение, което оставя Сирия в рамките на сегашните си граници, но с местна автономия, която отразява разнообразието и - поне за момента - взаимното недоверие между неговите различни етнически и религиозни групи. Никой няма да бъде щастлив. Снаряжение на гражданското състояние, не съществуват, и няма институции, около която да се изгради обществен консенсус или върховенството на закона. Гражданското общество не съществува и няма институции, около които да се изгради социалния консенсус и върховенството на закона.

До тези общи принципи не бъдат ясно изговорени, войната никога няма наистина да свърши. Примирията работят най-добре - и държат най-дълго - докато бойците най-накрая разберат, че принципите, договорени от по-широката международна общност, ще бъдат в основата на формирането на бъдещето на страната.

Сирийският войната не е прецедентен в региона. Ливанската гражданска война дори беше по-дълга: 1975-1990 година. Тази война предизвиква подобен брой жертви и бежанци, и вероятно подобен брой неуспешни опити за прекратяване на огъня. Сирийската гражданска война още не е дори на половината от тази ужасяваща война; но сега няма знак, че различните бойци са уморени от сирийския конфликт.

Международната общност вероятно ще бъде повече засегната от гражданската война в Сирия, отколкото тази в Ливан, поради по-голямото й глобално влияние. На първо място приливът на бежанци беше съдържан в рамките на квартала, особено в Йордания, Ливан, Турция, и дори Ирак. Но скоро бежанци започнаха да заливат Европа и други места, което води до политическо напрежение в страните, които са далеч от конфликта. Сгушените маси от бежанци, преминаващи една след друга европейска граница скоро се превърна в метафора за това, което дразни толкова много европейците в този глобализиран век.

Липсата на международен консенсус за Сирия, намери израз в провала на постоянните играчи от Съвета за сигурност на ООН да се споразумеят за пътя напред, това доведе до влошаване на ситуацията на терен. Подхранвана от продължаващата подкрепа от бойците от близкоизточни държави (които сякаш нямат доверие в международната система), и с прякото участие на Русия в боевете, кризата се задълбочава.

Намеса на Русия в подкрепа на сирийския президент Башар Асад също така причини по-нататъшно влошаване на отношенията със САЩ. Това би могло да представлява опасност в други места по света. Държавният секретар на САЩ Джон Кери и руският му колега Сергей Лавров досега не са успели да намерят някакъв работещ механизъм за слагане на край на сраженията.

Всеки копнее за деня, в който Кери и Лавров се появяват от една стая за преговори, за да съобщят на света, че те са се съгласили за набор от принципи, които ще ръководят бъдещето на Сирия и ще работят за постигане на консенсус сред други членове на международната общност и сред воюващите. Само когато бойците могат да погледнат в следвоенното бъдеще може и прекратяването на огъня да сработи. Никой не иска да бъде последният човек, който е умрял в сражение, когато бъдещето е вече известно.

В Мосул боевете не са гражданска война. За разлика от Сирия, където трябва да има компромиси между воюващите, в Мосул борбата е срещу т. нар. Ислямска държава (ISIS), това е война на унищожение. И, за разлика от руската и сирийската офанзива в Алепо, иракските араби и кюрди, така и техните американски съветници, най-вероятно са работили в продължение на месеци, за да се предвидят казусите и да се гарантира успех преди боевете да са започнали.

Но вече е ясно, че при Мосул е заложено много повече от ликвидирането на Ислямска държава. В зависимост от това как битката завърши, ние ще знаем дали Ирак се очертава като мултирелигиозна държава или като набор от верски и етнически анклави. Сунитите изглежда не искат портфейл от доминираното от правителство в Багдад, въпреки че иракската армия (заедно с кюрдите) играе най-важната роля в борбата срещу ДАЕШ.

И ако разделението между сунити и шиити в рамките на Ирак не беше достатъчно тежко, по-дълбока и още по-проблематична пукнатина сега се очертава - собствени борби на Турция със своята идентичност и нейните наложени отвън граници. Изключително вредното изявление на турския президент Реджеп Тайип Ердоган, че страната му няма да  се е примирил със 100-годишната южна граница с иракската област Ниневия доста обърка възможността Анкара да играе роля във възстановяването на Ирак. Арабите отдавна таят дълбоко подозрение, че турците искат повече от проста защита за туркменското малцинство и сунитските араби в конфликта. Сега, Ердоган потвърди тези подозрения, и по този начин създаде условия за повече насилие в Ирак.

Как края на боевете в Алепо и Мосул ще помогне за изясняването на предстоящите задачи? Но докато Русия, САЩ, Турция, Саудитска Арабия и и други (Европа, има ли някой в вкъщи?) не се обединят около набор от принципи, които ще водят региона към мир, касапницата ще продължи.

Превод: Венци Михайлов

Project Syndicate

Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.