Изненадите са в генетиката на американските избори

Геополитика стана вътрешна политика. Както преди 13 години, когато войната в Ирак и международният тероризъм наложиха външната политика да стане част от политиката за сигурност или както преди 8 години, когато заради световната икономическа криза финансовата политика придоби свойства на външна политика. Сега такива геополитически „разказвачи на света“ като Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински се обаждат много рядко. Да не говорим, че всички са станали особено стеснителни да споделят прогнозите си за бъдещето и едва ли това е само поради възраст...

Геополитическите мотиви на „вътрешната политика“ се виждат с просто око, независимо дали става дума за избори в Европа, Русия или Америка. Само Китай е особеният случай, който все по-често се отказва от „мълчаливите“ знаци за едно или друго събитие. И без академични упражнения не е особено трудно това да се докаже, че светът до такава степен се е обвързал, че потоците геополитическо съдържание вече не текат от т.нар. големи към т.нар. малки. Идва и една голяма струя от „дребните“ регионални играчи. Нима „турският казачок“ не разклати устоите на НАТО, а бежанският поток и Брекзит не въвлякоха „тихата суперсила“; Европа в незапомнени вътрешни разпри. Унгарският „политически чардаш“ на Виктор Орбан накара мнозина да се попитат къде остана привилегированото партньорство между „двутактовия европейския мотор“ - Германия и Франция. Даже се стигна до там големият германски канцлер Хелмут Кол да подкрепя унгареца Орбан от инвалидната количка, към която е прикован. При това за сметка на сегашния канцлер Ангела Меркел, някогашното „момиче на Кол“. Напоследък такива примери има по всички географски ширини.

Естествено най-видно е там, където се изстисква геополитическия концентрат. На тези места вече не става въпрос за усещане, а за липсващия отговор на доказано геополитическо напрежение. Но каквото и да се е променило има едно постоянство. Нито Америка променя склонността си да се стреми към глобално господство, нито Русия се отказва да набляга на грубата сила вече не само в дипломацията.

Изборите в Съединените щати са добрият пример. Неизбежната промяна там означава промяна в световните работи. Който и да е той или тя, промяна във всички случаи ще има. В центъра на тази промяна на първо място ще се намира разбира се Русия, която стана ъгълът който променя отношението на Америка към останалия свят и на останалия свят към Америка. САЩ винаги са имали способността да поднасят изненади и това е заложено в генетиката на американските избори. Нима някога не приемаха Бил Клинтън крайно скептично, защото бил неопитен във външните дела. Или пък Хари Труман, който стана президент от „продавач на вратовръзки от Мисури“;. Или Роналд Рейгън, който тръгна от „третокласен актьор“ , а после съсипа „империята на злото“;. Същото се получи и с Джордж Буш-младши, който от съмнителен избор през 2000 г. изкара два мандата. Да не говорим за Барак Обама, първият афроамериканец в Белия дом. Защо това да не се случи с евентуалната първа жена-президент или с несистемния играч милиардера Тръмп?

Специалистите по геополитика нямат основание да се жалват, че за американските избори не била важна геополитиката. Според „Икономист“ точно президентските избори през 2016 г. станаха въплъщение на разногласията между Клинтън и Тръмп за света и ценностите. Според авторитетното издание Хилари Клинтън залага на традиционния поглед на Америка като „сила, облечена с особения дълг да бъде гарант за световните норми“. Анализаторите са на мнение, че тя едва ли ще бъде по-радикална от Барак Обама. В това число и по сирийския проблем. Сигурното е, че ако Клинтън стане президент, Америка ще започне отношенията си с Русия и Владимир Путин от ледниковия период. Колкото до Китай, Пекин очевидно е доволен, че Клинтън се отрече от Тихоокеанското партньорство, мащабното търговско споразумение с единадесет азиатски страни без Китай.

Във всеки случай ако Хилари Клинтън успее да стане президент на САЩ, това ще бъде революция. При това втората революция за последните осем години. Никога досега в Белия дом домакинът не е бил жена. Както президент не беше ставал афроамериканец.

Колкото до „светоусещането“ на Доналд Тръмп има проблеми. Неговото разбиране за света трудно се определя. Един път хвали китайските управници, че са смачкали протестите на площад „Тянънмън“ през 1989 г., след което ги заплашва, че ще ги накара да обуздаят Северна Корея. После нарича Китай „валутен манипулатор“. Друг път казва, че задълженията на САЩ да защитава страните от НАТО не са безусловни. Трети път съжалява, че американските войски не са завзели иракските петролни полета. Четвърти път казва, че ще преразгледа ядрената сделка с Иран. Колкото до Русия Тръмп оставя впечатлението, че може да се договори с Москва и гледа на това като правене на бизнес сделка.

Преди шестнадесет години в интерес на историческите факти, по време на американските президентски избори Европа не можеше да скрие, че се плаши от Джордж Буш. Тогава страхът на европейците от "манталитета на новия водач" изглеждаше все още ирационален, но после се оказа реален. Малко по-късно Джордж Буш заяви, че „не може да подчинява американската външна политика на европейските интереси“. С някои от европейските лидери като бившия френски президент Жак Ширак и бившия германски канцлер Герхард Шрьодер Буш даже влезе в такива геополитически разпри, каквито американско-европейските отношения до този момент не познаваха. И сега случаят с Доналд Тръмп е същият. Европа с основание отново има страх ако той ще определя „манталитета на водача“. Ако Доналд Тръмп успее да влезе в Белия дом, това също ще е някаква революция.

Клинтън или Тръмп? ? Демократ или републиканец? Мъж или жена? Талант в риториката или опитен политик? Повече промяна за Америка или повече сигурност за Америка? Американските избори ще отминат и тогава тези въпроси няма да са само американска дилема. Дали ще е той или тя, естествено има значение. От по-голямо значение е дали от началото на следващата година ще се появи макар и плахо нещо като ново издание на стратегически диалог. Тогава геополитиката вече няма да е вътрешна работа. Моментът отново изглежда неповторим за всякакъв род наивници, които вярват във внезапната филантропия или в дипломатическата революция. Те, естествено, са невъзможни. Факт е обаче, че моментът е особено подходящ и за реалистите. По-подходящ през последните години не е имало. Те, макар и скептично, трябва да започнат по-спокойно да гледат към многото „задънени улици“ като Сирия и Украйна, които парализираха международните отношения.