Има ли необходимост от свикване на Велико Народно събрание?

Петър Кичашки – юрист, Институт за модерна политика

Регулярно в български условия живот заживява идеята за свикване на Велико Народно събрание и смяна на Конституцията. Често различни политически актьори реанимират тази позиция и я вкарват в обществено-политически оборот. В защита на това желание често се привеждат разнородни аргументи свързани или със смяна на модела на управление (преминаване, да речем, от парламентарна към президентска република), или с „умората“ на гражданите от политическата система, или с нещо трето според ситуационните политически противоречия.

Някои политици и общественици привиждат в българската Конституция някакъв злотворен конструкт, който, ако бъдел променен, щял да доведе до бързо подобряване на обществените ни отношения и решаване, едва ли не с магическа пръчица, на всички дефекти на политическата ни система. Това твърдение често не е нито юридически, нито политически подкрепено с конкретни факти и аргументи, дори напротив. Като „заклинания“ звучат „аргументите“ за смяна на Конституцията – всичко ще се реши, ако се смени основният закон, но кое точно е това „всичко“ сякаш никой не иска да ни каже.

В тази порочна матрица на прехода попадат и последните публично изразени желания за свикване на Велико Народно събрание и смяна на Конституцията – артикулира се това желание на важни политически фактори, но никой от тях не намира за добре да обясни какво по-точно искаме от едно Велико Народно събрание и какви по-точно промени в Конституцията са така належащи, че трябва цялостна смяна на основния закон.

Като опит за аргумент в случая се привеждат резултатите от националния референдум, които се разчитат от политическата класа като мощна заявка за смяна на политическата система. Разбира се, този прочит на резултатите е съвсем коректен – 3,5 млн. българи гласуваха в допитването, а 2,5 млн. от тях категорично пожелаха мажоритарна избирателна система и намаляване на партийните субсидии. С други думи хората казаха ясно, че искат промяна в политическата система. Въпросът е защо представителите на тази политическа система не се захванат да приведат промените в сила и вместо това реанимират идеята за смяна на Конституцията? Какво общо има мажоритарното гласуване и намаляването на субсидиите с промени в Конституцията?

Отговорът е ясен – нищо общо нямат. Никъде в Глава трета от Конституцията, която урежда функционирането на Народното събрание, не се посочва какъв тип трябва да е изборната система. Още повече – дори не се посочва какъв тип да е избирателната система и при избори за Велико Народно събрание. С други думи конституционният законодател е бил достатъчно мъдър, за да изведе типа изборна система извън обхвата на Конституцията. Този тип процедурни въпроси не е тема на основния закон и по никакъв начин не може да се обвързва мажоритарната или пропорционалната избирателна система с някаква промяна в Конституцията. Същото важи и за финансирането на партиите – то е обект на Закона за политическите партии и Закона за държавния бюджет и не касае Конституцията по абсолютно никакъв начин. В този смисъл е абсолютно несъстоятелно да се твърди, че за да влязат в сила решенията на референдума, са необходими дълбоки промени в Конституцията, които да изискват Велико Народно събрание.

Единственото изключение би могло да се търси в решаването на въпроса за задължителността на гласуването. Конституционната пречка пред това се корени в чл. 57 от Конституцията, който урежда принципа на неотменимост на основните права. Активното избирателно право е систематично уредено в глава Втора от Конституцията („Основни права и задължения на гражданите“) и в този смисъл е право, чиято отмяна или трансформация е от компетенциите единствено на Велико Народно събрание. В допълнение Законът за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление в чл. 9, ал. (2), т. 1, изрично изключва възможността на референдум да се решават въпроси от компетенциите на Велико Народно събрание. В този случай става дума за известен пропуск в закона, който не урежда мястото на т.нар. „консултативни референдуми“, които нямат задължителен характер. Но въпреки законодателната празнина, това не означава, че този въпрос от референдума е задължителен за решаване, защото макар и поставен на допитване, той все пак има де факто консултативно значение. С други думи – хората казаха „ДА“ на задължителното гласуване и това е изключително важно мнение на гражданите, което обаче има своята консултативна, а не императивна роля. Поради това е несъстоятелно да се иска ВНС и смяна на Конституцията заради задължителния вот, още повече че към момента този тип гласуване е въведено от Обикновеното Народно събрание, което говори, че очевидно има политически консенсус по този въпрос да не се стига до Велико Народно събрание.

Иначе казано – няма нищо в референдума, което да изисква императивно свикване на Велико Народно събрание и смяна на Конституцията. Следователно политическите фактори, артикулиращи такова желание, трябва да приведат други аргументи, а такива към момента няма. Никой не е излязъл публично да обясни кое по-точно в Конституцията смята за толкова проблемно, че да се изисква смяна на основния закон. Никой не е защитил дори и блед опит за конституционен проект. Никой няма никаква визия в конкретика за необходимостта и нуждата от свикване на Велико Народно събрание.

При приемането на действащата Конституция беше ясно, че страната има нужда от цялостно нов основен закон, който да възприеме принципите на демократичната, правова и социална държава и да разгради тоталитарния модел, заложен в Конституцията от 1971 г. Къде е сега тази широка обществена енергия за цялостно и дълбоко преформатиране на държавата? Да, има енергия за мажоритарни избори и намаляване на партийните субсидии, но тази промяна е въпрос на редакции в два закона и по никакъв начин не изисква смяна на Конституцията. Да се иска смяна на основния закон заради редакции в два закона е като да се иска купуване на нова кола, след като ти е спаднала една от гумите.

Можем да заключим, че идеята за Велико Народно събрание и нова Конституция, явно нямат своята юридическа или обществена аргументация. Няма необходимост от това действие. Но заявката за такова, явно, има друга цел, свързана може би с отклоняване на общественото внимание и въвличането в един безплоден дебат, който очевидно няма да бъде решен, защото няма нищо за решаване. Великото Народно събрание е инструмент за най-дълбоки промени в обществото, а не за решаването на отделни процедурни въпроси, които макар и изключително важни, въобще не касаят Конституцията. Юридически аргументи за нова Конституция отсъстват. Моят призив като юрист е да спрем с безплодния дебат по тази тема и да се захванем с истинския важния политически въпрос, който стои пред нас – въвеждането в сила на решенията на референдума, така че предсрочните парламентарни избори да се проведат по нови правила.