Тумор ли е циганското гето

Всеки от нас е губил близък или познат от най-коварното заболяване. То връхлита неочаквано, но туморът се е развивал дълго време, без да боли. Дотогава организмът не усеща нищо тревожно и човек въобще не подозира, че скоро ще се сблъска с чудовищен проблем. Най-големият в медицината до ден днешен. Кой не е чувал печалната фраза: Беше канара човек, стопи се за няколко седмици. Просто в програмата на раковите клетки се е случило нещо различно. Делят се безконтролно. Използват егоистично ресурсите на организма, без да допринасят с нищо за съществуването му. Новите ракови клетки следват програмата на "родителите си" и с нарастване на тумора се отделят метастази и в други органи. С напредването на болестта започват да се появяват и проблемите. Възпрепятствано е нормалното функциониране на органи и системи. На финала егоистичните ракови клетки унищожават организма и себе си.

Какво е лечението? Има различни подходи в медицината, но със сигурност нелекуването на болестта винаги води до фатален изход. Кое е най-обещаващото лечение? Генното инженерство – промяната в кода на клетките. Но всичко това още не е факт. Човечеството още чака. Парадоксално е, че науката и разумът овладяха близкия космос и пратиха апарати до други планети, а ракът продължава да убива безмилостно.

Обществото ни има един проблем, чието решение към настоящия момент по степен на трудност е сравнимо с лечението на рака или мисия „Марс“. Проблемът с упоритата невъзможност за ромското включване в обществото ни. Като пълноценен участник в него. Тази все още малцинствена общност трябва да влезе със своите отговорности и задължения, които ние чинно или не все пак изпълняваме, в общия ни дом.

Какво да се направи, че тези хора да дават своя принос за съществуването на общия ни организъм, освен егоистично да смучат и без друго изнемощялата социална система, напълно индиферентни към всичко останало. 9 от 10 анализатори ще кажат, че най-важната стъпка е изрязването на социалните тумори, наречени гета. Местата, където полицейските органи и правосъдната система реално не функционират, разядени от метастазите на страха и политическите интереси. Изваждането на тези хора от затворения свят на коптори, фекалии, отпадъци, престъпност и безпросветност, и постепенната им социализация сред останалите, които не са стъпвали в гето.

На думи изглежда лесно, колкото лесно е да профукаш стотици милиони за мероприятия и инициативи със спорен смисъл или безспорно неуспешни, като декадата на ромското включване. И да се окаже, че вместо да лекуваме организма, сме профукали важно време, в което пациентът е влошил състоянието си. Далеч не всички обитатели на гетото остават в него. Напротив. Гетата се разрастват и бараките се пукат по шевовете. Мнозина се пръсват из държавния организъм и като гъби изникват и растат нови гета, които можем условно да наречем Ню Столипиново, Ню Максуда, Ню Факултето. И всичко започва отначало. Децата на гетото стават проекция на родителите си.

Имах няколко съученици от циганската махала. Е, само в първи клас бяхме заедно. Аз ли бързах, те ли изостанаха, не помня. Помагал съм им с какво ли не през годините, че и до ден днешен. Дрехи, обувки, пари, работа. Питах един от тях наскоро, как е синът му, учи ли. „Спрех го, бате. Пети клас изкара. Отличник беше...“, някак смутено завърши той. Попитах го с намръщен поглед – защо? „Да ми държи гипскартона, като го лепим. Да не делим с чужд. Знам, че не требваше така...“.

Андрей, така се казва циганинът, знаеше, че е отрязал единствената възможност на детето си да се махне от тази отровна среда. Чувстваше вина и срам. И точно тук, в сведения поглед на родителя, спрял детето си от училище, е надеждата, че шанс има. За съжаление трябва да започнем отначало, но пък в коя друга сфера не го правим. Единственото лекарство срещу тумора на гетото е образованието. Не насилственото извеждане на ромите от махалите или събарянето на картонените им хасиенди. Те ще направят нови и мачът ще се повтори. Още по-злобен и груб. Като сеем взаимна омраза, губим всички.

Децата на циганите трябва сами да си тръгнат от гетото. Но за да стане това, те трябва и сами да узреят за това решение, а това е немислимо без училището. Тук е и ролята на държавата, която ослепително отсъства от пейзажа. Чест прави на нископлатените социални работници, които и сега посещават гетата, но рисковата им работа е на парче и те го знаят много добре.

Трябва да подадем ръка на ромските деца. Колкото заради тях, толкова и заради нас. Да се спасим от рака заедно. Защото всички сме пациенти.