Какво да се прави оттук нататък?

Две важни за сектора „Отбрана“ новини фокусираха общественото внимание на 20 декември 2017 г.

Едната е, че на 19 декември т.г. украинската държавна компания „Укроборонпром“ от холдинг „Украинмаш“ е внесла жалба в Комисията за защита на конкуренцията срещу решение №129 на Министерството на отбраната от 6 декември 2017 г. за поддръжка на 15-те стари и оперативно несъвместими с НАТО съветски изтребители МиГ-29 за 4 години, срещу сумата от около 82 млн. лв. Според съобщение на сайта на ведомството е била избрана процедура на пряко договаряне с РСК „МиГ“, защото „руското дружество единствено притежава лиценз, произвежда оригинални резервни части и разполага със способности да ремонтира и удължава експлоатацията на изтребителите МиГ-29“. Украинската фирма обаче очевидно счита, че и тя може да извърши необходимия ремонт. Полша също ремонтира стари съветски МиГ-29.

Това коментира за сайта „Атлантически съвет“ Михаил Найденов, експерт по отбрана и международна сигурност.

Междувременно същия ден в Министерство на отбраната е било депозирано и писмо, с което МТГ „Делфин“ съобщава, че се оттегля от преговорите и подписването на договора за реализация на инвестиционен проект „Придобиване на многофункционален модулен патрулен кораб“. Като основен мотив за оттегляне „Делфин“ посочва намалената стойност на проекта за инвестиционен разход, заради въведения от 1 януари 2017 г. ДДС върху всички военни сделки. Поради тази причина първоначално предвидената сума, която фирмата можеше да получи, намалява от 820 млн. лв. на 683.3 млн. лв., върху които да се начисли ДДС 20%, или близо 136.7 млн.лв., за да стане крайната цена 820 млн. А не както напълно погрешно и механично се съобщава, че цената намалявала със 164 млн. лв. Тя няма да намалее, а ще нарасне с толкова, ако към 820 млн. се начисли ДДС от 20% (164 млн.). Тогава сумата, която държавата би трябвало да заплати ще възлиза на 984 млн. лв.

Независимо от моментните емоции, ескалирали също и поради струпването и на двете новини едновременно, както и от реакциите на някои политици и наблюдатели, вкл. и дадените квалификации, стигащи дори до трудно разбираеми обвинения в „саботаж“, време е да се направи трезва преценка на случилото се. Какво следва отсега нататък? Защото идва новата 2018 г., когато предизвикателствата ще са още по-тежки, а времето за вземане на решение още по-малко.

Най-напред трябва да се започне с назоваването на нещата с истинските им имена.

Днес в българската отбрана има проблем. При това много остър проблем. Това е деградацията на способностите на българските въоръжени сили. Това се дължи в решаваща степен (макар и не само) на системно отлаганото придобиване на ново и оперативно съвместимо с НАТО въоръжение и техника и за трите вида въоръжени сили – Военновъздушните сили, Военноморските сили и Сухопътни войски. И тази година допълнително предвидените от централния бюджет средства за придобиване на нов тип боен самолет и нови бойни кораби, възлизащи общо на 402 млн. лв. (171+231), няма да могат да бъдат усвоени по първоначалното им предназначение. Спомняме си, че през 2016 г. от допълнително предвидените от държавния бюджет 80 млн. лв. за нов тип боен самолет близо 70 млн. лв. бяха изхарчени за ремонта на няколко самолета МиГ-29.

Тук следва да се отчете, че преди близо 10 години бяха придобити 12 транспортни хеликоптера „Кугър“ и три „Пантер“, както и три транспортни самолета „Спартан“. Вече стана широко известно, че при сключването на договорите тогава не беше уреден въпросът с интегрираната логистична поддръжка, което неминуемо доведе и ще продължава да води до големи разходи по нови споразумения за интегрирана логистична поддръжка с фирмите производители. Днес с особена острота стои на дневен ред въпросът за продължаването на поддръжката на самолетите „Спартан“ от 2018 г. Освен това хеликоптерите „Кугър“ бяха придобити без необходимото за най-вероятните им мисии и задачи оборудване, като например защитна броня. Въпросът е дали решенията тогава за придобиване на нова и съвместима с НАТО военно-транспортна авиация, каквато също е необходима, бяха най-далновидните, след като още тогава държавата имаше (и продължава да има) остра нужда от придобиване на нов тип оперативно съвместим боен самолет. И дали тогава не беше по-разумно първо да се пристъпи към закупуване на нови многоцелеви изтребители. Ако това беше станало, днес нямаше да се налага да продължава наливането на десетки, а дори в перспектива и стотици милиони, в поддръжката на старите съветски МиГ-29.

Инвестирането на пари от ограничения бюджет за отбрана в МиГ-29 продължава да изяжда част от средствата, необходими за реализацията на проекта за придобиване на нов тип боен самолет. Това е факт от много години насам. Въпросът обаче е, че държавата ни трябва да поддържа способности за изпълнение на задачите по охрана на въздушното пространство (air policing) в Интегрираната система за противовъздушна и противоракетна отбрана на НАТО. Оттук идват и мотивите на някои фактори, че било неизбежно да продължи още във времето наливането на средства в старата и оперативно несъвместима руска техника, чийто жизнен цикъл изтича през 2029-2030 г. Безспорно, преди придобиването на нов тип боен самолет и въвеждането му на въоръжение у нас, което ще е продължителен процес, България и в частност българските управляващи са длъжни да поддържат способности за изпълнение на air policing. Въпросът е, че това са именно способности, които е възможно да бъдат осигурени не единствено и само с ремонта на МиГ-29 в Русия, както и не само със самолети МиГ-29. Следователно, българските управляващи не са длъжни да ремонтират самолетите единствено и само в Русия, нито пък са задължени да осигурят способностите за air policing непременно, единствено и само с МиГ-29. Въпросът е с какво, ако не с МиГ-29?

Първо, предвид руската реваншистка политика в Европа днес и факта, че

Русия разглежда във военната си доктрина (2014) НАТО като „основна външна военна опасност“,

би било наивно да се разчита на Москва да поддържа качествено и съвестно военната ни техника. Проявата на такова мислене сред управляващите е безотговорно и опасно за националната ни сигурност. Фактът, че Русия не предостави в срок всички необходими документи по ремонта на двигатели на МиГ-29, което основателно предизвиква съмнения в надеждността на извършения ремонт и своеобразен протест в края на октомври сред пилотите в „Граф Игнатиево“, говори достатъчно. Саботаж и дори подривна дейност срещу отбраната ни има, но тя идва в случая именно от Русия. Този случай следва да бъде последната предупредителна червена лампа България да престане да проявява наивност в очакванията си спрямо Москва в днешната стратегическа среда. Още повече, че за този ремонт през 2016 г. бяха платени близо 70 млн. лв. и е логично да се потърси сметка какво сме получили като отбранителни способности за изразходваните средства на българския данъкоплатец. Все още не е ясно.

До придобиването на новия тип боен самолет и въвеждането му на въоръжение могат и трябва да се търсят възможности за ремонта и поддръжката само на минимален необходим брой самолети МиГ-29 не само в Русия. Не трябва да се пренебрегва нито Полша, нито Украйна. Още повече, че Полша вече ремонтира наши двигатели. За да могат бъдат отхвърлени тези опции с достатъчна степен на сигурност и обоснованост, а не само a priori и тясно политически мотивирано, необходимо е най-напред да се проучат детайлно възможностите и на полската, и на украинската страна. Особено след като последната оспорва процедурата и така е заявила интерес за извърши ремонта и поддръжката.

Ако ремонта и поддръжката на минимален брой МиГ-29 (а не на всичките 15!) е невъзможно да стане без участието на Русия,

тогава национално отговорно и разумно е да се потърси друг вариант за осигуряване на способности за изпълнение на air policing. Говорим именно за отбранителни способности за изпълнение на air policing, които не се изчерпват само с даден вид самолет и които, най-важното, не се ограничават само до наличните в момента собствени сили и средства. Такива способности могат да бъдат осигурени и чрез временна мисия на НАТО за охрана на българското въздушно пространство, която да се изпълнява само за известен период от самолети на наши съюзници, до момента на въвеждането на въоръжение на новия тип боен самолет, който България ще придобие. Такива мисии се изпълняват от съюзници от НАТО в страни от Алианса, които засега нямат собствени способности за това, като например трите балтийски държави, Словения, Албания, Исландия и Люксембург, като такава мисия се предвижда и за най-новия член на НАТО – Черна гора.

В такъв случай, след сключването на договора за придобиване на нов тип боен самолет, МиГ-29 трябва да бъдат снети от въоръжение (веднага или след изчерпване на остатъчния им ресурс след вече направените ремонти), така че да спре изразходването на ценни ресурси за тяхната поддръжка. Тези средства могат и трябва да бъдат пренасочени както към придобиването на новия тип боен самолет, така и към обучението на пилотите. Последното е критично важно за осигуряване на националните ни способности за air policing. Защо да не се помисли, например, при сключването на договора за новия тип боен самолет да се предвиди страната-производител временно да изпълнява air policing в България до усвояването на новопридобития самолет от нашите пилоти, а също така и да поеме тяхното обучение през този период? Така държавата, който ни продава новия тип боен самолет, едновременно ще носи и мисията air policing за известен период от време, и ще обучава тук, на място, българските пилоти. Десетките и вероятно стотици милиони левове, които предстои да бъдат похарчени за МиГ-29 през идните години, могат да бъдат пренасочени и инвестирани най-разумно точно в тези направления и най-вече в обучението на пилотите ни с достатъчно летателни часове на място.

Само за сведение, разходите, която всяка една от трите балтийски държави поема за съюзния air policing през последните години варира от 1 до 3 милиона евро на година. Вариациите и нарастването на сумата се дължи на зачестилите провокации от страна на Русия след незаконното анексиране на Крим през 2014 г. и оттам – необходимостта от базирането на допълнителен брой съюзни самолети и нарасналия брой излитания. Нещо повече, България вече има изградена инфраструктура, което в нашия случай би могло да означава още по-малко разходи, ако се приеме подобно прагматично и смело решение.

Гореочертаната опция е трудна за постигане в сегашната политическа ситуация.

Едва ли има днес в парламента политическа сила, която бързо да се реши на подобен смел и прагматичен ход. Все пак, това е възможно и постижимо, стига да се осъзнае добре от факторите, вземащи политическите решения у нас, включително и в отбраната. Още повече, че от септември 2016 г. до момента в България бяха и американски, и италиански самолети и пилоти, с които съвместно беше изпълнявана мисията air policing. Въпросът е, че ако се стигне до подобно решение, за известен период от време, до усвояването на новия самолет, тази мисия ще се изпълнява само от съюзни държави. Което не би следвало да се разглежда като проблем, още по-малко като загуба на суверенитет, както биха спекулирали някои пристрастни и симпатизиращи, явно или скрито, на Русия наблюдатели. Съюзните самолети не са чужди самолети, а те са самолети на наши съюзници от НАТО. Ние сме заедно в един Алианс за колективна отбрана и имаме договорното задължение по силата на чл. 5 от Северноатлантическия договор да си оказваме взаимна помощ. Още повече, че мисията „Отбрана“ съгласно стратегическите ни документи се осъществява именно в рамките на колективната отбрана на НАТО, при активиран чл. 5. А ние имаме задължения не само по чл. 5, но и по чл. 3, което означава да изграждаме и поддържаме необходимите способности на българските въоръжени сили. Ето затова трябва да стартира възможно най-бързо придобиването на новия тип боен самолет и да се освободим от зависимостта си от държави извън НАТО и ЕС. Междувпрочем, последното фигурираше като цел в правителствената програма на второто правителство на Бойко Борисов (2014-2017), а при сегашната правителствена управленска програма това е пропуснато.

В тази връзка,

впечатление прави забавянето на проекта за новия тип боен самолет и през тази година.

Докладът на временната парламентарна комисия по проучването на процедурата беше приет от парламента още на 5 октомври т.г., а от тогава нито едно от направените предложения не е известно да е реализирано. Загубени бяха и последните три месеца от 2017 г., което ще забави процедурата през 2018 г. с поне още няколко месеца, ако не и повече.

За разлика от забавянето на проекта за самолета през последните месеци, очевидно е ускореното придвижване на проекта за нов боен кораб. На 15 ноември т.г. приключи оценяването на единствената подадена оферта, тази на МТГ „Делфин“. Останалите шестима кандидати са се отказали от състезанието, в което цялата документация се изискваше да бъде на български език. Този факт буди недоумение, при все че България търси оперативна съвместимост с НАТО, което предполага отлично владеене и ползване именно на английски език. Атлантическият съвет на България излезе на 8 ноември с позиция по процедурата за избор на производител на новите бойни кораби, като по въпроса е взето отношение и в Меморандум №3 на Съвета.

Официално изтъкнатата причина за отказа на МТГ „Делфин“, поне на този етап, е намаляването на стойността на проекта за инвестиционен разход, заради въведения от 1 януари 2017 г. ДДС върху военните доставки. Това звучи недостатъчно убедително като мотив, при положение, че този факт е бил известен от преди близо 1 година и едва ли сега е изненада.

Въпросът е какво предстои отсега нататък.

Ще се повтори ли процедурата в рамките на същия бюджет (820 млн. лв.) или ще се осигурят допълнителните поне 20% (164 млн. лв.), което ще оскъпи проекта на 984 млн. лв. А възможно и повече. Ако се избере вторият вариант, ще бъдат ли научени уроците от досегашната практика и ще имаме ли отново „състезание с един кон“ и с предизвестен победител, който обаче засега няма международно утвърден, най-вече в страни от НАТО е ЕС, опит в проектирането и производството точно на такъв тип кораби.

Следва да се има предвид, че е необходимо и е в наш интерес да се търси участието на местната индустрия при реализацията на мащабните инвестиционни проекти за превъоръжаване. Това е безспорен национален интерес. В наш интерес обаче е също и да придобием надеждни отбранителни способности. Следователно, не можем и не трябва да си позволяваме да бъде предпочетена дадена фирма, само защото е българска. Решаващият фактор за вземане на решение следва да бъде качеството на крайния продукт.

Затова правилното решение е при избор на надежден и доказан производител от държава от НАТО и/или ЕС, да се търси възможност за реализиране на част от производството в България, с осъществяването на действителен трансфер на технологии и know-how към българската индустрия. Още по-добре би било, ако местни фирми могат да бъдат привлечени като подизпълнители. Корпусът на кораба, например, може да бъде произведен и в България и така да имаме работни места, но изпълнител и системен интегратор на целия проект следва да бъде доказана водеща фирма.

Тук можем да се поучим от примера на Румъния,

която наскоро направи поредния си силен ход в посока превъоръжаване с оперативно съвместима с НАТО техника. Румънците подписаха с амepиĸaнcĸия opъжeeн гигaнт Gеnеrаl Dуnаmісѕ за пpoизвoдcтвoтo нa бpoнeтpaнcпopтьopи зa pyмънcĸите въоръжени сили. За целта ще бъде създадено cъвмecтнo пpeдпpиятиe c румънската дъpжaвнa ĸoмпaния Rоmаrm, ĸoятo щe бъде ocнoвният изпълнитeл на машините. Машините Ріrаnhа 5 щe бъдaт cглoбявaни в зaвoдa Uzіnа Месаnіса в Бyĸypeщ, която през последните години нямаше достатъчно поръчки. Заводът, който е част от Romarm, щe ocигypи пpoизвoдcтвeнитe линии и пepcoнaл, ĸoйтo щe бъде oбyчaвaн в САЩ. Gеnеrаl Dуnаmісѕ се ангажира също така да инвестира в мecтнитe пpoизвoдcтвeни възмoжнocти. Това е пример, който можем да следваме както за корабите, така и за новите бойни бронирани машини.

Освен това при реализацията на проектите за превъоръжаване трябва да се търсят отсега нататък повече възможности за съвместно придобиване и поддържане на способности със съюзни държави от НАТО и ЕС, с използването на потенциала на агенциите на двата съюза. Темата е достатъчно широко засегната в Меморандум № 3 на Атлантическия съвет на България.

Например, защо да не се помисли за съвместна поръчка на кораби от България и Румъния, като се използва потенциала на агенциите на НАТО и ЕС, като по този начин може да се постигне намаляване на цената заради поръчката на по-голям брой кораби? Защо не се откажем най-накрая от мисленето да правим всичко сами, на парче, неефикасно и неефективно? И трябва ли по трудния и мъчителен път, с цената на още много похарчени за сметка на българския данъкоплатец средства и загуба на време, транслиращи се в продължаваща деградация на способностите, тепърва да откриваме че „Земята е кръгла и се върти около слънцето“?

Това са въпроси, над които трябва да помислим през оставащите дни на трудната и пълна със събития, вече отминаваща 2017 г. Защото идната 2018 г. ще бъде трудна, а времето ще тече още по-бързо.