Посещението на Аушвиц задължително за ученици и мигранти?

Коментар на Марсел Фюрстенау:

Антисемитизмът има безкрайно много грозни лица: виждаме ги по нацапаните с пречупени кръстове стени и осквернените паметници в еврейските гробища, при изгарянето на израелския национален флаг по време на демонстрации, при нападенията срещу евреи. Сякаш Германия е залята от нова вълна на омраза срещу всичко еврейско. А под повърхността на тези явления се крие феномен, който е отдавна познат: антисемитските обществени настроения са широко разпространени - и то не от вчера. И независимо от всички извършени от Германия престъпления по времето на националсоциализма, те си остават неизкоренени и на германска земя.

За разлика от близкото минало обаче, днес омразата се проявява сякаш все по-безогледно и по-свободно. Това, разбира се, предизвиква съответните ужасени реакции. Мнозина се питат как се стигна дотук. Та нали от десетилетия насам Германия полага образцови усилия да осмисли своята вина, поради което много страни смятат, че в това отношение тя служи за пример.

В училище се учи твърде малко за нацизма?

И все пак: явно на някои места са били допуснати пропуски. Много често например се чува упрекът, че в училищата се изучава твърде малко за нацисткия режим. Същият упрек, впрочем, засяга и отношението към комунистическата диктатура.

В случай, че тези две твърдения са верни, решението на проблема би било съвсем очевидно: необходимо е повече и по-добро образование! Едва ли има обаче нужда от задължителни посещения на бивши концентрационни лагери, превърнати в музеи - за каквито пледират сега някои политици и партийни функционери. Те го правят с най-добри намерения, но подобни задължителни посещения биха могли да предизвикат главно отегчение, а в най-лошия случай - дори отхвърляне. От опита на бившата ГДР се знае докъде води подобен държавно разпореден антифашизъм. И уж нерушимата германско-съветска дружба се обезсмисли в кухи ритуали.

И едно свободно общество обаче понякога изпитва трудности да изрази позициите си правилно. Но то ги изразява доброволно - в открит диалог без предизвестен резултат. Нека припомним тук за дългите, често изпълнени с огорчение, дебати за строежа на възпоменателен монумент в памет на жертвите от Холокоста край Бранденбургската врата в Берлин. Или предизвиканите от писателя Мартин Валзер протести през 1988, когато той заговори за "моралната бухалка Аушвиц", с която се удряло по всеки, който се опитвал да изрази по-диференцирано мнение за миналото.

Хубавото от тези и други спорове беше, че размисълът на Германия за нейната собствена и несравнима с нищо вина постоянно се подхранва от нови импулси. А те винаги са необходими, най-късно, когато възпоменанията за жертвите започнат да се превръщат в рутина.

Съпричастието не идва по команда

Който посещава Бухенвалд, Дахау, Заксенхаузен, Аушвиц или някое друго място, свързано с ужасяващите престъпления на националсоциализма, би трябвало обаче да го прави по собствена воля. И - което е още по-важно: би трябвало да е интелектуално и емоционално подготвен за подобно посещение. Нещо, което, за съжаление, не винаги се случва. Най-първата и най-важна задача следователно е свързана с преодоляването на този дефицит. Всичко останало после само ще си дойде на място.

Многобройните, месингови възпоменателни плочки, вградени в паважа на германските улици, които носят имената на избитите евреи, може би предизвикват у хората дори повече размисли, отколкото посещението на един бивш концентрационен лагер. Съпричастието е качество, което не се проявява по команда. За щастие.