Срещите на Тръмп с Макрон и Меркел бележат края на американската хегемония

Наскоро за пореден път се уверихме, че НАТО фактически не съществува – САЩ не успяха да привлекат за сирийската авантюра от 14 април т.г. нито една европейска натовска страна освен двете бивши близкоизточни империалистически хиени Франция и Британия.

Единството на НАТО досега се гарантираше от един-единствен реален фактор – безвъпросното военно превъзходство на САЩ в региона. Освен него нищо не свързва Европа военнополитически. „Руската заплаха“ след края на СССР е имагинерен геополитически фактор за трансатлантическо единство – фантомна невралгия в постимперска Англия, в бившите западни руски губернии, някогашна арена на съперничество с Швеция, Германия и Австрия, и в Румъния.

Разбира се, и в условията на американската хегемония западноевропейските страни също преследваха, колкото можеха, егоистични интереси – сега четем в „Интерсепт“ интересни, небезизвестни и досега разкрития как западната агресия срещу Либия се дължала на милионите, които Кадафи наливал в предизборната кампания на Саркози.

Но с изтъняването на американската военна мощ, станало очевидно в Сирия, линее и атлантизмът. Заклинанията от двете страни на океана за важността на американския leadership звучат маразматично като някогашните официозни заклинания в соцлагера срещу антисъветизма. На практика западна Европа, особено Германия и Франция, открито оспорват колониалния си статут: „няма да преговаряме с опрян в главата ни пистолет!“ – каза Макрон във Вашингтон.

Двустранните срещи на Тръмп с Макрон и Меркел бяха отразени по различен начин. Говори се, че първата била по-сърдечна, макар престорено, втората – студена. В Германия (както и в Америка) наистина открито мразят Тръмп, във Франция – по-прикрито. Но и двете срещи имаха идентичен резултат – именно липса на резултат.

На първо място е търговията. И Меркел, и Макрон не се поддадоха на американския натиск за търговски отстъпки. В Германия се смята, че исканите отстъпки ще й струват до милион работни места. Тръмповият протекционизъм по начало беше недомислен, макар безспорно идеята за защита на националната индустрия и американския работник да има рационален момент.

Зависим от въглеводородния сектор в американската енергетика, скован от десни вуду-икономически догми, Доналдът нямаше как да противопостави нещо смислено на проваления ТТИП. Той каза, че ЕС правел „почти невъзможно за Америка да прави бизнес“.

Това е глупост. Всъщност общият годишен оборот ЕС и САЩ е пет и половина трилиона долара, а търговският дефицит на САЩ е относителен – оборотът на филиалите на американски компании в Европа е значително по-голям от този на европейските в Америка – 720 млрд срещу 584 млрд долара за 2016 г. Европейските фирми инвестират в нови технологии много повече в САЩ, отколкото у дома – 41 млрд срещу 31,3 млрд долара в 2015 г. Цели 60% от американския внос от ЕС е произведен от американски компании в Европа, докато същият дял на САЩ в търговията с азиатско-тихоокеанския регион е 40%. САЩ изнасят повече немски коли, направени в Америка, отколното внасят произведени в Германия. Американските траснационални корпорации в Европа се радват на специален данъчен режим, включително могат да изнасят печалби под формата на доход от интелектуална собственост – 23% от износа на Ирландия от 201 до 2015 г. се формира от такива трансфери.

САЩ са голям нетен бенефициент във всички тези отношения с ЕС. Това всъщност е цената за Европа на американската военнополитическа хегемония.

Западна Европа, от друга страна, ще е много по-слабо засегната от евентуални американски вносни мита за стомана – за разлика от Бразилия, Русия и Южна Корея, и за алуминий – за разлика от Русия, Китай и ОАЕ. Но ако започне търговска война, Брюксел планира обиден отговор с мита за иконични американски стоки като дънки „Ливайc“, мотоциклети „Харви Дейвидсън“, бърбън, портокалов сок и клюква. Европа не се страхува да заплашва САЩ с икономически „санкции“.

На второ място, Европа има достатъчно тежки икономически проблеми не е ентусиазирана да финансира американския военнопромишлен комплекс.

Искането на Тръмп за участие с 2% от БВП в бюджета на НАТО, а за Германия това е въпрос за около 25 млрд долара годишно повече, е неприемливо за Бундестага и противоречи на коалиционното споразумение на Меркел. Европа има и сериозни планове за изграждане европейски въоръжени сили без САЩ, които видимо са насочени срещу Путин, а реално срещу САЩ и НАТО. Разбира се, общоевропейските въоръжени сили сами по себе си според мене са утопичен проект.

На трето място, Европа решително не подкрепя курса на Тръмп и Нетаняху на война с Иран. Меркел и Макрон продължават да държат на ядрената сделка с Техеран. ЕС винаги е заемал умерено пропалестинска позиция и в израело-палестинския конфликт. Вашингтон го обвинява, че е прекалено мек с мюсюлманите.

За съжаление вярно е също, че изострянето на вътрешните противоречия на Запада засега водят само до ескалация на антируската истерия. Просто тя се оказва единственото общо място, макар почти напълно имагинерно, на западните сили днес. И добива за тях все повече „структурен“, нецикличен характер. И така бетонира ролята на Русия като световен авангард срещу западния диктат, вече и независимо от личността на Путин.

По отношение на България изострените противоречия между САЩ и ЕС, в момента, в който се осъзнаят масово, означават края на вярата в мистичните цивилизационни „евроатлантически ценности“. Такива „цивилизационни“ ценности, както много пъти сме се убеждавали, няма – те са евфемизъм за американската хегемония над Стария континент след 1945 и 1991 г. А също и за специалното отношение на САЩ и Англия, по принцип насочено срещу Германия и евентуалния й съюз с Русия, и значи не „европейско“, а също и не американско по природа, а само английско империалистическо и то от XIX век.

Но щом няма „евроатлантически“ ценности, които да следваме, да вярваме ли, че има някакви други наши дълбоки цивилизационни ценности, за каквито обичат да говорят в Русия, и към които трябва да се върнем? И такива също не са ми известни. За мене човешката цивилизация е една и в нея всички народи участват. Има различни култури и различни природни ландшафти, които обуславят, наред с други фактори, големите различия на народите, включително в степента им на цивилизованост.

Валентин Хаджийски, "Гласове"