България плаче за своето Възраждане

Имах една седмица изпълнена от сутрин до късна вечер с множество от срещи и разговори в София. Една седмица, в която ни напусна Светлин Русев; отиде си и Божидар Данев.

Една седмица на изключително важни уроци за актуалната българска външна и икономическа политика. Седмица на уроци от Кремъл; на уроци от Италия; на уроци от Испания.
Разбира ли българското правителство тези уроци?

И всичко това, ме кара да споделя тук, с Вас, моите приятели, някои нахвърлени, но не недообмислени разсъждения. Не бих искал да се впускам в горещите емоции на отхвърлянето на всичко или в хваленето на всичко.
Мисля, че последните думи на академик Светлин Русев, казани ден преди смъртта му, най-добре характеризират ситуацията в днешна България: „.. Живях в България на светлото бъдеще. Сега живея в България на светлите разочарования.

Живях в нощи на разстреляна надежда – на поети и художници, на духовни аристократи и горди сиромаси, на деца и безпомощни старци. Идеите бяха убити – мъртвите идеи убиваха живите. Разделихме мъртвите на наши и ваши, а невинните им души очакват милост, покаяние и помирение от живите. Живите!!! Вярващи безверници, паднали ангели, пътници без път и неродени спасители. Повярвах, че съм намерил пътя – илюзия!!! „Защо е път, ако не води към храма?!“- недоумяваше старицата от онзи филм…»

Да, всички ние недоумяваме до кога ще продължава нашето падение?
Тези седем дни срещи и разговори, наблюдение и анализ на поведението на управляващи, на придворни медии, на претендиращи да са опозиция, на проблемите и живота на хора от бизнеса, от политиката, на обикновени хора – ме убедиха, че липсата на хоризонт за развитие у нас – е най-тежката болест на България.

Правителството бе зашлевено с очевиден шамар от страна на Кремъл за липсата, на каквато и да е консистентна, принципна, дългосрочно нацелена политика спрямо Русия. Фанфарната едновременна поява на тримата министри (Тримата…..!) интервюирани по абсолютно едно и също време в петък сутринта по БНТ, по БТВ и по Нова ТВ – беше апотеозът на една смешна и тъжна ПР-акция, целяща да убеждава българските граждани в постигането на успехи при визитата на българския премиер в Москва. Една визита – без план, без стратегия на сериозни взаимоотношения на сътрудничество в много области, само с неосноваващото се на нищо, празно самочувствие на едни псевдополитици.
Все повече в мене се затвърди усещането, че правителството просто се опитва да овладее (не да насочва, да води, да дирижира и управлява развитието и прогреса на България) ситуацията в страната ден за ден, case by case.

Сякаш членството ни в Европа не ни научи на един друг стил на държавническо поведение и ръководене на нацията ни.
Хората, с които се срещнах и разговарях, все опитни в своите сфери на дейност – просто нямат идея как системата продължава реално да работи… В болшинството случаи, видях го със собствените си очи, цари дезинформация или полуинформираност; манипулиране на основните новини.
Вземете например, обяснявания случай за договореностите за продължаването на АЕЦ „Белене“. Като мантра министрите от делегацията в Русия, както и неразбиращите журналисти, повтаряха десетки пъти, че продължаването на този проект ще бъде само на „пазарен принцип“. Как на „пазарен принцип“ обаче – никой не можа да го обясни, даже и демонстриращият енергичен либерален ентусиазъм зам. министър-председател Томислав Дончев.

Навсякъде у нас; във всеки един сектор – се виждат и то оголени резултатите от една политика, която и навън и вътре е единствено политика ден за ден, политика на ПР акции, на демонстриране на политическа поддръжка, докато в действителност във въздухът силно вече витае и това се чувства – предизвикателството и крайното желание да се промени изцяло един политически и икономически режим, който съществува не за да просперира България и демокрацията, а самият режим…

И няма как, точно на 2 юни да не напомня символично безкрайно точните думи на Христо Ботев от Писмото му до Т. Пеев от 12 Февруари 1876 г., „…аз видях всичките наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими кокили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата!“
Колко тъжно прав е Христо Ботев!

Навсякъде се виждат сигналите за един все по-разширяващ се конфликт между желанието на хората, на обикновените граждани за по-нормален живот, освободен от псевдохвалбите на политици и властимащи, за развиващ се бизнес, за по-голяма и истинска демократичност от досегашната ситуация.
Хората, които срещнах, и млади и стари, не искат да чуят за политиците и техните партии, бедни откъм идеи, без вяра; без идеологии, без госпъли.

Това, което за мене е радостното е, че един, бих го нарекъл, публичен интелектуализъм, започва да се надига… Хората, започват да задават точните въпроси, да мислят. Вместо една пасивна консуматорска социална среда, живееща в един фрагментиран политически и социален ред, аз усетих поривите на едно излизащо от съня си гражданско общество; гражданско общество, търсещо своите „учители“, интелектуалци, които могат да му помогнат да види и ако може да се изправи в името на възраждането на националния капитал, идеи и стратегически цели. Колкото и малко и имагинерен този капитал да е останал.

Големият проблем вече не е липсващата активност на гражданското общество, а продължаващото силно манипулиране на новините. Мнозинството от хората, даже и да искат, им е трудно да видят нещата в перспектива, а и липсват политически лидери, които да могат да аргументират днес на гражданите на България, какво все още ни свързва като народ; кое ни дава силата да вярваме в успешното бъдеще на този народ.

Разбира се този нарастващ глад за един честен, открит, смел публичен интелектуализъм е все още върху основи, чиито цимент не е все още въобще засъхнал. Но, свързващият и стабилизиращ елемент тук е икономиката, стопанският живот, не изчезналият предприемачески дух на българина, необходимостта от бизнес.
Разговарях с маса хора от бизнес средите, губещи време и ресурси в това да преодолеят „управленската бюрократична паяжина“ неслучайно хвърлена върху цялото предприемачество у нас.

Срещнах се с технологични иноватори, с хора с конкурентни идеи, с честни намерения за реализация на продукти, от които България, регионът ни, светът биха само спечелили. Във всички тях – цари едно категорично недоверие и песимизъм спрямо държавните институции у нас, към съдебната система, спрямо финансово-кредитните институции, банки, застрахователни компании и др. Всички са обърнали взор само към свеж финансов ресурс от чужбина и към чужди партньори.

От икономическата и социална неволя – се ражда едно ново, огромно желание на хората да разберат, да научат повече. Разбира се, ролята на сериозните, големите икономисти е изключително важна, особено в такива сложни национални моменти. Но, трябва да призная, за съжаление, липсата на консенсус между икономистите у нас по най-важните и наболели въпроси на нашето развитие, прави нещата още по-трудни и противоречиви.

Дълбокия и дълъг кризис на обществото ни прави либерално-демократичната традиция в икономиката – твърде неефективна и недостатъчна да обясни обеднялата и атрофирана роля на държавата в класическите й публични функции; огромната пропаст между бедни и богати; кръвосмешението между власт и олигарси; конфликтът между демокрация и капитал.

Липсата на една нова доктрина, на цял нов комплекс от радикални политики за възраждането и развитието на България (политическите партии просто са замлъкнали по тези въпроси и само се опитват да раздават погрешни и опростени идеологически рецепти) засяга вече самият интегритет и стабилността ни като държава, като народ.
Хората ЧАКАТ, ИСКАТ – ЕДНА ИСТИНСКА, РАДИКАЛНА АЛТЕРНАТИВА.
Ерата на либералния идеализъм (1980- 2006) е приключила отдавна, но новата визия все още не е родена.

Политическата мъдрост у нас, ако все още е налице и има потенция, изисква едно цялостно ново провиждане и разбиране на човешката реалност у нас и в света, колкото и социално и икономически комплицирано, да е това.

Българското гражданско общество категорично се нуждае от обединяването си върху една нова програма за развитие, стъпила върху нови стабилни основи на демократичните ни институции, на техните ценности, като гаранти за функционирането, развитието и бързият прогрес на страната ни.
Да не ни изпреварят политическите и социални събития и да се окажем закъснели за това!

Проф. Димитър М. Иванов
Доктор на икономическите науки
Лондон, 2 Юни 2018 г.