Елате си! Не ни пречите!

През последните няколко години постепенно се появи нова българска страст. Институции, политици и бизнес се впрегнаха да връщат нашите сънародници, които от 20 години необратимо се пръскат в най-различни посоки из широкия свят. Почти не минава седмица без в информационния поток да се появи новина за някаква инициатива в този смисъл.

Доскоро темата се мислеше единствено през катастрофичните сценарии за изчезването на нацията и бе монопол на „баш патриотите“, които непрестанно я подмятаха с повод и без повод. Демографските страхове станаха обаче универсални, от тях е заразена цяла Европа, особено след имигрантско-бежанската криза отпреди няколко години. Патриотичната шумотевица по нашите земи обаче не даде значими резултати, а през последните години се променя и перспективата към проблема.

Все по-силно се чува гласът на бизнеса, който еднозначно и настойчиво обяснява, че приличния икономически растеж просто няма как да продължи без нещо да се промени в състоянието на пазара на труда. Все по-активни са и самите компании, които гледат да си решават затрудненията сами без да чакат управление и държава.

Политическото звучене на решенията на демографската криза е достатъчно добре познато от последните десетина години. Лайтмотивът е внос на етнически българи, които живеят зад граница, най-вече в страни като Молдова и Украйна или пък Западните покрайнини. Тази логика сега се прехвърля и върху проблемите на трудовия пазар без да се разсъждава особено задълбочено дали и в каква степен това въобще би решило проблемите.

Мнозина през годините обръщаха внимание, че социално-образователният профил на тези хора е доста далеч от това, което търсят компаниите в България, но полит коректността около темата веднага маргинализира тези гледни точки. Етническите българи зад граница събират в себе си лесните решения на все повече проблеми – демографски, национални, икономически, културни. Наскоро и профсъюзите се включиха в този хор. КНСБ извади някакви планове за привличане на над 100 000 българи от тези държави, които да бъдат заселени в изоставени села и градчета, в изоставени къщи и на относително близко разстояние до по-големи икономически центрове.

Те ще трябва да имат предложения за работа, ще могат да придобиват след известно време предоставените им жилища, ще бъдат осигурени места в училищата за техните деца и т.н. По изчисления на профсъюзите, това би струвало между 300 и 400 милиона лева и би докарало поне 50 000 души през първите няколко години. На фона на досегашното бръщолевене по темата, евтината политизация на темата и търгашеството с паспорти, подобни идеи звучат напълно нереалистично и скепсисът е напълно основателен.

Внезапната симбиоза между „баш патриотите“ и профсъюзите е доста странна и тези съмнения биха се засилили, ако внезапно се окаже, че средствата за програмата са от ЕС. Най-малкото защото и двете страни в тази идея имат сериозен опит от последните години в мащабното прахосване на евро фондове.

На този фон, предупрежденията от бизнеса стават все по-чести и по-шумни. Например, само преди седмици от асоциацията на индустриалния капитал в България обявиха, че през близките пет години ще са необходими около половин милион работници и специалисти. С този ресурс, БВП на страната може да бъде почти удвоен, настояват оттам, а цели сектори ще бъдат заплашени от изчезване.

В Монтанско, до три години почти 50% процента от заетите в машиностроенето ще достигнат пенсионна възраст, а подобни проблеми има и в други сектори, например, образованието. От години наред в различни проучвания, бизнесът назовава липсата на качествен и достатъчен човешки ресурс като основна пречка пред развитието на икономиката на страната.

Този проблем вече спира чуждестранни инвеститори, а през изминалата година две важни фирми от автомобилния бранш (‘Malmar’ и ‘ALC’) напуснаха поради отсъствие на качествени работници и прекалено бързо нарастващи заплати. По различни оценки, автомобилостроенето може спокойно да поеме още 45 000 души, а ИТ сектора около 20 000. Компаниите също настояват за внос на работници и техният брой вече достига 8000 души, но повечето са заети сезонно в туризма и не носят особена добавена стойност.

Бизнес организациите настояват и за различни видове облекчения при вноса на работници, както и множество допълващи мерки, които по принцип намаляват регулациите и бюрокрацията. Те искат и радикални промени в образованието. В по-общ план е видно, че компаниите този път не са склонни да отстъпят, защото недостигът от хора е вече на път да подкопае самата икономическа основа на страната.

ИТ секторът е особено активен в усилията си да връща различни категории специалисти в България. Предлагат се бонуси, работа за съпруги и съпрузи, самолетни билети, безплатни езикови курсове, карти за фитнес и йога и какво ли още не. Наскоро една от компаниите дори организира ненужно мелодраматична ПР кампания със снимки от софийското летище и пристигането на група бъдещи служители.

Цялото събитие бе представено като значима тенденция с национална важност. И донякъде те имат основание да го правят, защото все повече политици се опитват да прикачат политическо послание към това явление. През последните месеци постоянно нараства броя на тези, които се опитват да убедят всички ни, че завръщането на български емигранти е едва ли не вот на доверие към тях и управлението на страната.

Сякаш това е най-важния знак за завършилата европеизация и нормализация на страната, който идва да илюстрира необратимото подобряване на средата и качеството на живот по нашите земи. С такава цел бяха използвани и резултатите от социологическо допитване, проведено от Българската асоциация на софтуерните компании, според което над 30% от анкетираните желаят да се завърнат в България с цел нова работа.

Подобни откъслечни и неясно събрани данни едва ли могат да сглобят пълна картина. Много по-вероятно става въпрос за „циркулираща“ миграция, при която мобилни хора с търсени професии временно се връщат в страната в очакване на още по-привлекателни оферти от други места. Иска се много въображение, за да направи човек извод, че страната е започнала да обръща трайната тенденция на емиграция и постепенно свиване на корпуса от качествен човешки ресурс.

Има обаче и друга група хора, които таят много надежди в по-масовото завръщане на българи. Те намират в този процес надежда за положителна социална промяна, при която се създава нова култура на недоволство, нетърпимост и енергия за политически и институционален натиск с цел разбиване на нашенската тиня.

Социализирани в друга среда, от тези хора се очаква да направят разликата в намирането на нови пътища за прочистване и развитие на страната. Разбира се, човек спокойно може да намери немалко примери за такива индивиди, но от това да бъде формулирана подобна цялостна тенденция и очакване е не просто наивно, но и не отговаря на вече случващото се. На първо място, не става въпрос за съществен от количествена гледна точка процес.

Досега няма данни, че подобна тенденция е мащабна и реално ще повлияе дългосрочно върху негативните тенденции. Тези общности са относително малки. Например, ИТ секторът няма и 30 000 души и макар да е важен за бъдещето на икономиката, много трудно може да бъде припознат като значим от социална гледна точка.

Нещо повече, подобни общности живеят относително изолирано, доходите им са доста над средните и нямат много допирни точки с останалите групи от обществото. Освен това, те използват в по-малка степен публичните услуги, поради нивата на доход и различните работни пакети, които имат, а това допълнително усилва тяхната изолация от по-широките проблеми на обществото ни. Няма и никаква системна информация, че всъщност става въпрос за хора, които се завръщат, за да се захванат с трудната задача да променят местния контекст.

Много по-реалистично е да се мисли за тези хора като за добре платени модерни номади, които много вероятно с лекота биха отлетели в друга посока. В този смисъл, задачата се улеснява и за политиците. Те могат спокойно да се радват на тези хора, завръщащите се носят имидж, нови данъчни приходи, поводи за „национална гордост“ и т.н. И няма особена опасност да разбутат местната тиня.