Морските пипала на Русия

Ако се намираш някъде далеч от Черно море, например в Австралия или Нова Зеландия, можеш с „наслада“ да наблюдаваш как Руската федерация крачка по крачка го превръща в руско езеро.

Това се посочва в анализ на Олена Снигир, експерт от Центъра за международни изследвания на Дипломатическата академия на Украйна.

Някой ще каже че ние прекаляваме и драматизираме. Очевидно не, когато се сетиш, че «керченските мостове» Русия бе започнала да ги изгражда в далечната 2003 г. Кремъл няма нужда от задължително правно основание за своето доминиране в Черно море. Достатъчно е да направи така, че за другите „да стане по-тясно“ в тези води.

Опит, умножен по безнаказаност, позволява на Москва да не се срамува да използва средствата за влияние и да прилага целия достъпен инструментариум за постигането на своята цел в акваториите на Черно и Азовско море. Започвайки от вече познати за нас военни и инфраструктурни средства за разширяване на влияние и свършвайки с последните действия от невоенен характер както изкуствена дезориентация на системата на спътникова навигация GPS/GNSS и условното «затваряне» на части на акватория в Черно море посредством военни учения.

Има риск от това, че след известно време светът ще свикне с такова присъствие на Русия в Черно море и да признае в тези води „особеният исторически интерес на Русия“. Това е замисълът на Москва с далечен обхват. Дали той ще се сбъдне, зависи от множество фактори и най-напред от политиката и действията на крайбрежните черноморски държави, както и на техните съюзници.

Русия има голям опит в прокарването на интересите си на империя и впоследствие на глобална държава в морските пространства. Днес Москва с успех съвмещава в своята морска политика всевъзможни инструменти и средства за икономическо, юридическо, научно-техническо и военно влияние, демонстрирайки изключителна тактическа маневреност. Ограниченията, които съвременна система на морско право прилага за руските морски апетити, се разглеждат от страна на Русия като временни, а самото морско право се възприема в Кремъл като незавършена и несъвършена материя, която може и трябва да бъде променяна като по този начин ще се създава новата политическа реалност.

За разлика от суша, където границите са определени и правилата на игра са по-жестоки, световни морски пространства и днес дават на държавите - експанзионисти много възможности. Кремъл добре разбира от тези възможности и има намерение максимално да се възползва от тях, за което изрично се пише в указа на президента на РФ №327 от 2017 г. „Относно укрепване на основите на държавната политика на Руската федерация в сферата на военноморска дейност в периода до 2030 г.“. Руската съвременна морска политика е стратегически ориентирана не само към защита на суверенните права на РФ в акваториите, които принадлежат на нея в съответствие с морското право, а и към осигуряване на руския контрол върху транспортните комуникации в световен океан, както и безпрепятствен достъп на Русия към ресурсите на световния океан (биологически, енергетически и т.н.). Като съпътстващ неназован обаче достатъчно очевиден амбициозен стремеж на Москва е паритетно влияние в световния океан с най-мощната съвременна морска държава - САЩ.

Като по-слаба държава Русия може да противостои на други глобални актьори само асиметрично, прибягвайки към действията от локален характер в условията на вакуум на сигурността.

Съответно най-благоприятна среда за реализация на плановете на Русия е нестабилност и създаването на конфликти. Именно поради това тактически в морските пространства Москва прави същото, което и на сушата – опитва се да дестабилизира ситуацията в зоната на своя интерес или да запази конфликтен потенциал за в бъдеще с възможност да се намеси.

Официално в морската политика на РФ е заложен примат на международно право (между другото – Конвенция на ООН по морско право (UNCLOS) от 1982 г.). Особено значение Москва отделя на възможностите на обичайно право, което позволява не само да се опира на „историческо“ имперско и съветско наследство, а и да разчита на фиксиране на фактически промени в политическата ситуация в историческата перспектива. И Русия, като цяло, съблюдава морски закони, защото те защитават нейните права като дават доста възможности, за да бъдат направени изключения от правилата. В същото време политическата реалност се създава с помощта на военната сила, степента на прилагане, на която зависи от вероятен отговор на противник.

Истинското изкушение за експанзионистични стремежи на Русия днес е Арктика,

където Москва прилага комбинация от правни и силови инструменти. Днес фактически еднолично присъствие на РФ в региона вдъхновява тя за реализация на двата мащабни геополитически проекти – разширяване на руския суверенитет върху по-широки морски пространства, отколкото това е предвидено от морското право (Северен морски път (СМП)) и разширяване на граници на руския морски шелф чак до Северния полюс.

Москва едностранно е установила за СМП правен режим на вътрешни води, аргументирайки това с тяхното «историческо значение» за Русия. Това е нелегитимно от гледна точка на UNCLOS, което е било потвърдено с делото "Arctic Sunrise" - ледоразбивач на Greenpeace, задържан заедно с екипажа от руските граничари през август 2013 г. Международен трибунал по морско право е разглеждал действия на страните изключително от гледна точка на тяхното съответствие с UNCLOS, а неговото решение е станало важен прецедент за международното признаване на установения от Русия правен режим на вътрешните води за акватория на СМП. Въпреки това, че Русия е изпълнила решения на Трибунала, тя продължава да трактува СМП като вътрешни руски води и натрупва прецеденти на съблюдаване на установения режим от страна на кораби на други държави.

Очевидно в такъв случай Москва разчита да закрепи статукво с военното предимство, а в перспектива — да го легитимира с помощта на обичайното право. Други държави се изказват срещу разширяване на руския суверенитет отвъд граници, определени от морско право, обаче реалната конкуренция за руското присъствие (особено военно) в близкото време не се предвижда.

Москва сега се опитва с правни мерки да разшири граници на арктически шелф с 1,2 млн. кв. км — с искане към Комисия на ООН за границите на континенталния шелф (CLCS) през 2016 г. Русия не е самотна в своето желание да получи колкото може повече от арктически шелф с неговите ценни ресурси (наличие в тези спорни територии на около 13% от световни запаси на нефт, 30% от газови запаси и значителни залежи на други полезни изкопаеми, в това число редкоземни материали), нейните опоненти в този процес са Норвегия, Дания, Канада и САЩ.

Шансовете на Русия за поне частично положително решение са доста добри, предвид Москва вече има прецедент за положително решение на CLCS относно континенталния шелф в Охотско море. Обаче ако дори нейното решение бъде негативно, Русия най-вероятно ще прибягва към тактика, която тя използва в акватория на СМП: едностранни решения, които са осигурени с военното доминиране.

Факторът на военното предимство за Русия е по-важен аргумент, отколкото договорно-правни добросъседски отношения, добре се вижда от примери на руската политика в Баренцово море и Берингов проток. Морските отношения на Русия с Норвегия и САЩ имат определена незавършеност и конфликтен потенциал. Що се касае до Норвегия, Москва поставя под съмнение правен режим на водите около Свалбард, който бе въведен от страна на Осло, и подкрепя своята риторика със съответната активност. А що се отнася до Берингово море въпросът на несправедливостта на начертаната граница се повдига само на страниците на руските научни издания и в медийното пространство. Спогодбата за морска граница между САЩ и СССР (1990) не е ратифицирана, но руски самолети и кораби, както риболовни, така и гранични, стриктно съблюдават установени ограничителни линии и правния режим.

Всъщност Берингово море и проток са най-спокойни от всички руски гранични морски пространства, въпреки че там е мястото на непосредствена среща на „заклетите приятели“. Като още една относително спокойна акватория може да бъде определено Каспийско море. Защото видими конфликти там не забелязваме, а през 2018 г. е била завършена 20-годишна дискусия като беше подписана Конвенция за неговият правен статут. Обаче реалната причина на руското спокойствие в тази акватория може да бъде разбрана като се задълбочим в детайли на правен режим на Каспийско море, който бе одобрен от всички каспийски държави.

Интерес на Русия беше и е в това за да запази своето доминиране в акватория на Каспийско море. Поради това морето трябва да бъде «затворено» за външни държави и свободно за проучване и разработка на ресурси както и за корабоплаване. Точно такива условия бяха осигурени с Каспийската конвенция, която от една страна е създала възможности за приключване на процеса на делимитация на морските граници, а от другата - е оставила нерешен въпрос на делимитация на дъно, което запазва потенциален конфликт по въпроса на разпределение на правата за добива на каспийските енергоресурси между Иран, Азербайджан и Туркменистан. От една страна, Конвенцията е определила 25-милни зони на суверенитета за крайбрежните държави (териториални води+риболовна зона), а от другата – е осигурила правото на свободно движение на Военноморски сили на каспийските държави извън граници на тази зона. От една страна, Конвенция позволява да се строят тръбопроводи по дъното на Каспийско море само със съгласие на държавите, по чието дъно ще се прокарва тръба, а от другата – има механизъм на блокиране на строежа на тези тръбопроводи от другите каспийски държави.

Съответно, имайки военното предимство в акватория на Каспийско море, политическо влияние и правни възможности за блокиране на инфраструктурни проекти, Русия не трябва да «мъти вода», за да «улови рибка». Поне не и днес.

За разлика от външно спокойни води на Каспийско море, редовни руски провокации идват от Балтийско море. Москва няма нерешени териториални въпроси в Балтийско море. Морски граници са фиксирани в междудържавни спогодби. Единствено «но» е това, че Москва досега не е ратифицирала договори за държавни граници с Естония (както сухопътна, така и морска).

Между държавите на Балтийско море няма конфликти, които Русия би могла да използва за засилване на своето влияние отвъд граници на руската територия, Москва осъществява политиката на систематични провокации и засилено военно присъствие в Балтийската акватория. Целта на тази морска политика – заявка за доминиране, разузнавателна дейност, както и отвличане на вниманието на НАТО от Черноморския регион в полза на Балтика.

Примери на руската морска политика в Балтийско и Каспийско морета за Украйна са показателни от гледна точка на реализация на целите от страна на Кремъл в двете напълно различни среди.

И в двете акватории като главен инструмент за засилване на руското политическо влияние и присъствие е военната сила.

Обаче в стабилното Балтийско море Военноморските сили на Русия прибягват до провокации и демонстрация на своето присъствие, за да създадат конфликтност, докато в Каспийско море, с неговите неуредени въпроси между крайбрежните държави, информация относно провокативно поведение на Военноморските сили на Русия отсъства, защото такава конфликтност може да бъде създадена от Кремъл едва, когато потрябва.

В Далечния изток интересно да се погледне на морски отношения на Русия с Япония, въпросите на шелф и правен режим на използване на водни ресурси в Охотско море, както и стремеж на Русия да даде на залив Петър Велики статут на собствено териториално море.

Русия претендира за акватория на залива Петър Велики в Японско море като за собствено териториално «историческо» море. С това не са съгласни Япония, Франция, Великобритания, САЩ. През декември 2018 г. (за първи път от 1987 г.) американски ескадрен миноносец мина в непосредствена близост до залива в рамките на операция по поддържане на свободата на навигация.

Положително решение на Комисия на ООН за границите на континенталния шелф относно разширяване на граници на континенталния шелф на Русия в Охотско море през 2014 г. са предизвикали голям ентусиазъм от страна на руските политици и журналисти. В медийното пространство започнаха да се разпространяват радостни коментари, че Охотско море оттук нататък се е превърнало във вътрешно море за Кремъл.

За Украйна особен интерес представляват на руско-японските отношения в частта на териториалния спор относно отделни острови от Курилския хребет. Официален Токио заема стриктна позиция като изисква от Руси тя да предаде на Япония о. Итуруп, о. Кунашир, о. Шикотан, о. Хабомаи. Внимание заслужава аргументацията на страните. Япония твърди, че: 1) спорните острови бяха окупирани от СССР след обявяване от Токио на капитулация във Втората световна война;

2) предишните японско-руски договори фиксират принадлежността на тези територии на Япония;

3) декларация между СССР и Япония от 1956 г. свидетелства за готовността на СССР да предаде тези острови на Япония.

Русия, на своя ред, настоява, че декларация за готовността не свидетелства за наличие на намерение; че капитулация на Токио е на 2 септември 1945 година, а не при обявяването ѝ от императора на 14 август 1945 г.; но най-главното – пълна и безусловна капитулация на Япония през 1945 г. «нулира» субектност на държава и Токио не може да се позовава на предишни договори.

За Украйна историческият опит на морската политика на РФ в отношенията с Япония е ценен заради прекалено очевидни паралели на принудително съгласуване на водене на стопанската дейност в акватория, което е предмет на конфликта. Защото Русия, с висока вероятност, в бъдещето ще манипулира с факта на наличие на действащи договори и договорки с Украйна (по-специално годишни Протоколи по риболовство в Азовско море) за засилване на собствената политическа позиция спрямо Украйна.

Акваториите на Черно и Азовско море за Русия са не само важният плацдарм

за задълбочаване на стратегическо присъствие в Средиземноморски регион, на Близкия Изток, в Северна Африка. В тези води са се създали почти идеални условия за реализация на руската морска политика – вакуум на сигурност, конфликтност, руското военно превъзходство. Москва не вижда причините и прегради, които биха напълно попречили на нея да превърне тези акватории в сферата на руското доминиране – икономическо, политическо и военно.

Както в Африка, така и на Далечния изток Русия аргументира своята агресия и незаконна анексия на Крим с «историческа принадлежност» на тези територии на Русия и полага принцип на «исторически вътрешни води» за Азовско море в правно поле на украинско-руски отношения, а от другата страна – с помощта на военна сила фиксира ситуацията с Крим в международно политическо поле като такава, която фактически се е създала.

Идеален модел на морското взаимодействие с крайбрежните държави на Азовско-Черноморската акватория Русия очевидно вижда в каспийския модел на затворено море с широките възможности за собствено влияние. Засега такъв сценарий остава в рамките на планираните действия, обаче дори сега РФ с помощта на всички възможни и често нелегитимни средства прави тези води неудобни за навигация на кораби, както за черноморски държави, така и за държави извън граници на региона.

Примери от морската политика на Кремък убедително свидетелства, че понятия добросъседство и договорни отношения за Москва нищо не струват, и затова, както Украйна днес, така и никоя друга крайбрежна държава в Черно море в бъдеще няма да има гаранции за съблюдаване от страна на Русия на договорености в рамките на договорно-правни отношения. Ако тези договорености не бъдат съставени по подобие на Каспийската конвенция.

Нивото на сигурността на крайбрежните държави на Черно и Азовско море, както и баланс на интересите в региона пряко са зависими от спазване на принципа на свобода в тези води и отвореността на Черно море (а в бъдещето - и на Азовско море) за военни кораби на нечерноморските държави. А защита на интересите и отстояване на своите права в акватории на Черно и Азовско море изискват от Украйна и другите крайбрежни държави подобряване на техният военен капацитет както и активната многостепенна политика на пресичане на монополизация от страна на РФ на акваториите на двете морета. Ефективността на такава политика пряко зависи от количество на регионални и извънрегионални държави, които са заинтересовани в отвореността на тези морета както и в обединяване на техните усилия.