Ирак - една съсипана държава

Политическият ред, който коалицията от държави начело със САЩ наложи в Ирак след падането на диктатора Саддам Хюсеин през 2003 г., се провали. Идеята беше по примера на Ливан всички религиозни и етнически групи да бъдат привлечени към управлението, така че да се установи стабилен баланс между тях. Надеждата беше, че по този начин ще бъдат излекувани раните, причинени от диктатурата на Саддам Хюсеин.

Вероятно не е случайно, че през последните седмици най-вече младите хора в двете страни протестират срещу тази система и призовават за съвсем различен ред. И в Ирак, и в Ливан демонстрантите настояват за модерна национална държава, в която всички граждани са равни и не се прави разлика между религиозната и етническата принадлежност. Те не искат нищо по-различно от това, което е напълно естествено за западния свят - включително задължението на правителството да се отчита пред своите граждани и да не краде от държавата.

Хората искат обещаните им промени

Досега конфесионалната система беше безплатен билет към неограниченото облагодетелстване на политическата класа, докато почти всеки втори иракчанин е без работа и много хора в тази богата на петрол страна живеят на прага на бедността. Демонстрантите протестират срещу тази клептокрация и непотизъм, заради високата безработица и мизерните държавни услуги и са готови да отстъпят едва когато настъпят промени. Защото през есента на 2018 г. правителството обеща реформи, за да осуети протестите, но нищо не се случи.

Политическата класа ще продължи все така да бяга от истинските реформи. В петък съобщението за оставката на премиера Адел Абдул Махди създаде впечатлението за някакъв политически обрат. Въпреки това силите за сигурност продължиха да стрелят по демонстрантите. Следователно това може да се окаже само шоу, което, по примера на Египет, да доведе само до козметични промени. Защото тогава управляващите ще могат да твърдят, че който продължава да протестира, е подтикван от чужди влияния, желае разпадането на държавата и следователно трябва да бъде преследван.

Губи ли Иран своето влияние?

Шиитските духовници също са на кръстопът, тъй като младите хора вече не се чувстват представлявани от аятоласи като Али Систани. Ето защо призивите на духовенството за единство ще останат без ефект и вътрешният шиитски конфликт между двете най-големи шиитски страни, Иран и Ирак, ще се засили. В този случай ислямската република Иран е заплашена да се превърне в най-големия губещ: загуби ли влиянието си в Ирак, Иран вече няма да е регионалният хегемон, какъвто много иска да бъде.