Има ли решение на македонския възел?

Коментар на доц. Лъчезар Стоянов за сложния казус с Република Северна Македония:

За първи път след приемането ни в ЕС всички меродавни институции в България – правителство, НС и Президент – показаха рядко единодушие и не подкрепиха започването на преговори за приемане на Република Северна Македония за членство в ЕС. Мотивите за това са неизпълнението на поетите задължения с Договора за приятелство между двете страни и България ясно посочва своите конкретни изисквания. Това изненада Скопие и предизвика направо неврастенична антибългарска реакция. И ако тази реакция не е толкова учудваща с оглед и на досега водената политика, то реакцията на определени среди в България е дваж по-учудваща. Тази малобройна, но креслива и традиционно критикарска група е крайно разнородна - от малограмотни и все търсещи скандала журналисти, през всичко знаещите блогъри и влогъри до крайно леви либерали интернационалисти. Те с комунистически плам ни убеждават, че нацията и националните интереси са само ненужно бреме по пътя на изграждането на бъдещото глобално общество и в частност - да се откажем от своето минало в името на приемането на РС Македония в ЕС. И скопските политици, и българските критикари твърдят, че българската позиция е ултиматум, с който се отрича македонската идентичност (идентитет) – съществуването на отделна македонска нация и език. Именно с това твърдение се раздухва безпрецедентна антибългарска кампания в РС Македония и активна външнополитическа пропаганда. Проблемът на Скопие е, че това не просто не отговаря на истината, а е преднамерена лъжа!

Всъщност каква е българската позиция?

Първото, което трябва да се подчертае е, че тя е в пълно съгласие с принципите на международното право и основополагащите идеи на ЕС. В съгласие с принципа на признаване реалностите, създадени след Втората световна война, освен признаването на държавата (което България първа направи!), вече в духа на принципите на ЕС се признават и създадените в нея нови политически реалности. България признава съществуването на отделна македонска нация и официална книжовна норма – т.е. македонски език.

Тогава къде е проблемът?

Проблемът е в това, че в Междуправителствения договор е записано, че имаме обща история, която съвместно да честваме. Създадената на негова основа Междуправителствената научна комисия единствено трябва да установи докога продължава съвместната ни история и кои са най-важните събития и личности, на които да се отдава почит. Това на практика означава официалните власти в Скопие да признаят, че македонската нация и езикова норма са изградени на българска основа. Тук ясно искам да формулирам това, което политиците в Скопие не искат, а в София не казват ясно – неоспоримата от научна гледна точка истина, че МАКЕДОНСКАТА НАЦИЯ Е ПОЛИТИЧЕСКА. а не етническа. Тя е плод на съчетаването на една политически формулирана идея и специфичната политическа съдба на територия и население, откъснато от основната маса на българската нация. Нервността на Скопие е предизвикана от това, че тази теза влиза в остро противоречие с официално наложения и практикуван македонизъм, базиран върху идеята за етническия характер на македонската нация.

Македонизмът е формулиран като политическа идея в края на ХIХ в. от сръбския учен и политик Стоян Новакович, подкрепен от Русия в началото на ХХ в. и накрая (макар и с други цели) наложен на всички комунистически партии през януари 1931 г.. Въпреки различните политически роли, които му се възлагат, той е базиран върху априорната теза за съществуването на македонска народност и нация различни от българската. Затова кражбата на историята става неизбежна. Както винаги – за изпълнителите на политически поръчки фалшивото нагласяване на историческата истина не е било проблем. Дълго време – до идването на власт на комунистическите партии в България и Югославия през 1944/5 г., македонизмът няма много адепти дори в подложената на сърбизация Вардарска Македония. След това, като официална държавна политика, наложена със силата на държавната принуда и масови репресии, процесът се форсира в името на изграждане на Българо-Югославска федерация по инициатива и под егидата на Москва. В нея се предвижда Федералната република Македония, уголемена с българската Пиринска Македония, да бъде самостоятелна единица. Така в комунистическа Югославия македонската държава, нация и език са превърнати в конституционна норма. Това и обяснява защо югоносталгията е толкова силна, а култът към комунистическите величия и специално към Тито продължава да е сакрално ненакърним.

Поради масовата съпротива и краха на идеята за изграждане на федерация през 1948 г., през 1963 г. политиката на насилствена македонизация официално е обявена за грешка от БКП. Освобождаването на историографията от наложените ѝ канони след 1989 г. доведе до еднозначна оценка на насилствената македонизация като на едно от най-големите престъпления на комунистическия режим в България. Това влезе в училищните програми, а Георги Димитров вече не е сред най-тачените личности в нашата история. Създадените македонци у нас са бързо стопяваща се групичка.

Този, макар най-кратък преглед, идва да ни подкрепи тезата, че македонизмът е политическа концепция, която се реализира с политически средства и най-вече чрез държавата. Или по-ясно – създадената на основата на македонизма нация е ПОЛИТИЧЕСКА. Именно в това е и самата същност на проблема. Още от формулирането си и в духа на ХIХ в., та досега македонизмът е базиран върху априорната теза, че и македонската нация, също като останалите на Балканите, е етническа – т.е. формирана на основата на отделно и специфично население.

Кражбата на българската история става основна цел, защото Сърбия чрез македонизма преследва формиране на регионално самосъзнание и така блокира стремежа на доминираща България да промени статуквото и обедини българската нация. Именно антиревизионистичната насоченост на македонизма карат Русия, след това и СССР, а в различни периоди и други велики сили - да го подкрепят. Това е причината и днес да получава подкрепа. На това и разчитаха в Скопие. Само че нашите партньори и приятели трябва да си дават сметка, че защитаваният от РС Македония в този му вариант македонизъм е създаден, съществува и ще съществува на антибългарска основа. С приемането на тази държава за член на ЕС този македонизъм ще бъде узаконен, а това значи, че проблемите само ще бъдат задълбочени и усложнени. Задължително е да се прояви същото далновидно разбиране, че както Гърция с упорство успя да спре мераците на Скопие чрез „антиквизацията“ да открадне нейното антично наследство, така и да подкрепи българския стремеж да съхрани своето историческо и културно наследство. Още повече, че ние искаме сближение, а не разделение, а още по-малко конфликти сега и в бъдеще.

Какво е решението?

То е ясно и е пред очите ни. Просто управляващите в Скопие трябва да намерят куража и най-сетне скъсат с архаичната ХIХ-ти вековната антибългарска матрица и признаят, че МАКЕДОНСКАТА НАЦИЯ Е МОДЕРНА ПОЛИТИЧЕСКА НАЦИЯ.

Какво ще произтече от това?

Признаваното и от България съществуване на отделна македонска нация. Признаване, че тя е окончателно формирана на територията на днешна РС Македония, фактически признавано с отказа на Скопие да иска признаване на македонско малцинство в България. Кога и как е станало – нека учените решат. Впрочем много от съвременните нации са политически (като например американската) и това не е пречка за тяхното успешно политическо, стопанско и културно развитие.

Признаване, че модерната македонска нация е възникнала на основата на българската народност. Показателно е, че повече от 65 хиляди граждани на РСМ са получили българско гражданство, доказвайки своите български корени, макар част от тях да са с македонско самосъзнание.

Признаването на отделен македонски език. Кой, кога и как на основата на български диалекти е кодифицирал тази книжовна норма остава само обект за академични занимания.

Такова решение би следвало и в РСМ най-сетне да започне, както и във всички останали бивши комунистически страни - трудният процес на преосмисляне и преоценка на миналото, освободени от идеологически и политически догми и ограничения. Колкото и мъчително да е това.

Приемането на това решение като предварително условие ще реши най-важните проблеми. Първо – в ЕС ние ще сътрудничим със сегашна РС Македония с нейните неоспорими от никого вътрешнополитически реалности. Второ – в съгласие с изискванията на ЕС РС Македония няма да има нерешени конфликтни проблеми със своите съседи. Трето – ако не спре, то силно ще ограничи възможностите за външна намеса в нейната външна и вътрешна политика.

Най-сетне решаването на проблема се връща при тези, които могат и трябва да го решат – отговорните политици в Скопие, София и ЕС. Крайно време е политици и общественици край Вардар да осъзнаят своята отговорност, скъсат с щраусовата си политика и проявят кураж и далновидност в името на нейното по-светло бъдеще.

Приемането на тази очевидна истина ще сложи край на безперспективното вглеждане в миналото и езика на омразата.

Ако добре аргументираме и широко разгласим тази наша позиция, несъмнено ще получим не само подкрепата на нашите партньори в ЕС и НАТО.