Адв. Екимджиев пред ФАКТИ - за правото на живот и задължението на държавата да го подсигури

„Както в Конституцията, така и в Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, така и в Хартата на Основните права на Европейския съюз, правото на живот е в основата на ценностната пирамида. Всички тези основополагащи нормативни актове са пирамидално изградени и в основата на тази пирамида са наистина най-фундаменталните права, които съществуват още от Библията. Библията е първият кодекс – „не убивай“ т.н. Оттам тръгва правото на живот“.

Това каза адвокат Михаил Екимджиев пред ФАКТИ. Свързахме се с него, за да говорим за основното човешко право – правото на живот, и за начините, по които това право може и трябва да се осигури от държавата и нейните структури.

„В Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи правото на живот е в член втори. По подобен начин – в началото, и в Българската конституция глава втора визира основните права на гражданите, там се намира и правото на живот. Над него се надграждат забраната за нечовешко и унизително третиране, забраната на робството, а по-нататък следват по-периферните права – право на лична свобода и неприкосновеност, справедлив съдебен процес, свобода на изразяване и т.н.

Всички основополагащи вътрешни и международни нормативни актове залагат правото на живот в основата на своята ценностна пирамида. Говоря за ценностна пирамида, защото в края на краищата, правото брани ценности. Правата, включително правото на живот, са една обществена ценност, която трябва да бъде защитавана ефективно от всички демократични общества и от всички правови държави“, коментира адвокат Екимджиев.

Конкретните задължения на държавата за опазване на правото на живот, той определи като два вида – негативни и позитивни.

„На първо място са т. нар. негативни задължения. Това означава, че държавата не може да предприема целенасочени действия, пряко свързани с отнемането на човешки живот. В тази връзка преди около четвърт век в България беше отменено изрично смъртното наказание като противоречащо на това негативно задължение. Беше отнето правото на държавата чрез своите институции – дори в изпълнение на присъди, да отнема правото на живот.

Погрешно обаче някои юристи, включително конституционалисти, твърдят, че има абсолютна забрана за отнемане на човешки живот. Тоест, че нито държавата, нито частни субекти могат да отнемат живот. Това не е така, защото правото да отнемеш живот е изрично признато в извънредни ситуации. Например във време на война, когато е най-нормално хора да се убиват и войните затова се водят. Също и при неизбежна отбрана. Неизбежната отбрана – член 12 от Наказателния кодекс, допуска човек да убие, когато неговият живот или животът на друго лице е непосредствено застрашен. Това не само не е престъпление, но не е общественоопасно“, обясни адвокат Екимджиев.

Позитивното задължение на държавата за защитата на правото на живот, той определи като „далеч по-многопластово и разнолико“.

„Държава най-общо трябва да предприеме всички разумни, мислими, предвидими, постижими – финансово, организационно и логистично, мерки, за да сведе до минимум риска от загуба на човешки живот. В различните сфери на обществения живот тези задължения намират различни проекции. Най-интензивна трябва да е държавната защита в тези сфери, които повишават риска и опасността за човешкия живот. Такива несъмнено са здравеопазването, автомобилният трафик и регулацията на движение, дейността на органи като армия, полиция, които употребяват оръжие.

Това позитивно задължение е всеобхватно. То включва както нормативните задължения – да бъде създадена ефикасна нормативна уредба с ясно разписани правни норми, които да минимизират риска от загуба на човешки живот, а когато се стигне до такава загуба, да е ясна наказателната и гражданската отговорност на лицата, чиито действия или бездействия са довели до смърт, така и институционалните практики, институционалната памет и култура, осигуряващи човешкия живот и в ситуации, които не се регламентират с конкретната правна норма.

Не винаги правната норма може да обхване всички мислими, немислими, предвидими, непредвидими събития от динамичния живот. Това са природни явления като наводнения, урагани, земетресения, свлачища и т.н. Трябва да има освен писана норма, също и неписани правила за гъвкавост и реагиране с оглед на ситуацията. Това е нещото, което се нарича професионализъм и институционален капацитет да се реагира в екстремни ситуации дори тогава, когато няма ясно разписан нормативен протокол за действие“, каза адвокат Екимджиев.

„Аз например съм обезпокоен от ситуацията с ваксинирането в България“, коментира той и добави: „Изправени сме пред втора за България вълна от Covid-19 и тя може да се окаже много по-смъртоносна от първата, която взе няколко хиляди жертви и едва не доведе до рухване на системата на здравеопазването. Въпреки това държавата според мен не прави всичко възможно повече българи да имат възможност и избор да се ваксинират, упражнявайки правото си на самозащита.

Аз не съм привърженик на задължителното ваксиниране. Нека това да си остане право на избор. Но на тези, които искат да се ваксинират, според мен държавата дължи по-експедитивно, по-ефикасно съдействие“.

На въпроса възможно ли е да съдим държавата заради бавните темпове на ваксиниране, той отговори: „Всичко зависи до каква ситуация ще се стигне. Ако се стигне отново до ситуация хора да умират пред болници, в линейки, по домовете си, защото някой не си е свършил своевременно работата, въпреки че е видял какво се случва в други европейски страни, да, може. Както може да бъде съдена държавата за това, че не предприе постижимите ограничителни мерки, за да бъде смекчена първата вълна“.

Говорейки за правото за живот, адвокат Екимджиев коментира и случая със смъртта на 16-годишното момче в София, което почина след токов удар. „Ето и тук ситуация, при която очевидно някой на институционално ниво не е положил дължимата грижа, дължимия контрол, за да се допусне изграждането на такива обекти, за да се допусне тяхното електрозахранване по този безумен начин. Всичко това вероятно месеци, години наред е на централен столичен булевард пред очите на общината, пред очите на служителите на ЧЕЗ. Сигурен съм, че има десетки разпоредби, които съдържат отговорност както на общината, така и на енергоразпределителното дружество. Понякога в практиката обаче възниква парадокса, че колкото повече са потенциално отговорните лица, толкова по-трудно е да се фокусира отговорността и да се каже коя конкретна институция е отговорна“, каза той.

„Получава се едно особено размиване на отговорността, въпреки фигурата на т. нар. солидарна отговорност. На пръв поглед би трябвало да е много по-лесно, когато няколко лица отговарят, да бъдат осъдени всички, да си вземеш парите от този, който е най-платежоспособен, а те да се оправят помежду си. Само че заради формализма и неефективността на съдебния процес, често пъти се оказва, че колкото повече ответници са потенциално отговорни, толкова по-трудно е човек наистина да спечели делото и да се получи справедливо обезщетение“, допълни той.

След споменаването на темата за съда, адвокат Екимджиев се върна към позитивното задължение на държавата към правото ни на живот.

„На първо място държавата трябва да приеме надеждна нормативна уредба – закони, подзаконови актове, гарантиращи правото на живот и минимизиращи риска от такъв тип злополуки.

На второ място – практиката. Специализираните органи трябва да наблюдават явления - например климатичните явления, създаващи риск от наводнения, свлачища, урагани, да предупреждават своевременно гражданите и да предписват конкретни мерки, които да бъдат взети. Например противоземетръсните мерки за качеството на строителството – това не е единствено, за да бъдат запазени къщите на хората, а преди всичко, за да бъде съхранен живота им.

Когато се мине през тези законови задължения и практики на специализираните институции, се стига до третото ниво на защита – надеждната съдебна система, която трябва да е независима от държавата и страните. Макар че формално е държавен орган, тя трябва да е институционално независима от изпълнителната власт и страните и да може да гарантира справедлив съдебен процес дори срещу публичните институции. Най-общо това е формулата на позитивното задължение на държавата – надеждна нормативна уредба, институционални практики и надежден подбор на хората, работещи в институциите и съд, който при нужда да може да прецени дали съществуващите норми са били достатъчно ефикасни и надеждни, дали конкретните действия на конкретните публични институции са били адекватни, навременни и са постигнали възможното в конкретната ситуация за защита на живота.

За разлика от нормите и практиките, които целят да минимизират риска от смърт и по този начин защитават правото на живот, съдът е на изхода на тази правозащитна система. Когато вече въпреки всичко се е стигнало до смърт, съдът трябва да прецени дали тази смърт е била обективно неизбежна или за нея в някаква степен са допринесли определени човешки действия или бездействия. Тоест дали наводнението можеше да бъде предвидено, дали свлачището можеше да бъде предвидено, дали ако е предвидено, можеше да бъдат взети някакви укрепителни мерки и т.н.“, обясни адвокат Екимджиев..

На въпроса дали у нас се справяме с осигуряването на правото живот чрез сегашните позитивни задължения на държавата, той отговори: „На формално юридическо ниво се справяме. Има разписани сравнително ясни норми за отговорност при смърт – и в Наказателния кодекс, и в различни закони и подзаконови актове са предвидени както наказателна, така и гражданска отговорност при смъртни случаи. Проблемът ни е на културно ниво, защото ние сме едно посттоталитарно общество.

По принцип тоталитарните държави не уважават особено много човешкият живот, честта и достойнството на хората. Оттук нататък стигаме в ситуация, в която нерядко човешкият живот не е особено ефективно защитаван и особено високо ценен. Това започва от чести случаи на неефикасно разследване на убийство особено ако те са извършени от полицейски служители – това е проблем, констатиран от Европейския съд по правата на човека нерядко. На второ място, пак ЕСПЧ е констатирал, че нерядко има неефективност при разследване на убийство и малтретиране на хора от етнически и сексуални малцинства в България. Горе-долу същото е и при гражданскоправната защита, свързана с обезщетенията, които се определят - много евтино струва човешкият живот в България. Дори тогава, когато става дума за смърт при пътнотранспортни произшествия, а не при умишлени действия за смърт, при природни катаклизми или медицински грешки, обезщетенията най-често са символични. Това е несправедливо спрямо близките на починалия и не е достатъчен стимул за отговорните институции и лица да предприемат по-надежди, по-системни, по-ефикасни мерки за защита на правото на живот“.

„Има едно клише, което, както повечето клишета, е доказало верността си – корупцията убива“, коментира още адвокат Екимджиев и допълни: „Корупцията убива, защото в резултат на корупция се стига до некачествено изградени пътища, които убиват, до свлачища около пътища, които убиват, до такива случаи като случая на 16-годишното момче в София. Най-вероятно това пиратско електрическо захранване и това бездействие на район „Триадица“ е и корупционно мотивирано. Колкото е по-високо нивото на корупция в една държава, толкова по-малко пари реално стигат до нейните инфраструктурни обекти, толкова в по-голяма степен се пренебрегват дължимите предпазни мерки, които трябва да гарантират тази безопасност. Оттам нататък това води до много по-висок процент на пътнотранспортни произшествия, на хора, загинали при нелепи инциденти, на хора, загинали при медицински грешки или заради неосигурено медицинско обслужване“, каза още адвокат Михаил Екимджиев.

В края на разговора за правото на живот той коментира и правата ни в условията на извънредна обстановка и пандемия. „В контекста на Covid-кризата стана много масово едно друго клише, което - за разлика от клишето с корупцията, не е вярно. Казват: „Изборът е свобода или сигурност“. Свобода като противопоставяне на противоепидемичните мерки. Изобщо не е този изборът. Въпросът е на малко разместване на приоритетите и балансите между основните права, каквито са преди всичко човешкия живот и здраве, и по-периферните права, каквито са правото на придвижване, правото на личен живот – да се срещаш, купонясваш и т.н. От гледна точка на международното право е напълно нормално в извънредна ситуация, каквато е пандемията, държавата да въведе някакви балансирани временни ограничения на по-периферните права именно за да бъде по-надеждно и ефективно защитено правото на живот и свързаното с него право на здравеопазване“.

„Човек би могъл да бъде свободен да реализира останалите си права само ако основното право на живот е гарантирано“, каза той. „Точно затова започнах с пирамидалната структура на правата. Когато сложиш на везните правото на живот и правото да купонясваш, което е елемент на правото на личен живот, разбира се къде е по-голямата тежест и къде е по-интензивното задължение на държавата – дали да ти гарантира свободията или да ти гарантира живота“, заключи той.