Кой е пъпешът?

Помня, когато бях в първите класове на прогимназията, излезе модата на „Пъпеша си ти!“. Това беше прийом за побеждаване на противника в някакъв спор между дечурлигата, когато възможните доводи за правота от едната страна бидеха изчерпани, то гръмогласно се изстрелваше разбиващото отвсякъде съперника в надговарянето „Ти си пъпеш!“. Обикновено отговорът беше не по-малко разгромяващ: „Не, ти си пъпешът!“. И така продължаваше размяната на твърдението кой е пъпешът, докато единият от двамата противници не прегракнеше или не беше ... набит.
Тази сцена неминуемо изниква в съзнанието ми винаги, когато се замисля за отношенията между българското гражданство, наричано още и „суверен“ и елита – по-точно (псевдо)елита, – в сферата на държавното управление. Всъщност каква е истинската ситуация?
Отсъствието на контролно-санкциониращ механизъм спрямо лицата, на които суверенът пряко или непряко (тоест на изпълнителната власт и съдебната сфера) е делегирал властови пълномощия, когато те не спазват задълженията си като една от двете страни по обществения договор, опорочава изцяло демократичния процес.
Това опорочаване е един комплекс от деформации. Първо то сваля от политиците отговорността да демонстрират здрав разум при изработването на проектите за социален инженеринг, които те предлагат на политическия пазар в периодите на предизборни кампании. В амбицията си да спечелят благоразположението на гласоподавателите, те съзнателно напускат територията на възможното за постигане и се пренасят в сферата на социалните фантасмагории. Което изобщо не тревожи акционерите във фабриката за илюзии, тъй като суверенът е иммобилизиран за реакция през цялото време до следващите избори. Освен ако в ожесточението си от несбъднатите розови видения не се осмели да премине към насилствени протестни действия. Но за какво е цялото законодателство, със съответния потенциал за неговото имплементиране в лицето на правоохраняващите органи, освен да предпази суверена да не се поддаде на зловредната мисъл, че има право да отхвърли със сила управлението, което вреди на неговите интереси и застрашава неговия живот, свобода и собственост?
Ето как вместо да останат напълно ограничени от параметрите на реалната конкретика, политиците се трансформират във фразеологични покерджии, за чиито залози дори небето не е граница.
Облъчван от сиянието на обещания земен рай, суверенът постепенно попада под самовнушението си, че е достатъчно да извърши „правилният избор“ в стаичката за гласуване и оттам-нататък единственото му занимание е да очаква манната небесна. Понеже политическите вербовчици на избиратели-симпатизанти всъщност не са изградили един реален социален проект за позитивно развитие на цялото общество, в който процес своите отговорности и задължения има както елитът, така също и самият суверен. Ето как те демобилизират гражданите от активно участие при постъпателното развитие на социума.
Неизбежните провали при функционирането на подобен модел на релацията „елитарно малцинство – неелитарно мнозинство“ се превръща в пинг-понгов мач за прехвърляне на вината: суверенът към „главата на рибата, която първа се вмирисва“, а елитът – върху „лошия материал“. Ситуация без изход в рамките на сега съществуващото статукво.
Има ли светлина в дъното на тунела, без тя да е от идващ влак?
Да, но само при положение, че суверенът се раздели със своите илюзии, че ако извърши „правилния избор“ по време на поредното гласоподаване, гордиевият възел на пропадането на българската държавност би бил разсечен с един замах. Необходимо е гражданите да проумеят, че не е от значение кого избират, а е от фундаментална важност какво избират. Дали предпочитат да свалят от себе си бремето – както е било досега през цялото време след Освобождението на България от турска власт, – на съучастие в управлението на държавата и на упражняване на контрол върху елита доколко изпълнява поетите ангажименти, в ролята си на една от страните по обществения договор, като суверенът предпочита безметежно да се препича под лъчеструенето на всуе оставащите все зад хоризонта на днешния ден розови видения, или заемат активна позиция по отношение на държавния мениджмънт.
Наложително е суверенът да наложи промяна със сила, или по мирен път на цялата структура на политическия пазар. Понеже настоящата ситуация позволява на партокрацията систематично да си надува предизборните балони, без да носи впоследствие каквато и да е реална отговорност за извършената де факто измама спрямо доверието на гражданите. И, както при всяка измама има ощетени, налице са и облагодетелствани от измамата.
Още Георги Марков в своята повест „Портрет на моя двойник“ беше описал реалистично как този, който играе с предварително наредена колода от карти, печели при игра на покер. Именно това е умението, което са усъвършенствали българските „следтоталитарни“ политици през близо тридесет и три годишния период след 10 ноември 1989 г. Превърнали политическия процес в хазартна игра с благоденствието на българския народ. Като партокрацията си е уредила законови комисиони (заплатите!) за организирането на играта, а загубите се социализират за сметка на суверена.
Колкото се отнася до проблема с контрола върху елитите относно изпълнението от тяхна страна на обществения договор, то тази тема, доколкото се реализира като политическа практика, е изцяло под мантрата на „Светата троица“ – независимост, противотежести, взаимен контрол на трите власти: законодателната, изпълнителната и съдебната. Следователно е изцяло в елитарното пространство, съгласно понастоящем съществуващата нормативна база в т. нар. „Република България“.
Налице е наложителност от целенасочено създаване на теоретичната основа за преструктурирането на държавното управление, така че то да функционира като „демокрация на контрола“. Текстът към траурния марш за погребението и двата социални експеримента – „социалистическата“ и „либералната“ демокрации е в заключението на датския физик Нилс Бор (1885–1962 г.), един от създателите на квантовата теория: „Обратното на едно правилно твърдение е погрешното твърдение. Но не е изключено пълната противоположност на върховната истина да е друга върховна истина“. Истина, която би била социално валидна за оптимизиране на общественото развитие, независимо от това дали неговата динамика е линейна или циклична.
Ето че стигнах до един възлов момент. Старият закон, че представителната демокрация – във видовете, в които е съществувала досега, – е най-добрата възможна обществена формация, е може би грешен. Как може толкова наблюдения и сравнения, свързани с доказателството на горното твърдение, да са невярни? Отговорът е първо, че същността на този закон не са наблюденията и сравненията сами по себе си, и второ, не може да се твърди, че е извършен пълният набор от възможни социални експерименти относно формата на държавното управление.
Както споделя Ричард Файнман, един от най-забележителните физици на ХХ век, наричан още „най-великият ум след Айнщайн“, в една от цикъла три вечерни лекции, изнесени от него през 1963 г. в университета „Вашингтон“ в Сиатъл, като част от поредицата лекции „Джон Данз“: „Законите имат елемент на налучкване, на екстраполация, не са нещо, за което наблюденията да гарантират. Те са просто добри предположения, които са преминали през ситото до този момент. По-късно обаче се оказва, че ситото е вече с по-малки дупки от ситата, използвани някога, и този път законът не минава. Така че законите са налучквания, екстраполация в неизвестното. Не знаеш какво ще се случи и се опитваш да отгатнеш“. Очевидно Франсис Фукуяма не е бил запознат с тези мисли на своя сънародник, когато през 1991 г. лансира тезата си за либералната демокрация като последен етап в цивилизационния процес, първоначално в своята статия „Краят на историята и последният човек“, развита една година по-късно в едноименната монография. Или пък е отхвърлил заключението на Нилс Бор, в търсене на „философския камък“ за социално инженерство.
Единствено равновесието между делегирания от страна на суверена и останалия в неговото владение властови ресурс би могло да оптимизира държавното управление, чрез парадигмата на „демокрацията на контрола“, като във фокуса на нейното реализиране е поставен именно контролът върху изпълнението от страна на елитите на обществения договор. Тъй като безспорно е наложително да бъде „наваксана“ пропуснатата досега социална практика от това естество. Това оптимизиране обаче не би могло да се появи като Атина от главата на Зевс.