Българинът, който донесе четири световни титли за Сърбия в борбата… Стоян Добрев пред ФАКТИ (СНИМКИ)

Мате Немеш, Себастиан Над, Али Арсалан и Зураб Датунашвили донесоха историческите титли от Световното първенство по класическа борба в Белград за Сърбия. Спортният герой, който седи зад тях, е българският треньор Стоян Добрев. Дни след края на световното той говори пред ФАКТИ.

- Г-н Добрев, четири световни титли в класическата борба за Сърбия. Това е повече от успех. Отмина ли емоцията, или още ви държи?
- Как да кажа, чувството е прекрасно. Още ни държи емоцията. Като в сън е всичко още. Аз съм много щастлив и горд от това, което постигнахме. Такова нещо не се случва всеки ден или на всяко състезание. Ако гледаме реално на неща, това е малко чудо, имайки предвид в каква държава работя. Няма как да правим сравнение между Сърбия и България, когато говорим за традиции в борбата. Но се случиха нещата. Много фактори стоят зад този успех. Като почнем от организация и федерация, която изцяло застава зад мен, като доверие, което ми гласуват, финансиране, лагери, подготовка. Всичко е на много високо ниво. И това ме прави щастлив, защото виждам и момчетата как изживяват този успех. В днешно време не е лесно в спорта да направиш такива резултати.

- С каква нагласа тръгнахте към световното първенство. Да, то се проведе в Белград, където факторът домакинство също играе някаква роля, но какво очаквахте?
- Вътрешно в себе си очаквах някакъв успех. Като имам предвид какъв път извървяхме с момчетата… За световното влязохме в режим още на 10 януари. И от този момент само работа, работа, работа. И точно това ми даде увереност, че този труд ще се увенчае с успех. Аз лично се надявах на 1-2 медала. Не казвам какви. Това беше моето желание и очакване.

- Кои състезатели ви вдъхваха най-голямо доверие, че могат да се представят на ниво?
- Зураб Датунашвили, може би. Изключителен човек и спортист. Мате Немеш… Същото мога да кажа и за него. През миналата година и двамата бяха шампиони на европейското. Зураб направи и нещо невиждано – спечели три медала от големи първенства, имайки предвид, че Олимпиадата бе преместена с година. Той стана европейски шампион, световен шампион и трети на Олимпиадата. Всичко това ми даваше сигурност в неговите възможности, че ще се представи отново на ниво. В спорта няма сигурност. Състезанието бе пред собствена публика, имаше големи очаквания, залата бе пълна, много реклама. Аз за първи пък виждам да се прави такава реклама на спортно събитие. Борбата буквално бе завладяла ефира. Постоянно имаше предавания, постоянно се говореше. И всичко това продължи 2-3 месеца преди световното в Белград. Това, разбира се, създава и напрежение в състезателите. Опитвах се да ги предпазя и психически да ги подготвя. И, слава на Бога, успяхме в екипа ми да го направим. Казах им, че това за тях е голям шанс. Казах им, че могат да оставят имената си в историята. Аз станах европейски шампион през 1999 година, но и до ден днешен имам комшии, които ме спират, както и приятели, които ми казват: „Стояне, още помним твоят триумф в залата в Студентски град.“ И това им дадох като пример и им казах, че такъв успех остава завинаги.

- До момента споменахте двама от шампионите. Другите двама са Себастиан Над и Али Арсалан…
- Себастиан Над и Мате Немеш са с мен от самото начало, когато поех националния отбор по класическа борба на Сърбия. С тях двамата минахме много труден път в рамките на 7-8 години. Когато Над дойде, бе на 17-18 години, а Мате бе на 21. Но ето, че те дочакаха своя миг. Когато видиш сега резултатите, когато се замислиш през какво си минал, идва и момент, в който си казваш, че си е заслужавало. Казваш си: „Ей, тежко беше, но успях.“ И това сега ме прави още по-доволен и щастлив за Себастиян. Много дисциплиниран, много талантлив, но беше в много тежка категория - 67 кг. Там бяха още Мате Немеш и Давор Щефанек. Сега се наложи да свали много килограми, за да отиде в долната категория, но трудът му се възнагради по най-добрия начин. Той е родом от едно малко градче, което е близо до унгарската граница. Но той стана първият световен шампион от неговия регион. А колкото до Али Арслан, той е от година при нас. В Иран не е имал никакъв шанс, защото е бил трети човек в националния тим. Тук и сега, говоря в Сърбия, за него нещата са като някаква приказка, за да му се случат тези работи. Той допреди известно време не си е и мислел, че може да отиде на такъв голям форум, а камо ли да стане световен шампион. И за него съм много, много доволен. Президентът на федерацията направи контакт и го привлече. Но ето той как се отплати. Думите са излишни.

- Девет години сте в Сърбия. Какво ви кара да продължите напред…
- Амбицията и мотивацията да се доказваш всеки ден. Плюс това работя с млади хора. И, може би, големият плюс за мен бе това, че се нагодих към техния ритъм на живот. И така устисках на всички провокации и неволи, които съм имал по пътя си, защото те не бяха малко. Също и опитът, който имах в България, ми помогна. А и аз винаги си търся някакъв мотив, за да продължавам напред. В случая сега това са младите хора и желанието ми да им помогна. Борбата е спорт за хората с по-малки възможности, от по-бедни региони. Хората от такива места виждат единствения си шанс да успеят през спорта, в случая през борбата. И сега, след този успех, съм доволен. Сега шампионите и ще си оправят малко от малко живота.

- В смисъл…
- В буквалния. Всеки състезател в Сърбия знае, че ако постигне медал на европейско, световно или олимпиада, когато приключи със спорта, ще получава пожизнена пенсия от държавата.

- Бихте ли разказал повече?
- Те получават нещо като национално признание, защото с успеха си са прославили Сърбия. След като навършат 38-39 години, започват да получават три минимални заплати, което са много добри пари. Това е стимул. Да, трудно е да стигнеш до подобен медал, но стигнеш ли, знаеш, че имаш пожизнена пенсия.

- Това е преломен момент за всеки спортист, когато дойде време да приключи със спорта и си каже: „А сега накъде..“
- При всеки спортист идва този момент… Така е. Ти си дал най-хубавите си години от живота на спорта, а идва момент, в който почваш отначало.

- А за времето, когато са спортисти, какви средства получават?
- Реално сега, с този медал, в следващите 4 години напред всеки месец те ще получават пари от Министерството на спорта, от Олимпийския комитет и от клуба. Това прави около 2000 – 3000 евро на месец. Говоря за световен шампион. Това са добри средства, за да не мислят за други глупости, а да имат цели само в спорта.

- Дълги години вече сте треньор. Кога претръпнахте от факта, че сте извън тепиха и само можете да давате съвети. В борбата 1 секунда е много време. Миг невнимание и всичко се преобръща…
- Когато си обичаш работата, нещата вървят. Загубата се приема тежко, но това е част от нещата. При победата е друго. На тепиха няма победа, докато не чуеш финалната свирка на съдията. Сега, защото превъртам записите, сякаш само при Зураб се чувствам някак по-уверен. Той е класа, а и след като направи още в първата минута едно раменно хвърляне, някак си знаех, че няма да сбърка. Това е може би единствената среща в моята треньорска кариера, в която се усещах сигурен.

- През 2019 година бяхте определен за най-добър треньор в Сърбия. Станахте първият чужденец, който получава това признание. Знаем какви националисти са сърбите. Как гледат на вас сега…
- Не е лесно, но, пак ще кажа, че това е плод на много труд. Аз съм там от 9 години, а едва в последните започнаха да признават успехите.

- Значи вече ви приемат като свой…
- Вече да. Скоро получих и гражданство. Но в тази страна, в която има големи имена в треньорската професия, да те признаят за №1 си е постижение. Всички си обичат собствените хора, но ето - доказах се и ме признаха. Всичко това ме прави още по-уверен и амбициран.

- И сега какво следва. Договорът ви е за още колко време…
- До олимпийските игри през 2024-а. Да се надявам, че ще го изкарам. В треньорската професия никога нищо не се знае. Вече гледаме и се готвим за състезанията през следващата година, на които ще се печелят квоти.