Разграбеното наследство

Славчо Кънчев*

Това, което най-много отблъсква в поведението на партиите не е това, което те казват, а това, което отхвърлят или отказват да кажат.

Луи Блан (1811–1882 г.) – френски историк, публицист, политик

Онова, за което екзалтираните „експерти на прехода“ от мозъчните тръстове, възприели мантрата на неолиберализма като „края на историята“, непосредствено след 10 ноември 1989 г. не информираха своите съграждани по земите български, бяха историческите примери за извършени масови приватизации, в чия полза е процесът и какви са последствията за необлагодетелстваните от приватизацията.

В Съединените американски щати държавата построи 2600 предприятия през годините на Втората световна война, за да е в състояние да извършва регулярни доставки, на себестойностни цени, за нуждите на американската армия. Но още през март 1943 г. Националната асоциация на индустриалците публикува доклад за проблемите на следвоенната икономика. Замаскирано като патриотична грижа за производствените мощности държавна собственост, чиято продукция е с военновременно приложение, каквато необходимост след приключване на бойните действия ще бъде съкратена, НАИ отправи настойчиво искане държавата да предаде на частни фирми военните заводи. И веднага след завършването на Втората световна война по време на президентстването на Хари Труман (1945–1953 г.) по-голямата част от държавните предприятия беше продадена на безценица на монополите или им беше предадена в аренда срещу символично заплащане – 1 долар на година. Лъвският пай попадна в ръцете на шестте гиганта на американската промишленост: „Юнайтед Стейтс Стийл Корпорейшън“, „Дженеръл Мотърс“, „Дженерал Електрик“, „Интернешънъл Харвестър“, „Бетълхайм Стийл“ и „Елайд Кемикъл енд Дай“.

Но с това не приключи разграбването на държавното имущество от американските монополи. Националната асоциация на индустриалците и Търговската палата на САЩ водиха многогодишна борба за завладяване на богатите на нефт крайбрежни райони на страната в полза на монополите. И най-сетне, през май 1953 г. те имаха повод да гърмят бутилките с шампанско – нефтоносният шелф беше предоставен за експлоатация в частни ръце. Тогава стойността на нефтените находища се оценяваше от 60 до 300 млрд. щат. долара. В същата година на големи компании бяха предадени 28 завода за синтетичен каучук, за строителството на които държавата беше изразходвала повече от половин милиард долара.

Едва надигнала се от руините, причинени от Втората световна война, във Федерална република Германия походът за предаване на държавните предприятия на частния сектор беше оглавен от Федералния съюз на германската промишленост. През пролетта на 1952 г. по искане на ФСГП Всеобщият комитет на западногерманското промишлено стопанство изпрати в парламента меморандум, в който се настояваше за ограничаване на индустриалната собственост на държавата. Генералният щаб на западногерманските капиталисти в производствения отрасъл заяви открито: „Вместо предлаганото от профсъюзите разширяване на и без това засиленото влияние на държавата върху икономиката, собствениците на промишлени мощности искат да се пристъпи към ограничаване на държавната дейност. Промишлеността решително отхвърля предложението за обществен контрол, за оказване на съдействие на държавните предприятия и за предаване на отделни отрасли на държавата“.

От 1954 г. до 1957 г. държавата продаде на едрия бизнес няколко десетки предприятия. Федералният съвет на германската промишленост изработи проекти за предаване в частни ръце на най-печелившите държавни предприятия, най-крупни измежду които бяха корабостроителниците „Ховалдтсверке“ и автомобилният гигант „Фолксвагенверк“. На изпълнението на тези изгодни за капитала планове се натъкнаха на упоритата съпротива на работническата класа във ФРГ.

Експертите по социален инженеринг към Федералния съюз на германската промишленост изобретиха обиколна маневра, за да постигне едрият западногермански капитал своите цели. Беше разработена система за „разпръскване на собствеността“ по пътя на разпродажбата на част от акциите на държавните предприятия между работниците и служителите, като мажоритарните дялове от акциите естествено попаднаха у едрите капиталисти, поради притежавания от тях по-голям финансов ресурс за закупуване на акции от приватизираните държавни предприятия.

Всъщност така, образно казано, се целеше с един куршум да бъдат убити наведнъж четири заека: най-напред да бъде сломена съпротивата на работническата класа срещу предаването на предприятията в частни ръце; да бъдат прехвърлени в собственост на едрия капитал най-рентабилните предприятия и неговата печалба да се увеличи; третата цел беше да бъдат ликвидирани печелившите държавни предприятия, които бяха трън в очите на частния сектор в същите съответни отрасли; и най-после да бъде извършена пропагандна манипулация на масовото съзнание, като чрез хиперболизиране на частта от акциите и спекулиране с (уж!) предоставените равни възможности за закупуване на акции от приватизираните предприятия да бъде насаден у работниците и служителите във Федерална република Германия психологическият стереотип на частния собственик и по този начин бъде омаломощена и – още по-добре! – парализирана революционната енергия на работническата класа.

През 1959 г. са разпродадени 79 % от акциите на крупната минно-металургична компания „Пройсаг“, в 1960 г. – 50 % от акциите на най-голямото автомобилно обединение в Западна Европа по това време – „Фолксвагенверк“.

В своя отчет за 1960/1961 г. Федералният съюз на германската промишленост декларира, че поддържа решително провежданата от правителството политика за връщане в частния сектор на федералното промишлено имущество и поиска да бъдат предадени за частно ползване и други печеливши държавни предприятия, чиято стойност се определя по тогавашни цени на 5 млрд. западногермански марки.

В отговор на това искане западногерманското правителство разпродаде през 1965 г. акциите на едно от най-големите държавни промишлени предприятия и обединения – „ФЕБА“. И макар че тези акции първоначално станаха собственост на 2,7 млн. души, още на следващата година 66 % от акционерния капитал се оказа в ръцете на банките и другите финансово-кредитните учреждения.

През декември 1970 г. опозиционната партийна коалиция Християндемократичен съюз-Християнсоциален съюз внесе в Бундестага нов законопроект за по-нататъшно преминаване на държавните предприятия в ръцете на частния сектор. През същата 1970 г. правителствената коалиция Германска социалдемократическа партия / Свободна демократическа партия разработи свой план за предаване на държавни предприятия в ръцете на частния сектор, който съвпадаше до голяма степен с плановете на ХДС / ХСС.

Аналогична политика през този период на постепенно разбиване на „социалната държава“, пряка последица от демократичните тенденции след края на Втората световна война, беше провеждана от Конфедерацията на британската промишленост, Националния съвет на френските индустриалци, италианската Промишлена конфедерация и Обединението на австрийските индустриалци.

Красноречиво доказателство за органичната връзка между един от основните елементи на неолибералната икономическа доктрина – масовата приватизация на държавна собственост, и продуцираното от нея ескалиращо социално неравенство е, че след краха на държавния социализъм в Съветския съюз, за един съвсем кратък период след 1990 г., там разликата в доходите и благосъстоянието на горните 10 % от населението спрямо най-долните 10 % от социалната пирамида, в условията на либерализация на икономиката, надмина съответния индикатор в Съединените американски щати.

Тази ситуация е още по-валидна за България, с оглед на сравнителния индикатор на съотношението понастоящем на доходите на 20-те процента разположени на върха българи, спрямо 20-те процента на дъното, който е 8,2, спрямо този среден индикатор 5,2 за Европейския съюз.

„Експертите на прехода“ у нас премълчаваха за резултатите от приватизацията – все по-драстичното увеличаване на разликата в доходите и собствеността между най-горния имуществен слой на обществото и по-долните нива на социалната пирамида. Но не от незнание. Тогава защо?

Френският философ и публицист Пиер Бейл (1647–1706 г.) е дал отговор на този въпрос: „Всеки, който горещо се застъпва за чуждите интереси, е подбуден за това от своите собствени“.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България