Когато отговорността е застрахована за чужда сметка

На 19 юли 2015 г. Самюел ДюБоуз, невъоръжен афроамериканец, беше застрелян на автобусна спирка от Рей Тенсинг, бял полицейски офицер от охраната на университета в Синсинати, щата Охайо. За убийството полицаят беше осъден, а през януари 2016 г. преговори между семейството на Самюел ДюБоуз и ръководството на университета в Синсинати доведоха до споразумение, съдържащо следните клаузи: значителна парична компенсация, официално извинение от президента на университета, паметник на жертвата на територията на учебното заведение, безплатно обучение в университета за децата на Самюел ДюБоуз, и образуването на обществен съвет за провеждане на реформа в полицията на Синсинати, като в него има запазено място за член на семейството на С. ДюБоуз.
При аналогичен случай, в преговорите на градската управа на Ню Йорк с членове на семейството на жертвата на полицейско насилие Акаи Гърли, от тяхна страна беше поставено условие офицерът, отговорен за смъртта, да има финансов принос в изплащането на обезщетението. Споразумението предостави на полицейския офицер четири месеца да изплати неговия дял в размер на 25 000 щат. долара от общия размер от 4 млн. щат. долара на обезщетението.
По този начин, макар и минимално (0,625 %) от цялата сума, данъкоплатците в Синсинати бяха разтоварени от задължението да изплащат цялата сума на обезщетението заради деянието на един полицейски служител. Останалите му колеги в полицията на града получиха по този начин недвусмислен сигнал какво допълнение от финансово естество към наказателната санкция ги очаква при подобно тяхно деяние.
... Хилядолетия преди да бъде дефинирана семантично като философско-социологическо понятие, отразяващо обективния, исторически конкретен характер на взаимоотношенията между личността и колектива, обществото, от гледна точка на съзнателното осъществяване на предявените към тях взаимни изисквания, отговорността реално е съществувала като морален императив и социална практика.
Но, както убедително доказва съвременната практика, тук, в България, дисперсията на отговорността, тоест нейното разпръскване върху много субекти и, най-често, прехвърлянето ѝ върху институцията, в чийто административен апарат е конкретният безотговорен служител на републиканско или на местно ниво, лишава отговорността от нормативния потенциал на санкцията върху конкретния ѝ носител, при нейното неизпълнение, който придава завършен смисъл на съществуването ѝ. В нейните различни форми: правна, морална и пр. И още: индивидуална, групова, колективна и т. н. У отделния индивид отговорността се оформя като резултат от тези външни изисквания, които предявява към него обществото или даден колектив. Ако бъдат възприети от индивида, те се превръщат във вътрешна основа на мотивацията на неговото отговорно поведение, регулатор на което служи неговата съвест. Положителната социална личност предполага наличие на възпитано у нея чувство за отговорност, която става нейно неотменно качество.
Поведението на средностатистическия държавен служител у нас е – уви! – на светлинни години в обратна посока от гореописаната розова идилия. И тогава съвсем логично изниква въпросът: Необходима ли е промяна чрез целенасочено вменяване и задълбочаване на чувството за отговорност, паралелно с въвеждането на санкции при отбягването ѝ, и то не само при държавните служители? Какви биха били последиците за едно общество, където безотговорността придобива качество на нормално поведение? И доколко процесът е обратим?
Още Сенека в своите „Писма“ е прозрял, че „няма лекарство там, където това, което е било считано за порок, стане обичай“. Факт е, че отговорността не е качество на социалната действителност, което е в периферията по значимост за самото общество. Понеже точно отговорността е мотивационният мотор, който задължава – или не, ако е повреден, – изпълнението на всички видове контракти. Включително и на обществения договор между суверена и субектите, които в даден момент разполагат и осъществяват делегираната власт. Договорите са инструментите за институционализация на междуорганизационните и междуличностните отношения в държавното управление. Освен това договорните отношения са много важна институционална форма за регулиране на взаимодействието на органите на държавното управление със стопанските и нестопанските организации. Като от позициите на новия институционализъм под договорни отношения се подразбират не само юридически правомерните съглашения, но и неформалните договорености между страните-участнички.
Държавността в каквато и да е историческа форма: монархия, диктатура или демокрация, би изпаднала в активен процес на дестабилизация, когато отговорността, като норматив на поведение, мине под една критична статистическа стойност. Безотговорният поведенчески стереотип, утвърден като липса на персонификация на отговорността, на различни нива в управленския апарат, деструктира механизмите на държавния мениджмънт.
Ето защо е необходимо час по-скоро да започне поетапното въвеждане на персоналната икономическа отговорност на служителите на републиканско и местно ниво. При имуществени претенции спрямо различни публични институции на републиканско и местно ниво, и то не само по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, е целесъобразно да бъде въведена без изключение практиката на регресивните искове спрямо конкретните извършители на деянията.
Със сигурност, например, делата срещу прокуратурата на Република България постепенно ще демонстрират намаляване на броя им, в ситуация, когато не институцията изобщо, а конкретно участвалите в дадено досъдебно производство магистрати, ощетили интересите на даден гражданин или група граждани, изплатят присъденото обезщетение, или поне участват в някаква степен в обезвъзмездяването на ощетените лица.
Също и в случай, че някъде, в някое българско селище пълнолетен човек или невръстно дете е нахапано (дано поне пострадалото лице да е останало живо!), и хоп! – при заведено дело за обезщетение, след произнесена осъдителна присъда, съответната община го изплаща. От чии пари? От парите на данъкоплатците, и то при наличие на конкретно отговорни лица. Откъде-накъде?!
При евентуалното въвеждане на личната финансова отговорност на първо място по важност е не ефектът за спестяване на средства от бюджетите на съответните институции. А психологическият коректив върху служебното поведение на всеки субект, получил благодарение на заетото от него едно или друго институционално положение, възможността да упражнява власт, но посредством която е длъжен да извършва административни или социални услуги, не да своеволничи или неглижира своите задължения, със или без користни намерения.
Матрицата на отговорността е необходимо да разпростре своето действие върху всеки, а пандемията на безотговорността да бъде овладяна безвъзвратно. И така ще бъде редуцирано нивото на неопределеността при поведението на индивидите при изпълнението на служебните им задължения. Оттук – и възможностите за корупционни практики.
Ето как би бил монтиран един съществен елемент в конструкцията на правовата държава.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България