За Украйна, Киев и повсеместната българщина в тази територия (Трета част)

Част Трета.

Днес светът се раздира от противоречия по повод войната в Украйна, смята се, че е започнала ТСВ. Но ние българите може да просветим света и му разкажем, защо се случва това, и че тази война е започнала 900 години преди ТСВ и че това днес е продължение и има пълно сходство с онова тогава. В подкрепа на това твърдение, ето още нещо от Джанги, накратко: На изток от Баръйнджар са съседните улчийски окръзи Акбул (Белгород) и Базъйл или Васъйл. Център на Базъйл се явява град Баз, но улчийците взели да го наричат с името на окръга - Базъйл или Васъйл. На север съседи на Баръйнджар са Салауч и Миджан, на запад улчийския бейлик на Бат-Булюк, Карасу.

Името на Карасу улчийците разбират като "Заречие". Първи улчийски баг на тази тюба е Салбат (Славят), истински извор на злоба и коварство. В Ташилската (Ташил се нарича Киевска област по десния бряг на Днепър) касапница (1103 г.) Салбат и Бундат ("Путята" по руските летописи) със своите улчийци и Карък (Вл. Мономах) били най-жестоките. Тази жестокост била продиктувана от желанието на джахудския (юдейско талмудисткия) Дом Надан по-бързо и завинаги да завладеят Джеремел, Бъйрман, Ташил, Калга (Северното Приазовие или Източното Причерноморие), Бурджан и въобще целия Саксин заедно с техните пътища към богатия Къйзъйл Акбаш (Южна Азия), по пътя на пълното унищожение в тях на коренното българско население. Искелските и кайманските наемници на Наданите атакували българите от север, а караджимските (хорезмийските) наемници на джахудския Дом Идеки, по-младия партньор на Надан - от юг. А най-опасните наемници на джахудите - писачите, въоръжени с писалки и четчици, в същото време фалшифицирали българската история в изгоден за техните планове дух. В посоката на тези писачи заиграли и обикновено вечно неуките и неграмотни улчии (уличи, праславяни) така, че да нарекат джахудите "хазари". Този обичай се случил под влиянието на това, че през 1013 година, по повод разделянето на Хазар на две части - Искел (Киевщина, днешна Украйна) и Ак-Българ (Волжска България), в Искел се преселили от другите части на Хазар 500 хиляди иджами (българи - библисти, т.е. караими), чийто бий Абу-Садъйк (Абу-Садек, "Въйшата" по руските летописи) уговорил за сметка на своето спасение да приемат джахудството (талмудизма) и да се представят пред съседите за "хазари". Баръйнджарските българи са главната сила на Искел, без които искелските багове не могат да постигнат нито една сериозна победа.

При пълно въоръжение те могат да представят 120 хиляди конника, на които никой не може да противостои. Освен това Искел разполага със 100 хиляди брадати уруси от Бер-Сала, 80 хиляди безбради и брадати уруси от Кара-Българ, 300 хиляди узийци и баджанаци, 600 хиляди улчийски пехотинци и 70 хиляди балтаварски (полтавски) българи или арджанци. Не малко българи, в това число и уруси, напуснали Искел след Ташилската касапница. И то при това, че през времето на баговете Кинзяслап (Изяслав Ярославич) и Съйп-Булат (Всевоолд Ярославич), които притиснали безбрадите уруси, Искел бил напуснат от 300 хиляди българи от това племе. 100 хиляди от тях се заселили в Бъйрман, който те наричат Бургас, т.е. Българ (Западната част на Северното Причерноморие), 150 хиляди постъпили на урумска служба в Кара-Бурджан (Дунавска България), а 50 хиляди от воините на гарнизоните в Торчек (Поросие) и Тъйръйс (Переяславския край) заминали в Ак-Българ и там били разселени в Кашан (град на Долна Кама) и неговите околности.

Още от Джанги за русите и отношението им към средновековните карасаклани (украинци): " Урусите не обичат да помнят точните дати и предпочитат да смятат времето в столетия. Основната точка на тяхното времево отчитане, това е "векът на Турджан" (ІІ век пр.н.е.) , при когото, както те твърдят, техните български деди - салите се били преселили в Урус-Суба (Областта Урус край устието на река Кубан) от Кашан (българската част от Средна Азия, земите от Аралско море до Алтай). След като се преселили в Балъйнджар (Източна Европа), урусите много скоро забравили фарси (древноиранския език) и взели да говорят само на трьок-български (тюрко-български) език. Но когато Агарджа (2-ри век) преселил една трета от урусите, основно брадатите, на границата с Худския (готския) и Улуг Българския бейлик на България, то тези уруси много бързо възприели сакланската (праславянска) реч на кара-сакланите или кара-улчиите (праславяните), заселени в Бъйрбат (Белорусия и Северна Украйна) от худците.

Трябва да се каже, че и половината от самите худци, именно сургутите (остготите), възприели от кара-сакланите техния саклански език. Аз си обяснявам това, защото тези уруси и сургути много често се женили за кара-улчийки и те предавали на своите деца своя роден език (майчиния език). Обаче за разлика от сургутите, които почти напълно забравили своя език, урусите не забравили трьок-българския език, защото те считат трьок- българския език за главен признак на своя български произход. Урусите, по- силно от когото и да било, третират кара-улчийците, потомци на сарбийците (праславяните), макар и те да говорят на сакланско-българското наречие. Аз нееднократно съм бил свидетел и съм запомнил, как урусите говорят на кара- улчиите (западните и северните славяни): "Ние сме буляри, т.е. българи, а вие тумари ("торф, блатна пръст"). Думата "буляр" при урусите означава "истински българин" и "знатен българин" и те обичат да се наричат буляри.

Дори сега (12 век) сред знатните хора в Искел няма нито един небългарин. Аз си мисля, че това недолюбване от страна на урусите към кара-улчиите произтича от стълкновенията на урусите с худците в миналото, защото мнозинството от худските (готските) войници били от сарбийците (праславяни). От това недолюбване на урус-българите към кара-улчиите произлиза тази необяснима за много хора жестокост на уруските владетели в Искел към своя собствен народ от простолюдието, съставен основно от кара- улчии. Докато за ак-българите кара-улчиите са също българи, както и те. Урусите досега наричат себе си със старото самоназвание на българите - балъйнци (поляни, поленници, волинци), което неопровержимо доказва, че те са първородни българи. След разделянето на България през 1013 г. на двете държави Искел и Ак-Българ, урусите от Искел започнали да наричат ак-българите балаузи (половци), т.е. български огузи (туркмени), тъй като в българската войска били наемани много узийци (огузи, туркмени).

Но сега названието "балауз" искелските уруси го пренесли на хонските българи - кумани ("половци", по руските летописи), а ак-българите наричат "булгари", т.е. "бели джуграи" (бели угри). Затова много уруски багове за себе си считат българите за потомци на джуграите (угрите, унгарците). Само уруският баг Булъймер (Владимир Мономах) и няколко негови последователи считат думата "булгар" за кермекска (немска) и на това основание твърдят за кермекския (германски) произход на урус-българите и самите себе си. Сега една трета от урусите живеят в Ак-Българ, друга една трета в Искел и последната трета в Кара-Бурджан (Дунавска България) и Бъйрман (Част от Причерноморието, заключено между реките Дунав и Днепър), наемащи се на служба ту в Ак-Българ, ту в Искел, ту в Маджар (Унгария), ту в Урум, ту в Байлак (Полша). Ако урус излезе от военното съсловие, то него го наричат тамя или тамта.
Една трета от ак-българските уруси живее в Ечке Българ ("Вътрешна България", Средното Поволжие), друга трета в Тамя-Бурджан (Западното Предкавказие) и третата в Джалда (Крим). Техните най-големи градове са Асли (Казан) или Бургас на Идел (Волга), Урус, Камъйр-Агарджа (Керч), Тухчин на Чулман и Калган. В Улуг Българ тамянците населяват два балика от седемте - Ибрагим и Къзъйл, и съставляват почти половината от населението.

Интересно е да се замислим, защо в Дунавска България, днешната единствена наша България, не са останали и не са познати летописи на трьок- български език, описващи другата история на българите, много по- разпростираща се във времето и своята география. Може би един кратък, непълен и еретически за днешните българи отговор ще се състои в това, че след като през 9-ти век княз Борис І въвежда гръцката ортодоксална религия (православието) в днешните наши земи, ромейският императорски двор и константинополската патриаршия започват безпрепятствено да се намесват във вътрешните дела на българската държава и да налагат своята воля, цензура и прочит на всичко каквото може да се напише у нас, независимо от въвеждането на новата българска писменост - кирилицата. Вселенският патриарх получава правото да разглежда и разрешава всеки династичен брак в Дунавска България, а ромейският император да го одобрява официално. Въпреки въвеждането на българския език в богослужението, гръцкият език остава да се ползва до ХІХ век.

Това нещо на съвременен език се нарича загуба на суверенитет. Тогава едни от най-ярките интелектуалци от Кара Бурджан (Дунавска Блъгария) се преселват на север в Искел („Киевска Рус”) и там пишат или там разпространяват своите книги на трьок-български език, езикът на джимъярството (тангризма), който до 12-ти век се смятал за официален, литературен и водещ български език, в сравнение с българския-агилски ("праславянски") език, на който се приема, че говорим днес. Показателен пример затова е синът на кара-бурджанския цар Шамгун (цар Симеон) Бури-Боян, или Боян-Баръйс, известен още като Боян Магът и Вениамин. До края на своите дни Боян е останал джимъярец (тенгрист) и худаяр (богомил) и даже своя баща, кряшена (православния) Шамгун, Боян наричал единствено по неговото езическо име Орон („Знаме”).

Това име Шамгун бил получил след едно сражение, в което уловил българското знаме от ранения знаменосец и не позволил то да падне. Противник на гръцкото християнство, Боян встъпил в остър конфликт с баща си по верските въпроси и принудително избягал от Кара-Бурджан отначало в Галидж (Галичина), а после в Бащу (Киев). През време на пребиваването му в Искел (Киевска Рус) Бури-Боян написал своята известна книга „Боян дастани” („Сказание за Боян”). Тази книга я наричат също и „Клетва”, тъй като в нея той говори: „Тази книга не е написана за напразни мъдрувания, а за това, че ти, който я прочетеш, да приклекнеш над родната земя и да ѝ се закълнеш във вечна вярност...”

”Боян дастани” е компилирана под заглавието „Велесова книга”, с много изопъчени данни от оригинала. В своята книга Бури-Боян нарича Атилле „Къй - владетелят на урусите, - и твърди, че българите-барсъйли – прадеди на баръйнджарите и урусите – се преселили на брега на Бури-чай (Днепър) в 302 година от Буртаската ера (351 г.пр.н.е.) и нарича тази година, първа година на „Уруската ера...” Очевидно тук, още от ония векове, виждаме прекомерното подчертаване на влиянието на у-русите и тяхна древност, което не се среща другаде в български летописи.

Друг по-късен пример е Джан Данияр - дунавско-българският цар Иван Владислав (1015-1018 г.), който лично написал „Берсала тарихи” („Переяславская летопис”) - Переяславската летопис и я подарил на Булюмар (Булъймер, Владимир Святославович І, владетел на Рус, 980-1015 г.). Тя се нарича още Дастани Бъйрман тарихи (Повест на /избраните/ дати от Бъйрман, където тарих е години, а Бъйрман е прякор, с който обичал да се представя Джан-Данияр). С този подарък той искал да припомни на Булюмар за славните времена, когато кара-сакланските (западно-славянските) българи и бурджаните (дунавските българи) са воювали заедно срещу Урум (ИРИ). Данияр пише, че в Агил (Балканите) Раджи (Императорът на Хон- Българската империя Раджил, Раджи/Руджа, или Руа, чичото на Атила) основал град Раджил, чието име народът съкратил на „Раджи” (Раса - гр. Русе).

Тук Раджи, за да наглежда Урум, поставил за командир Мамай със синовете му, и Атакам. Като улучили момент, те изменнически преминали на служба на кан-урума (императора на ИРИ), но Раджил успял със сила да залови предателите и да ги екзекутира. Раджил искал да изгони от служба и Урус (синът на балтавара на Българския бейлик Карадан) но за него се застъпил Атилле, който дружил с него, и императорът го пощадил. Урус бил женен за дъщерята на Татяк (Татул - аталъйк - възпитател на Атила), който всячески го ухажвал и даже в чест на Урус кръстил сина си Урустай (Орест). Простодушният Урус, вярвал в искреността на дружбата на Татяк, комуто помогнал при царуването на баща си Карадан да се прибере от Ашла (Казан) в царската столица и да получи високата длъжност на посланник в Рамил (Рим). Там Татяк се сприятелил с влиятелния рамилски велможа от шахриярите (патрициите) Рамил (Ромул) и оженил Урустай за дъщерята на този Рамил. Римлянката родила на Урустай син, комуто дали името на нейния баща – Рамил (Ромул).

Този Рамил впоследствие станал император на Рим. Рамил или Ромул бил последният римски император и управлявал при помощта на своя баща Урустай в периода 475 - 476 г. Когато след смъртта на Атилле джавъйдците (гепидите) започнали метеж, недоволни от решението на новия император Еллак да ги изсели от Банджар (тук Панония), то булюкът (полкът) на Урустай получил заповед да усмири бунтовниците. Заповедта издал не кой да е, а Идеган (Едикон, герой в разказа на Приск Таркиец, разобличил заговора на ромеите срещу Атила) или Идегай, синът на император Джонат. След смъртта през 452 г. на стария капаган (премиер) Джангиз или Джанги (Онегесий), нов капаган станал Идеган (името му значи „Седморечие”). Ако Урустай е бил изпълнил неговата заповед, то метежът би бил потушен. Но Урустай вместо това внезапно извежда своя булюк в Рамил (тук Рим) и в очите на Идеган и неговия син Ут-Ойгъйр („Огненият жребец”, Одоакър в ромейските източници), а също и у мнозинството хон-българи, веднага се приема за дезертьор и виновник за гибелта на император Еллак. Затова не трябва да се удивяваме на това, че по-късно, като превзема Рамил и става император на Алтъйнбаш (Италия), Ут-Ойгъйр екзекутира Урустай...

Данияр пише също: Още при царуването на Себер (братът на император Булюмар, управлявал след него Хон-Българ от 378 до 391 г.) на Хон-Българската държава се подчинили всички страни в света, освен Барджил (Персия). Даже цял Хин (Китай) за първи път трайно влязал в състава на Велика България под името Бугил (Северен Вей), т.е. ”Българска земя” на хински език. Хинците наричат българите „буга” или „булавъйш”. Това се оказало възможно след като Себер прехвърлил на помощ на хон-българското племе тубас или тубгач (табгач, тоба) три тумена кашански или кушански масгути-абари (авари). След като получил тази помощ, главата на къйргъйз- тубасците Куян Тубас (Тоба Гуй) завзел цял Хин и го превърнал в своето българско владение Бугил, андашлъйк (зависимо владение) на Хон-Българ. [Има известна неяснота в китайската етимология на името на столицата Пекин. Но като се има предвид българската традиция най-често където завладеят страна, нейната столица българите да я наричат Българ, има вероятност етимологията на Бейджин да се извежда от българското Българ?! Бел. авт.].

Малко преди Бугил андашлъйк (независим васал) на Хон- Българ станала Кашан (Кушанската империя), а малко по-късно и Тамил (Африка)... По-късно, за да сломи упорството на Барджил, Атилле заповядал да се проведе леко нападение над Каспи-Българ (Азербъйджан) и демонстративно шумно и тържествено след нападението приел великите посланници Селиг от Бугил и Балхай Синдж от Кашан (тук Индия). Това се оказало достатъчно за това, че царят на Барджил Яш-Дугар (Яздигерд ІІ, 438-457 г.) на мига изпратил своя велик посланник Курмъйш (Хормузд) Саин, велик лекар и маг. На него му се отдало да излекува тежко болния тогава син на Атилле, а той не само не притиснал подчинилия му се Барджил, но му придал и част от Кашан.

Границите, които Тукал (Атилле) установил в Акбаш (Азия) и до сега се смятат за най-справедливите. Тогава и кермекските народи от марангите (франките) до аланкубарите (лонгобардите) заели местата, указани от Тукал (Атила)... През 448 г. 300 хиляди българи-деберци по заповед на Туки Атилле, се прехвърлили през Иждар или Сула при град Джанбул (Никопол) и завзели Миджан (Мизия), с което направил Урум съвършено безсилен пред властта на Туки. Така унизени кан-урумите плащали дан на Хон-Българската държава до 481 г.

Ще си спестя повествование за княгиня Олга, за българския принос в разпространението на българската писменост и книжнина в Киевските руски земи и въвеждането на православието като водеща религия. Тези неща са добре оповестени от нашата историография и други български изследователи.

Автор: Валентин Вътов