Защо не знаят истината за комунизма

ГУЛАГ е интернет-търсачка, а комунистическият режим е по-скоро демократичен - това са част от представите на младите българи, свързани с близкото минало. Кой е виновен за тези пропуски? Само учебниците по история?

Коментар на Дойче веле

Българските учебници по история са доста интересен продукт - те са пълни с разкази за средновековни герои и техните подвизи, а изучаването на близкото българско комунистическо минало е сведено до няколко часа. Според изводите на една международна конференция за проблемите при осветляването на комунистическото минало в Източна Европа, проведена наскоро с подкрепата на софийското бюро на фондация "Конрад Аденауер", в България все още няма нито един музей, нито пък постоянна експозиция, които да са посветени на престъпленията на комунизма. А липсата на трайна памет за комунистическата диктатура се изражда във всеобхватно невежество и реална опасност от пренаписване и повтаряне на "тъмната" част от новата история на България.

Българската история - славна и срамна

Факт е, че много от младите българи имат големи пропуски в знанията по история. Така например резултатите от една актуална анкета сочат, че за над 60% от младежите в България понятия като Желязната завеса и ГУЛАГ не означават нищо особено. 17,5% пък биха искали да живеят по времето на Тодор Живков, а над 14% определят периода 1944-1989 като "по-скоро демократичен".
Според социолога Васил Къдринов, причината за неадекватните познания на младите българи се крие в учебниците. Той казва: "Властващата в учебниците традиционна историография продължава да разделя българското минало на "славно" и "срамно". Колкото е по-отдалечено от настоящето, толкова по-славно и по-героично става то. Втълпяването на едностранно разказани исторически факти за събития и образи, често митологизирани и превръщани в икони, измества разказите за "срамната" българска история. Несъмнено 45-те години комунистическа диктатура са част от нея и мнозина смятат, че за този период е по-добре да се говори като за покойник – или добро, или нищо."

Историкът Ангел Николов също критикува начина, по който са изготвени учбниците по история. Той разказва, че в 10-ти клас акцентът в часовете по история, които са посветени на тоталитарното минало на човечеството и са общо 18 на брой, пада върху италианския фашизъм и хитлеровия националсоциализъм, докато на съветския болшевизъм са отделени 3 часа, а на маоизма и българския комунизъм са "отпуснати" по един час .
"Матурата по история след 11-ти клас не включва нито един въпрос, свързан с българския комунизъм. Затова сред учениците липсва мотивация за задълбочаване в тази тема. Предвидените за нея няколко часа са наблъскани в самия край на гимназиалното обучение, когато младежите мислят повече за абитуриентския си бал. Самите преподаватели по история твърдят, че част от уроците им се губят заради неуредиците в програмите и потърпевши естествено са темите, които не влизат в матурата", изтъква докторантът по социология Любомир Пожарлиев. Според него уроците за българския комунизъм са написани като енциклопедични справки и включват предимно хронологията на смяната на партийните елити. Към тези скучни сухи информации не е приложена нито една лична история или спомен за ежедневието по времето на режима, олицетворяван предимно от Тодор Живков. "В учебниците на отделните авторски колективи, прогонилият 310 000 български граждани от родината им "Възродителен процес" например е споменаван почти винаги само с едно изречение", подчертава Любомир Пожарлиев.

Може ли да помогне румънският опит?

Как се справя в тази ситуация северната съседка на България? Румънската политоложка д-р Ралука Гросеску от букурещкия Институт за разследване на престъпленията на комунизма споделя: "Опитът ни в Румъния показва, че учениците и студентите често отиват при преподавателите си с въпроса "А вие какво направихте срещу диктатурата, за която ни говорите? Какво беше личното ви отношение към режима и неговите представители?". Преподавателите изпадат в трудна ситуация, защото знаят, че нищо не са направили. В крайна сметка осветляването на комунистическото минало е упражнение за съвестта."
Д-р Гросеску разказва, че Букурещкият институт е изготвил специален учебник за изучаване на румънския комунизъм с обем от 190 страници. Към него е приложено и DVD с филм, чието заглавие гласи: "Един ден в румънската телевизия по времето на Чаушеску". Той представя оригинални рубрики и информационни емисии от последните месеци на режима, а към всяка една от информациите в диска са прикрепени и учебни задачи.
Румънската политоложка разказва още, че в Румъния значителна част от по-възрастните хора изпитват носталгия по времената на комунизма. "Въпреки това обаче никой не мисли да вдига паметници на Чаушеску или да поставя билбордове с лика му по пътищата, както се случва в България с образа на Живков. Това е абсурдно", добавя тя.

Първата българска крачка напред

На 17 октомври 2013 в рушащата се бивша централа на МВР на Лъвов мост в София, наричана от възрастните софиянци "Домът на ужасите", ще се състои представяне на първия проект за създаване на постоянна експозиция за престъпленията на българския комунизъм и паметта за тях. "Вървим с огромно закъснение след бившите соцстрани, но по-добре късно, отколкото никога!", единодушни са инициаторите на проекта от софийския център "Хана Аренд". В подземията на зловещата сграда, нарочена за място на бъдещия музей "Дом на терора", те са открили част от съоръжение за екзекуции.
Именно от високите етажи на тази сграда, през 1947 година на улицата е изхвърлена Мара Рачева, секретарката на Г. М. Димитров и Никола Петков - с изтръгнати нокти и отрязани гърди. В същата сграда през 1948 активистката на социалдемократическата партия Людмила Славова е залята с вряла вода - тя е била буквално сварена. "Ако посетите посветените на престъпленията и паметта за комунизма музеи в почти всички източноевропейски столици, ще видите бесилките и стаите за мъчения и ще почувствате част от ужаса, който са преживели жертвите. В България все още няма места за почитане на паметта на тези жертви", казва Васил Къдринов.
Той посочва, че единственото място в България, където може да се види част от инвентара на надзирателите-садисти от лагера Белене например, не се намира на зловещия остров, а в частния дом на 84-годишния публицист Петко Огойски, прекарал десетилетия като политически затворник в комунистическите лагери. Самият Васил Къдринов през 1985 година е бил "тикнат на топло" заради "противодържавна агитация и пропаганда срещу НРБ и СССР".