Черна приказка – трудът на имигрантите в BG

След случая с Мартин Акинреми – българският гражданин, който доста години е живял нелегално тук, водейки се имигрант в собствената си страна, и нещата, които той и други хора в неговото положения споделиха, стана ясно,че проблемът със законното полагане на труд за всички имигранти в страната е сериозен.

Оказа се,че редица чужденци, имигрирали в България за постоянно имат големи затруднения с намирането на работа и последвалото й легално изпълнение. Още при разследване на случая с Мартин стана ясно, че тези хора са принудени да извършват нископлатена трудова дейност, в повечето случаи без осигуряване от страна на работодателя, без трудов договор – нелегално. Проведоха се редица неформални срещи с тях, в които те бяха интервюирани и споделиха доста обезпокоителни факти.

„От 15 г. живея в България. Дойдох заедно с жена ми,която по това време беше бременна. Когато пристигнахме, тепърва се наложи да си търсим дом и работа, защото не познавахме никого.

Намерихме си квартира в Пловдив и след като се роди бебето,

се преместихме в Хасково. Първоначално изглеждаше,че няа да имаме проблеми с българите. Но с работата имахме доста сериозни. Първото място, на което ме взеха беше една местна фурна, но там заплащането беше изключително ниско и се наложи да напусна и да си търся нещо по-добро. След това започнах като продавач в един магазин за хранителни стоки и там откарах може би 3-4год. Много ни беше трудно,защото детето си изискваше време ,а и трябваха пари, които нямахме. Видяхме,че така няма да стане и се преместихме в София. По това време и мой трети братовчед беше дошъл в България да работи и отседнахме в неговия апартамент, който едвам ни събираше – ние бяхме трима, братовчед ми и жена му и живяхме в двустаен апартамент. Най-големият проблем беше,че не искаха да ни плащат добре. Жена ми също започна да работи почасово, за да свързваме двата края, но и аз и тя работехме без договор. Единия от месеците на нея не й платиха и нямаше как дори да ги съдим.” Това са думи на 43-годишен мъж с арабски произход. Към момента той споделя,че живее добре. Има свой бизнес, който е започнал преди около 5 год. За периода от идването си до 2008г. той разказва,че е бил най-трудният в живота му.

На всички длъжности, които е заемал, не е бил осигуряван.

Обяснява си го с цвета на кожата си: „ Мисля,че в България ни имат за втора ръка хора. Тук хората с по-тъмен цвят се мразят и отхвърлят. Кат видяха,че сме нови и не сме от тук , веднага решиха,че можем да им вършим черната работа. Така им спестявахме излишни пари за осигуровки и ни плащаха в пъти по-малко отколкото на другите.” Допълва,че по време на пребиваването си в Хасково,е имал проблеми и с тамошното население: „Едните ни смятаха за долна нация (не сме нито турци, нито цигани),а другите пък ни мислеха точно за такива –турци и цигани. Винаги бяхме одумвани.”

„ Живея в София вече 20 и повече години. Имам жена и син. Често се чудя какво ли щеше да е ако бях останал във Франция.” – мъж на 46г. Идва от Франция след като се запознава с жена си там, докато тя следва висше образование. „ Когато дойдох, нямах нищо – не знаех езика, нямах работа, нямах приятели, нямах жилище. Беше доста трудно. Близо година стоях без работа и само учех български език. Жена ми точно беше започнала да работи в една фирма и двамата разчитахме на нейната заплата. За щастие тя беше прилична и ни стигаше да се справяме с разходите за ток,вода и храна. Първо започнах да работя като барман.

Взеха ме по милост с връзки на познати на родителите на жена ми.

Шефовете ми имаха големи съмнения,че ще се справя,защото езикът все още ми беше доста неосъвършенстван. Както се вижда, аз все още си имам акцент (смее се).Работех само на бакшиши и не взимах нищо твърдо. Случваше се така,че понякога за целия ден изкарвах точно толкова, колкото да се прибера после до нас.” На въпроса защо не е бил назначен на трудов договор, той казва,че го отдава на това,че е чужденец. По думите му хората в България са тесногръди по отношение на имигрантите и винаги подхождат с голяма доза съмнение, недоверие и отявлен скептицизъм. Допълва също: „Сметкаджии са българите. Това го видях за всичките години тук.Може да си много кадърен, но винаги ще те сложат на минимална заплата, ако може без договор и дори биха опитали да не ти платят, ако го позволиш. Когато си от другаде и те разберат това, веднага започват да те третират,защото знаят,че ще се съгласиш на всичко, поради липса на друга алтернатива.”. В момента той има свой успешен бизнес и споделя,че наема служители от всякакъв произход.

„Меря всеки с еднакъв аршин,

защото няма значение дали ще си германец,българин или французин. Важното е да си вършиш работата добре. Не толерирам нито едните,нито другите. Всеки има право да покаже какво може и да бъде съден спрямо своите собствени възможности.”

И двамата респонденти са хора, емигрирали преди доста години. Моделът обаче се запазва и до днес. Това показват допитванията до по-скорошни имигранти в България, които се оплакват от същото отношение. Те са от различни етноси и имат различни религиозни възгледи. Неформалните разговори и интервюта с тях показват,че главна пречка им е нетолерантното отношение, което получават основно на работното място.

„ Аз съм на 29г. Говоря 3 езика и ми отне 3 години, докато си намеря работа. В България съм от 2009г. Родом съм от Полша. Завършила съм висше образование там – психология. В момента не работя по специалността си,а в сферата на туризма и хотелиерството. Говоря български от малка , така че езикът не ми беше проблем, когато се преместих. Първоначално дойдох тук,защото страната ми харесва,а и исках да уча. Работих на няколко места като неквалифициран персонал- предимно лятото на морето по хотели. Не бях на договор,разбира се. Заплащането варираше между 350 и 500лв. Те не ми стигаха ,за да изкарам и есенно-зимния период и си търсех почасови места или надомна работа. На третата година чак ме наеха на по-нормална работа.” Респондентът също споделя мнението другите,че трудностите й се дължат предимно на това,че е чужденец.

„ Бях се отчаяла. Не разбирах защо никой не ме иска.

Все пак аз съм образована, говоря няколко езика, работила съм и имам стаж, а никой не искаше да ме наеме за постоянна работа. Родителите ми ме караха да се върна, но нямаше как,защото вече бях записала да уча и тук. Майка ми преди е идвала в България и ме успокояваше с това,че не е вината в мен. Не е защото аз не съм достатъчно добра,а защото тук трудно се приемат различните, хората то други краища на света.И беше права. Ако искаш да живееш тук, трябва да мине много време, докато те приемат и започнеш да устройваш живота си.” Сега жената от Полша споделя,че е доволна от живота си тук. Определя работата си по-скоро като вълнуваща и интересна, отколкото като добре платена и престижна, но се радва,че поне работи на постоянен пост с договор.

Това са историите на имигранти, които са на различна възраст, но всички са в графата „успели”, доколкото са останали да живеят и работят у нас. И тримата са със завършено висше образование. Подобен обаче е случаят и с хората, които имат само средно образование. Те също споделят горчивия опит относно пребиваването си в България през първите години от емигрирането им. Към момента повечето от тях работят като неквалифициран персонал на различни места. Голяма част от запитаните лица със средно образование, идващи от Китай, твърдят ,че са работили в китайски рестоанти при свои сънародници, но отново без договор (в началото). По-късно са отворили собствени заведения или магазини за стоки за бита. Част от запитаните респонденти с арабско потекло пък, са отворили закусвални, „дюнерджийници” или са започнали търговия.

Повечето от тях са намирали работа отново при свои сънародници, но са били назначавани на твърда заплата с договор. Всички са единодушни,че проблемите им произтичат от слабата толерантност към различното.

„Българинът се страхува да не бъде изигран. Според мен това произлиза от големия процент ромско население. Мисля,че това е причината за недоверието, което обаче се прехвърля и върху нас” – мъж на 36г. от Нигерия.

„Цвета на кожата със сигурност е много важен за българите. Ако си по-тъмен, значи не си стока.”....”Да, смятам,че има расова дискриминация. И религиозна,но не толкова.”...”Всички емигранти са третирани по-скоро зле, но европейците все пак са по-облагодетелствани от другите с раличен цвят на кожата.” – мъж 39г. Турция

„Не мисля,че расовата дискриминация я има или поне не е толкова видима. Според мен това е,защото всеки иска да даде малко,но да получи много,а това е възможно с хора, които нямат друг избор като нас – идваме сами, нямаме нищо тук и ни трябва работа. Готови сме да започнем навсякъде за пари и българите го знаят и се възползват от това. Не мисля,че е защото са предубедени,а по-скоро защото са ...не знам..егоисти, но всички хора са такива. Това, което искам да кажа е,че вероятно това с случва не само тук,а по целия свят, но въпреки това не е хубаво”. – Жена 55г. Чехия.

„Българите са топли хора. Не са лоши. Обичат да се забавляват

и аз ги харесвам. Чувствам се добре тук, независимо,че не говоря езика. Слава Богу,че живеем в свят, в който всички говорим английски (смее се). Дойдох тук,заради дъщеря ми, която се ожени за българин. Щастлива съм тук,но наистина е трудно.Стандартът на живот е много нисък,хората са бедни. Работя,но в американска компания тук,но си бях уредила работното място още преди да се преместя,така че не съм се сблъсквала да такива проблеми.”....”Вярвам,че хората не са лоши и не са настроени негативно към чужденците. Стандартът на живот налага такова отношение и това е нормално. А и всеки има повече вяра на своите, отколкото на чуждите...в природата на човек е.”....” Не знам...може би не са така толерантни към чужденците, както са други нации, но не са и враждебни. Ситуацията (политическата ситуация и икономическата) ги е принудила да са такива.” Жена 61г. Калифорния.