Калин Янакиев: Моралният позор на Радев

Разбира се в четвъртък, при посещението на президента В. Зеленски, изпитах удовлетворение, че България най-после показа поведение на цивилизована държава.

Това коментира проф. Калин Янакиев за в. "Култура".

Изпитах удовлетворение, че български министър-председател открито (без увъртания) заяви, че страната ни ще помага на нападнатата Украйна, ще ѝ помага реално и без да го крие с оръжие и военна техника, за да продължи да защитава земята и хората си, за да възстановява поразената си от агресора енергийна система. Заяви, че очаква Русия не просто „да се изтегли от територията на Украйна“, но и „да понесе отговорност за извършените военни престъпления“, че се ангажира да съдейства за присъединяването на Украйна към ЕС и НАТО. Накратко: най-сетне директно изрече онова, което от година и половина не само заявява, но и реално прави целият цивилизован свят, потресен от нацизма на Русия и решен да не му позволи да завоюва повече чужди територии.

В същото време мисля, че най-точното определение за демонстрираното от президента Румен Радев пред неговия украински колега поведение би било – морално евнушество. Да, морално евнушество, защото, както научихме, първоначално той малодушно е отказал дори да се срещне, както се полага по протокол с държавния глава на Украйна, обяснявайки, че, видите ли, „програмата му била запълнена“ и той (евентуално) би могъл да го приеме едва „след края на септември“.

При все по-видимата изолация на българския президент от международната политическа сцена това безспорно е безпомощно съчинена лъжа, маскираща на първо място срама да застанеш лице в лице с човек, на когото (и на чиято страна) до последния момент малодушно си отказвал съчувствие, а на второ – страха, унизителния страх пред руския Хитлер (а дори и пред тукашната му наместничка Митрофанова). И ето: в самото навечерие на визитата на Зеленски (официално – по покана на българското правителство) Радев изглежда все пак прецени, че отказът дори да се види с колегата си – приеман с възторг по целия свят – ще отзвучи особено скандално за него и в последния момент взе решение… да седне между два стола: хем да го приеме, хем с поведението си да угоди на Русия. В резултат станахме свидетели на онова, което логично се случва при всеки опит да се седи между два стола. Станахме свидетели на зрелищно падане, на унизително морално и политическо опозоряване; на онова, което по-горе метафорично определих като морално евнушество.

Защото наистина същинско морално евнушество е да не намериш мъжество дори да произнесеш пред президента на нападнатата Украйна думите „агресия“ и „война“, да не посмееш да назовеш по име агресора – т. е. Русия. Същинско морално евнушество е по-нататък да говориш пред президента на страната на изравнения със земята Бахмут, на превърнатия в масова гробница град Буча – за… „конфликта“, в който тя се намирала днес с Русия. Да използваш сиреч дума, която подло предполага две еднакво отговорни за въпросния „конфликт“ страни; дума, която (умишлено) крие първо-виновника, в която вместо зло се привижда развихреност на споделени страсти; в която отговорност за ставащото се приписва (най-малкото) и на стоящия срещу теб Зеленски. Но ето защо да бъдеш и разобличен в това морално евнушество от събеседника си, като на забележката му унизен започнеш да се оправдаваш, че (все пак) си употребил и думата „война“ (собствено само в началото и не с прилагателното „престъпна“, а – чух го ясно – с прилагателното „прискърбна“).

Единствено като морално евнушество бих могъл да определя също и последвалата по-нататък жалка пледоария на Радев, посветена на „мира и дипломацията“. Пред кого – даваше ли си сметка нашият „генерал“ – той я произнесе? Даваше ли си сметка, че тя би могла въобще да има резон, ако я бе изрекъл пред онзи, който наруши мира през февруари 2022 г.? Че резон биха имали приказките му, че този „конфликт“ няма „и не може да има военно разрешение“, ако те биха били изречени пред представител на онази страна, която от година и половина (безуспешно) се мъчи да постигне тъкмо него – военното разрешение, т. е. пред някой овластен представител на Русия. Морален акт, а не акт на морално евнушество, казвам, би била въпросната пледоария на Радев, ако тя бе произнесена дори пред г-жа Митрофанова.

Вместо пред нея обаче в четвъртък Радев си позволи нелепостта да поиска „мирно разрешение“ от президента на страната, която никого не е нападала и която – именно защото е нападната – няма как да не продължи да воюва и няма как да постигне „мира“, освен ако наистина… не победи, не отблъсне агресора.

Какво перфидно лицемерие, дайте си сметка, е да заявиш на президента на принудената да се защитава държава, че подпомагането ѝ с все повече и повече оръжие няма да доведе до „благополучно разрешаване на конфликта“. Та нали това ни повече, ни по-малко означава да му кажеш, че благополучното разрешаване на въпросния „конфликт“ според теб се заключава в… не-продължаването на нейната съпротива, в предаването ѝ в ръцете на агресора. И президентът Зеленски – станахме свидетели на това – изключително точно репликира това лицемерие, задавайки на Радев въпроса: „ако, не дай Боже, тази трагедия дойде утре при вас, как бихте се отнесли, ако никой не пожелае да ви помогне“ (т. е. за да настъпи, видите ли, както казвате по-бързо „мирът“). Що за морална подлост е наистина да обясняваш на президента на нападнатата страна, на страната, на която агресорът е окупирал обширни територии (които подлага на геноцид и терор), че за ситуацията ѝ „няма военно разрешение“. Та нали с това му казваш, че вместо освобождаването на тези окупирани територии (включително с оръжейната помощ отвън), той трябва да предпочете да ги остави на врага, надявайки се, че с това ще получи от него „мир“. И логично – след като си му демонстрирал своето морално евнушество – да се принудиш позорно да замълчиш пред неговия въпрос: „ако войната утре дойде при вас, вие ще се съгласите ли да кажете на Путин: вземи колкото искаш български територии, за да се приключи този „конфликт“?

Всъщност мисля, че именно този въпрос на Зеленски бе най-сразяващ за моралното евнушество, демонстрирано от Радев. Защото какво собствено му каза той с него? Вие, г-н президент – каза му той – ни съветвате нас, отказващите да оставим окупираните от руския агресор свои територии, решените да ги отвоюваме, да ги освободим, да престанем да правим това, защото според вас за този „конфликт“ няма „военно разрешение“. Това обаче означава да оставим най-малкото част от страната си на Путин – на убийците му, на отвличащите децата ни, на изнасилващите жените ни – като приемем (без да имаме никакъв сигнал за това), че той ще се задоволи с нея и ще даде на вас, гледащите това отстрани „мир“. Е – попита Зеленски – вие бихте ли направили това?

Не чух Радев да се опита да отговори на този въпрос. А именно той беше моралният въпрос, който нямаше как да не му бъде зададен след нелепата и лицемерна негова пледоария в полза на „мира и дипломацията“. А всъщност – и ето това е каверзното – на този въпрос има само два възможни отговора. Първият е: не, ние българите в мое, на българския президент лице, никога не бихме оставили и един квадратен километър в ръцете на руския (а и на всеки друг) агресор и не бихме приели мир с цената на капитулацията пред него, колкото и да би бил успокоителен той за невъвлечените в „конфликта“ държави. Напротив – бихме пледирали за моралното им задължение да ни помогнат в нашата справедлива кауза.

Именно този отговор би бил задължен да даде на въпроса на Зеленски Румен Радев, ако действително има право да бъде български президент. Но тогава разбира се, този отговор би обърнал в нищо цялото му предходно мънкане, би го разобличил наистина като перфидно про-путинско лицемерие. Защото вторият възможен отговор гласи: да, ще се предадем – ще предадем земята и хората си, ще приемем „мира“ с цената на погубването на нацията си.

Съгласен съм, че Радев не би посмял да го изрече публично, но той, именно той имплицитно се съдържаше в цялата му „миротворческа“ философия. А поради това (приетата почти „с клизма“) среща между него и Зеленски за мен наистина бе среща на моралността с… моралното евнушество.