Срещу БФС: Когато се налага да халосаш несправедливостта

Коментар на Евгений Дайнов:

И отново на българската публична арена започва онова трескаво „опаковане“ на протеста - в случая срещу БФС - в края на което все се оказва, че или нищо важно не се е случило, или че случилото се е нещо срамно.

Открай време българите са известни с подобни опаковки на собствените си действия. Още през 1992 година английският писател Джулиан Барнс издава книгата „The Porcupine“, в която констатира, че българите са единственият народ в Източна Европа, който не казва с гордост „нашата антикомунистическа революция от 1989/90“, а споменава притеснено някакви „промени“, случили се неизвестно защо и направени незнайно от кого.

Оттогава и до днес, веднага след някой ярък протест – 1996/97 г., например, или нестихващите „зелени“ протести между 2007 и 2020 година – се захваща едно огромно обществено усилие българите да бъдат накарани да забравят, че са се вдигали на протест срещу някоя несправедливост.

Какво се случи в София

А за мен – отсега да си призная – София става „моят град“ и любимо място в моментите, в които, като тръгна из центъра, знам, че зад първия ъгъл ще чуя стотици и хиляди гърла да скандират „О-ста-вка!“. Така звучи една модерна европейска столица в момента на своето пиково постижение – гражданската мобилизация.

По време на протестите срещу БФС не бях в София и нямам личните наблюдения, които са незаменими в такива случаи. Имам, обаче, достатъчен „уличен“ опит, та да мога да се ориентирам по медийните репортажи.

Какво се случи? Случилото се добре ли беше или зле за българския народ? Опитах се да следя всички медии и ми направиха впечатление протестиращите, интервюирани от репортерите из размирните софийски улици. С футболните хулигани съм наясно – те все пак от години се опитват да отровят всеки „наш“ протест. Но в случая из улиците шестваха хора с будни физиономии, очевидно грамотно артикулиращи пред камери и микрофони.

Нарушена справедливост

Повечето говореха за нарушена справедливост. А когато протестиращи повдигат тази тема, то значи иде реч за похвално гражданско усилие, предизвикано от някаква запушена ситуация, която трябва да се отпуши, за да могат нещата отново да се подредят по цивилизован начин.

Темата за справедливостта е не само в основата на всяка нормална държава, но и на всяко нормално общество. Там, където няма справедливост, хората се превръщат в „диви животни“ (Аристотел) и общество няма. А там, където съществува общество и справедливостта е нарушена, хората реагират като граждани и се вдигат на въстание.

Или, както пише в най-важната си книга „Теория на моралните чувства“ философът Адам Смит: “Човекът е така устроен… че всяка поява на несправедливост… го тревожи и той хуква да попречи на нейното разпространение, тъй като то би турило край на всичко, което той намира за ценно. Ако той не може да спре това разпространение с умерени и меки действия, то той ще халоса (несправедливостта) със сила и насилие, така щото да спре нейното разпространение на всяка цена“. Впоследствие философът Джон Лок допълва, че все пак несправедливостта трябва да е „непоносима“ – не е добре да къртиш павета за всяко нещо, което ти се вижда криво.

Да въстанеш срещу непоносима несправедливост – това е акт не на отрепки, а на осъзнати граждани; и трябва да бъде приветствано. В някои граждански общества – френското, гръцкото – подобни въстания по традиция са съпътствани с палежи на полицейски коли и чупене на витрини. В други - като българското, чешкото, унгарското и подобни - палежи и чупене не са част от традицията. У нас има по изключение един палеж (на Партийния дом, запален откъм източния си вход от агитката на ФК „Левски“ през 1990-та) и едно трошене на служебни автомобили (при щурма на парламента от 10 януари 1997 година).

Нека не се размива случилото се

При протеста срещу БФС българската традиция беше нарушена: гледахме както пламъци, така и счупени стъкла. С това българските въстания не бива да свикват и тази „мода“ трябва да бъде пресечена максимално бързо. Инак иде реч за едно типично за българските условия гражданско въстание против непоносима несправедливост, с някои ексцесии поради природата на замесените в това „ултраси“.

До дни, най-вероятно, българското общество ще е избрало да вярва в някаква по-размита, неясна или злокобна версия на случилото се. Надявам се, все пак, да не влизаме отново в капана на подобни „опаковки“. Имаме и прецедент: минаха се над три години, а българите все още не са се отрекли от всенародните протести от 2020 година.