Докато Израел затяга клещите в Газа, за Иран става по-сложно

От започването на войната между Хамас и Израел Тел Авив показа, че в този конфликт ще преследва постигането на политически цели с военни средства. Това ще рече възпрепятстването на властовия монопол на Хамас върху ивицата Газа и създаването на такава поствоенна система за сигурност във въпросния палестински анклав, която да не бъде инкубатор на рискове за Израел. Така положени, въпросните цели означаваха две неща.

Едното е, че каквато и пауза да бе установена във военните действия в ивицата Газа, тя щеше да бъде приоритетно именно краткотрайна или временна. Вече приключилото седемдневно затишие послужи на властите в Израел двояко. Чрез него те отговориха на публичния натиск на собствените им граждани да бъдат вложени максимални усилия за освобождаването на държаните от Хамас заложници и удовлетвориха поне частично израелските партньори на Запад в желанието на последните да бъдат установени условия за доставянето на хуманитарна помощ за цивилното население в палестинския анклав.

Другото следствие от горепосочените цели е, че военните действия на Израел спрямо ивицата Газа предполагаха не само тяхното продължение, но и разширяването на обхвата им. Оттук и сухопътното навлизането на израелските отбранителни сили в южната част на анклава, в посока Хан Юнис, където според Тел Авив се намира онази част от военното ръководство на терористичната организация, която не е напуснала Газа. Вероятно сухопътната операция в тази част на палестинския анклав, съпровождана от интензивен въздушен и артилерийски обстрел, цели също така създаването на допълнителни буферни зони в южна Газа, по примера на вече установените такива в нейната северна част. С този нов етап от военните действия Израел ще се опита да компрометира още повече възможностите на Хамас да маневрира в рамките на анклава. С други думи, Тел Авив затяга клещите за терористичната организация.

Инициативата в бойните действия може да е отново на страната на Израел, но това не означава, че те се развиват еднопосочно. Възобновяването на конфликта бе съпроводено с активизирането както на ракетния обстрел спрямо еврейската държава от страна на палестинските формации в Газа, така и идващият такъв спрямо нея от разположената в Ливан Хизбула. Взаимни удари по свои позиции отново започнаха да си разменят шиитски иракски организации и САЩ на територията на Сирия и Ирак. В този смисъл, конфликтът отново се движи в пълна скорост по добре познатите релси отпреди сключването на временната седемдневна пауза.

Събитията в Червено море обаче, където в рамките на последните дни седмици бе отвлечен морски съд, а други три търговски такива бяха обект на атаки с ракети и безпилотни летателни апарати от хутите (Ансар Аллах) в Йемен, показват, че разширяването на конфликта - тоест неговата регионализация - продължава да бъде възможен сценарии. Ако Червено море се превърне в нов и системен театър на военни действия като продължение на конфликта в Газа, то това ще има изключително стратегическо значение далеч не само за региона, понеже това е ключова търговска артерия, през която минава внушителна част от търговията на Европа с Азия, в това число и на внасяните от Стария континент въглеводороди от страните от Арабския полуостров. Предвид това, че част от морския търговски трафик на Израел се обслужва и от пристанището на страната в Ейлат, разположен в залива Акаба, достъпът до който минава също през Червено море, това предполага допълнителни главоболия и за Тел Авив.

Поведението на хутите в контекста на войната между Хамас и Израел само по себе си заслужава отделно внимание. Въпреки че те също са част от иранската "Ос на съпротивата", Ансар Аллах са нейната най-самостоятелна част, предвид това, че Техеран не притежава спрямо йеменската организация тази степен на "контрол и команда", каквато аятоласите имат върху други елементи от въпросната мрежа. Връзката на Иран с хутите не е толкова директна, колкото е тази на Техеран с Хизбула, Палестински ислямски джихад и някои иракски формирования от Хашд ал-Шааби. Конфликтът в ивицата Газа също потвърждава това, доколкото се вижда разлика в реториката и действията между Хизбула и хутите. Ако шиитската ливанска организация демонстрира ясно, че не вижда своя роля във войната извън тази, която Иран ѝ предписва, и съгласно това участва във конфликта на принципа на контролираната ескалация, то Ансар Аллах в Йемен - вероятно и поради своята отдалеченост от Леванта - проявяват постоянна готовност за покачване на мизата във войната. Отвличането и извършването на атаки по морски съдове в Червено море е пример в тази посока.

Това само по себе си е проблем не само за Израел, но и за Иран, доколкото възпиращите механизми на Техеран спрямо хутите са поставени под въпрос. Според САЩ атаките на Ансар Аллах по морските съдове в Червено море са се случили с подкрепата/съгласието на Иран, което само по себе си не би било изненадващо, ако това е така. Както сочи обаче опитът от предишната милитаристична активност на хутите в региона, колаборацията между тази йеменска организация и Техеран има определени лимити. Това ще рече, че хутите и аятоласите могат да имат консенсус спрямо извършването на дадена атака, то те може да нямат такъв спрямо кога едно такова действие трябва да започне и кога да приключи. Ако Хизбула се държи в рамките на иранския интерес - а именно, войната между Израел и Хамас да се води преобладаващо в Газа, а рикошетите ѝ в Южен Ливан, Сирия и Ирак да се случват на принципа на реципрочността, - то Техеран няма гаранции, че Ансар Аллах виждат себе си в същия консенсус.

Ако все пак атаките на хутите в Червено море са извършени със съдействието или съгласието на Иран, то това лесно може да бъде разтълкувано като своеобразен отговор на Техеран спрямо възобновяването на военните действия в ивицата Газа от страна на Израел и разширяването на техния обхват, чрез развиването на сухопътна операция в южната част на палестинския анклав. В такъв случай хутите са удобен носител на такъв тип действие, включващо в себе си както военно-саботажен елемент като компрометирането на сигурността на морския трафик в Червено море, така и естеството на посланието, изразяващо неудовлетворението на властите в Техеран от това, че Тел Авив продължава и разширява своята военна активност спрямо Газа. Ансар Аллах са подходящи, понеже, в случай на нужда, персите винаги могат по-лесно да се дистанцират от действията им, отколкото те могат да направят това спрямо други свързани с тях организации от "Оста на съпротивата". В допълнение към това, предвид степента си на идеологическа и организационна близост с всяка една от тях, Иран би рискувал по-скоро хутите да платят определена цена за действията си (в този ред на мисли, това важи и за Хамас), отколкото това да направи Хизбула. Ако Хамас и Ансар Аллах са ръкавиците, то Хизбула е ръката на Иран. Напълно логично, Техеран би предпочел да се лиши от аксесоар, отколкото от крайник.

С поведението си обаче хутите също обслужват и Израел, който, подложен под все по-широк международен натиск да преустанови военните си действия, иска да спечели още време, за да реализира политическите си цели спрямо ивицата Газа. Ескалацията на войната, когато тя добива свое изражение и в ключови търговски артерии като Червено море, дава допълнителните аргументи на израелските власти в посока на необходимостта тя да се води и то по този начин. Именно тук започва да прозира разминаването на интересите между Иран и Ансар Аллах. От една страна, Иран не желае конфликтът да ескалира в такава степен, че това да предположи директна и лична роля на режима на аятоласите в него. Все пак Иран има много повече, което да загуби от пряк военен сблъсък с Израел, отколкото това е случаят на Хамас и хутите. От друга обаче, Техеран - бидейки мениджър и покровител на редица близки до него организации в Ирак, Сирия, Ливан и Йемен - не може да си позволи да изглежда слаб, било в очите на своите прокси сили, било в тези на Тел Авив. И ако Израел затяга клещите в ивицата Газа, за Иран остава по-сложното - да води война, без да участва в нея.