Няма място за старите кучета: Майк Тайсън срещу Джейк Пол

Коментар на Иван Ланджев:

Вижте това момче. Цялата история на бедност, мрак и насилие, събрана в очите му. Вижте танца на агресията, толкова прецизен и безкомпромисен, сякаш някаква вселенска правда се разгръща на Земята и говори: "Това е. И не може да бъде друго". Да, под изкуствения блясък на Лас Вегас в САЩ тази вечер се случва най-естественото нещо. Един млад гений на болката създава своя шедьовър за сметка на противника си. Юмруците му казват истини, които думите не могат да повторят. Удря толкова тежко, а с такава лекота…

Два века и две Америки

Годината е 1986-а, есента, горе-долу по това време - само че не в средата, а в края на ноември. Момчето е на 20 години. Вече е свалило шампиона Тревър Бърбик в нокдаун веднъж, а мачът е започнал преди малко. Сега десен долу в трупа, после десният ъперкът пропуска, но лявото кроше в главата е точно. Втори нокдаун. Бърбик се опитва да стане, но краката не го слушат, победеното тяло не иска да има нищо общо с коравия дух на шампиона и не му позволява да се изправи. Съдията Милс Лейн спира да брои. Нокаут. Майк Тайсън е новият световен шампион в тежка категория, най-младият в историята.

Преди да си отиде от грешния свят, неговият ментор Къс Д'Амато е успял да втълпи на ученика си, че грандиозният му успех ще е напълно в реда на нещата. Затова Майк не е изненадан. Друго нещо го прави щастлив - успял е да отмъсти за любимия си Мохамед Али. Последният мач на Али през 1981-ва е точно с Бърбик и е тъжна, жалка гледка, едно от ония тягостни свидетелства за необратимостта на времето. И най-великият за всички времена рано или късно се оказва в грешното време. Никой американски щат не му дава боксов лиценз след потискащата загуба от Лари Холмс, затова мачът се провежда на Бахамите. Американските телевизии не купуват правата за излъчване. Али е на 39 и не може да направи нищо, дори срещу посредствен боксьор като Бърбик. Няма място за старите кучета.

Спомням си как един треньор в южната част на Чикаго казваше вечер, докато гледа плаката със своето име за някакъв мач отпреди четвърт век: "Father Time is undefeated". Татко Време е непобеден. После заключваше залата и тръгваше бавничко към метрото. Кортизоновите инжекции в ръцете вече не му помагаха много и не можеше да държи лапи на младите боксьори. Но имаше знания за раздаване и вицове за разказване.

Годината е 2005-а. Не се оглеждайте за момчето - момчето го няма. Докато нашите животи се точат като автобусна колона, Майк Тайсън е сколасал да изживее на скорост няколко различни живота едновременно. Поне два от тях вече са се сблъскали челно. И целият свят е гледал как Железния губи битката срещу най-свирепия си противник - Успеха. Майк се е пропукал под тежестта му и сега е на същата възраст като Али в последния си, тъжен бой. Понякога числата съдържат повече ирония от думите. Тайсън е на 39 и не може да направи нищо, дори срещу посредствен боксьор като Кевин Макбрайд. След загубата дава кратко интервю на ринга: "Съжалявам, че ви разочаровах. Нямам тази свирепост. Вече не съм животно. Няма да се бия повече. Няма да позоря спорта, като губя срещу боксьори на такова ниво".

Няма място за старите кучета.

Животът обича да ни баламосва, че можем да си върнем изгубеното. И докато се опитваме, той си взима от нас още и още. Накрая не остава повече за взимане. Ние не можем да си краднем нищо от живота. Той от нас може. Това е едната страна.

Но ето я и другата: днес си толкова млад, колкото никога повече няма да бъдеш. Tогава? Защо пък да не приемеш предизвикателството? Има ли причина миналите дни да ти се струват по-добри от сегашните? Сигурно има, но не е разумно да питаш. Имаше ли причина 58-годишният Майк Тайсън да се съгласи на мач с 27-годишния ютюбър Джейк Пол? Имаше, даже повече от една. Сещам се за 20 милиона причини.

Майк Тайсън наруши собственото си обещание от 2005-а и се би с Джейк Пол на 15 ноември 2024 в Арлингтън, Тексас. 80-те на миналия век се биха срещу 20-те на настоящия. И настоящето спечели, но не защото е по-хубаво от миналото, нищо подобно. То има само едно предимство, което не е за пренебрегване - че съществува. Ако сте изненадани от победата на настоящето, значи евтиният чар на носталгията не ви е подминал и този път. Съвет от един опарен - не се занимавайте с нея повече, тя знае точно какво да ви каже, вие хлътвате и тя после не идва на срещата. Всеки път е така.

Хората гледаха този "мач" през 2024-та, за да видят онова момче от 1986-а, отказвайки да си спомнят победения мъж от 2005-а.

Забравиха, че Татко Време е непобеден. Всички искахме да си отдъхнем от абсурдното настояще (Джейк Пол), но настоящият Майк имаше въздух само за три минути. Не, грешка, за две, тъй като рундовете бяха двуминутни, а ръкавиците - 14 вместо 10 унции (едните са за тренировки, другите - за състезания). Ако не бяха тези "мерки", дори Тексас нямаше да лицензира подобен мач. А Тексас лицензира всякакви фрийк-шоута.

Добрата и лошата новина

Освен два века, се биха и две Америки. Защото Майк Тайсън Е Америка, винаги е бил. Американската мечта има различни дефиниции, най-популярните стъпват на слепия материализъм, но в основата си тя казва нещо друго, далеч по-вдъхновяващо - няма значение къде си роден, от коя дупка си излязъл, може дори да си израснал в Браунсвил, Бруклин, в гетото на гетото, може да не си имал ток, вода и тоалетна, може всичко, което си познавал като дете, да е насилие, мрак и немотия. Може всяка протегната ръка да те е удряла, а не милвала. Може. И все пак, ако имаш какво да предложиш на тази страна, ако си истински добър в твоето нещо и работиш здраво, ти имаш шанса да се самонаправиш. И тази страна ще ти се отблагодари, като даде пълноценен живот на теб и по-добър на децата ти. Американската мечта е в това "все пак" - с всичките условности и цялото лицемерие на епохата. Каквото и да е станало, и да става - все пак го има това "все пак".

Това е Америка на меритокрацията. Непрестанната добра новина.

Лошата новина е, че Джейк Пол също е Америка. Тази, която повелява, че можеш да пакетираш перфектно липсата, да сложиш целофанче на бездарието, да не си добър в самото нещо, но да си добър в рекламата му… и пак да успееш. А ако си достатъчно упорит, ще превърнеш рекламата в самото нещо. Не можеш да лъжеш всички хора винаги, но можеш да излъжеш някои хора за малко. Джейк Пол и старият Майк излъгаха доста хора за 16 минути по Netflix. Не казвам, че са се разбрали, не мисля нищо такова. Убеден съм, че Майк направи каквото можа, ала окаян дом е старческото тяло… и така нататък. Това не е страна за старци. А младокът има впечатляващата бизнес далновидност (наглост) да провежда боксови мачове без боксьори. Как е възможно, защо продължава да му се получава?

Защото Америка работи така - като перманентна рекламна кампания на Шанса. Достатъчно е да има дори мимолетен, едва доловим намек за шанс (примерно дядо Тайсън да влезе в добра фитнес форма, за да заприлича поне естетически на себе си от миналото) - и машината ще се задейства. Ние ще купим този шанс, защото всички до един сме наркомани на надеждата.

Феновете на Джейк Пол (още ми е трудно да повярвам, че ги има, но аз съм само един несведущ милениал, роден точно в годината, в която Майк става шампион) се надяват Джейк-шоуто да продължи. И то ще продължи. Феновете на Железния Майк се надяваха той да се върне от 80-те за 16 минути. Не стана, понеже това няма как да е действителността, а всичко действително е разумно.

Аз се надявам Америка на меритокрацията от време на време да побеждава Америка на маркетинга. И понякога историята да е по-важна от сторитата. Но не знам какъв е планът. Всеки има план, докато не го ударят в лицето, беше казал един мъдрец преди години. Време му е да се пенсионира пак. Защото, докато ние се надяваме, младостта настоява - и си взима своето, чуждото и всичко по средата. Младостта настоява, че няма място за старите кучета.