Усещането за общност е по-важно от покрива над главата

Теодора Духовникова е от онези светли същества, които, щом се появят някъде, сякаш невидима ръка запалва всички лампи. Публиката е подвластна на харизмата й още от първите нейни появи на сцената на Народния театър в спектакъл на Мариус. Камерата също я обича – до такава степен, че в новата немско-английска продукция „Александър Македонски“, снимана в Киноцентър Бояна, тя бе избрана да изиграе майката на пълководеца, Олимпия – роля, в която в известния филм на Оливър Стоун блести самата Анджелина Джоли.

 

Красавицата – щастливо омъжена за голямата си любов Стефан, от когото има две дъщери на 7 и 4 години, отскоро се изявява в ново амплоа, което още повече я озарява отвътре. Заедно с писателя Георги Господинов актрисата бе поканена да стане поредният посланик на инициативата „Отбор на надеждата“, която помага на ощетени от съдбата млади хора да се интегрират в обществото. Именно оттам започва и разговорът на Факти.бг с Теодора – в гримьорната й, но без грим, преструвки и звездни пози. Непринудено, сърдечно и на „ти“...

 

Теодора, как прие този социален проект като своя кауза? Красива, талантлива, реализирана – ти сякаш никога не си била в „неравностойно положение“...

Както каза любимият ми писател Георги Господинов, с когото тази година сме посланици, в нашите професии, свързани с литературата и театъра, има нещо много важно и то е емпатията. Възможността да бъдеш съпричастен и да накараш други хора също да са съпричастни към нещо. Да се трогваш, но не просто така, милозливо, а наистина да ти пука – за кауза, за човек. И каквото можеш – да направиш. Когато ми се обадиха, аз въобще не се колебах, защото е много хубава идеята да се измисли световно първенство по футбол за бездомни хора – деца и младежи от домове, без семейства. Футболът е вариант ти да почувстваш, че си част от група – точно това е, което липсва на хората без дом. Защото аз мисля, че на тях не толкова им липсва покривът над главата, колкото усещането за общност: да има някой, който да те изпрати и след това да те чака да се върнеш. Сега някой за пръв път има очаквания към тези хора. След това абсолютно всички деца, които са били на тези първенства, си намират работа, на 100% им се променя съдбата, защото те виждат какво е да си от другата страна. Те качествено променят живота си и никога повече не се връщат на улицата.

Доколко си запозната с личните истории на участниците в инициативата? Има ли някоя, която особено силно те е докоснала?

В момента, понеже още се правят вътрешни първенства в домовете и не е съвсем формиран точният облик на отбора, аз се познавам само с някои – все ми идва да кажа деца, пък те са си младежи... Особено ми е на сърце едно момче, което е с тъмен цвят на кожата – Ив Куаси се казва. Той идва от Мали – държава в Африка, в която се води изключително жестока гражданска война. Разстрелват цялото му семейство пред очите му и условието да помилват живота му е било да отиде да се бие на страната на някаква групировка. И той избягва и стига до България. В момента ние чакаме решението на българския Върховен съд дали това момче може да получи статут на бежанец. Ако го получи, ще може да играе за нашия „Отбор на надеждата“ – казват, че е феноменален вратар. И целият тим много разчита на него.

Какъв конкретно е твоят ангажимент в кампанията и по-точно в този случай?

Много съм си мислила как мога да помогна. За съжаление, нищо не зависи в момента от нас, зависи от съда. Аз все още вярвам в този съд и се надявам, защото ако в нищо не вярваме, по-добре да дърпаме шалтера и да си тръгваме всички. За година и половина тук Ив Куаси говори по-хубав български, отколкото много рускини, омъжени от 20 години у нас – дори във Фейсбук пише с кирилска азбука. Някакви прекрасни добри хора са го наели на работа и той е много щастлив, че са му подали ръка. Другата седмица ще идва на представление в театъра и, когато се събере окончателният състав на отбора, искаме да направим турнир между артистите и тези момчета от домовете. За 24 май имам покана за приема при президента и си мисля колко хубаво би било да мога да отида с него. Представяш ли си какво е за едно такова дете да има шанс да се срещне с най-важния човек в републиката и да му стисне ръката?! Аз искам не да сме проформа посланици с Георги Господинов, а да бъдем приятели на тези деца. Аз не мога да направя нищо друго, освен да им бъда приятел. В наше време това не е малко. Ако мога да им помогна в лични казуси, за мен ще е истинска радост.

Ти самата била ли си някога от страната на слабите, онеправданите – човек в риск, така да се каже?

Разбира се. Не съм особено стабилна емоционално, въпреки понякога да си давам вид, че съм. И до ден днешен много се съмнявам в себе си. В последните години не толкова болезнено, както преди, но много често съм чувствала невъзможността да съм спокойна като част от група, което всъщност е усещането за „бездомничество“. Не толкова в личен план, защото имам хубаво семейство, но по-скоро в социален...

Вече си майка на две чудесни момиченца, Бояна и Ема – децата могат ли да учат възрастните на доброта и благородство?

Те ме учат на всичко, аз съм тотално респектирана от тях. Пред тях аз нямам абсолютно никакво чувство за превъзходство – че съм по голяма или повече знам. Напротив. Всеки ден ме изумяват и, колкото и банално да звучи, наистина много се уча от тях. Мисля, че се раждат страхотни деца – като че ли Господ праща ново поколение свои воини на Земята, явно ще му трябват. Гледам и децата на мои приятели – те са изключителни хлапета, „светли“, нематериални, вярват в ценности – не в това да се наядем и „Шоу ми дъ мъни!“, а в някакви съвсем други неща, които моето поколение и тези след него и пред него ги нямат като ценности. Много искам да не се страхуват жените да раждат. Не е страшно – дори да не останеш с бащата на детето си, което се случва често – никой не може да ти вземе това щастие. Защото ти вече си имаш свои хора и вече сте вие и светът. Изключителна радост ми дават малките и мисля, че преди това въобще не съм си била интересна. След като родих, си станах много по-интересна.

Една от последните ти роли, с които широката публика те свързва – фаталната Божура от сериала „Дървото на живота“, обаче сякаш не е от хората, надарени с духовна щедрост като теб. Трудно ли ти беше да „влезеш“ в нейната глава, в нейния начин на мислене?

 

Не ми беше трудно, защото аз я харесвах, въпреки че тя има безкрайно много отрицателни качества. Актьорът според клишето трябва да е адвокат на героя си – и в момента, в който я пуснах да заживее в главата ми, това се случи. Тя и героят на Владо Карамазов – неговият Панто, бяха по-отрицателни по сценарий, но мисля, че ние и на двамата им вдъхнахме човечност. И в края на втория сезон беше трудно да се каже кой е по-добър или по-лош: Панто и Божура или откровено положителните персонажи, които обаче едностранно и целенасочено вземат решенията си само в една посока. Въобще интересните за игра персонажи са такива – не може да си само добър или само лош, освен ако не играеш приказен герой. Скоро завършихме снимките за един нов български филм – „Събирач на трупове“. Там за моята героиня Катето продуцентите ми казаха, че като чели сценария, се чудели коя ще е актрисата, която ще иска да изиграе тая гад. На мен пък тя ми се стори ужасно трогателна и реших, че има някакъв голям проблем, за да бъде чак такава „гад“. И се опитах да търся този неин проблем в текста...

В кожата на коя от актуалните си героини се чувстваш най-комфортно, най-близо до себе си? Или това не е от значение, когато изграждаш образа?

Имаше един период, в който никак не се харесвах като актриса. Но след това, когато почувствах, че лека-полека работата ми започва да прилича на това, което трябва да бъде, въпреки че има и много, много още – та в тоя момент, в който това се случи, аз разбрах, че не трябва да се идентифицирам с героините си. И много ми олекна. Това не съм аз – това е друг човек, който – нека не звучи шизофренично – просто „ползва“ моето тяло и глас. Осъзнаването ми отвори жестоко много свобода в изразните средства. Вече изобщо не се притеснявам да „излагам“ героините си, да показвам слабите им места или пък силните им моменти да звъннат. Защото това не съм аз – това е Божура, това е пънкарката Мерилин от „Ръкомахане в Спокан“, това е безкрайно добрата сестра от „Гарванът“ или Едита от „Всичко ни е наред“ – жена на ръба на нервна криза...

На екрана и на сцената често си редом с най-желаните родни секс символи – Владо Карамазов, Калин Врачански, Деян Донков, Иван Юруков... От значение ли е да харесваш партньорите си, за да се получи спектакълът?

Аз нямам заслуга за това, че наистина играя с най-красивите мъже на България. За мене е много по-важно, че те са изключително добри актьори. Когато играем, на нас не ни е важно да сме си красиви, да си се влюбваме, а ни е важно да ни се случват сцените и хората да вярват в тая любов, която гледат. В „Ръкомахане в Спокан“ например сме супер екип от една жена и трима мъже с Иван Бърнев, Леонид Йовчев и Павлин Петрунов. Режисьорът Явор Гърдев ми е казал в никакъв случай да не им се давам, защото мъжете имат друга, по-мощна енергия. Усещам удоволствие от партньорството си с тези момчета – такъв страхотен баскетболен мач правим, такъв дрибъл – кога да забавим топката, кога да забием, кога да подадем на другия... Тези точни пасове, този контрол върху играта доставят страхотна радост.

В момента репетираш с мъжката част от екшъна „Под прикритие“ пиеса на Дейвид Мамет. Сигурно вече сте като добре смазан механизъм и репетициите изобилстват от забавни моменти?

Много съм щастлива, че имам среща с Владо Пенев като режисьор, въпреки че моята роля в тази пиеса е малка, по-скоро „пистолетна“, но ефектна. Като актьор ми е от абсолютните любимци, а се надявам някога да мога да направя и по-голяма роля под негова режисура. Понеже тези момчета са много популярни, хората може да очакват по-лека драматургия, но не е точно така – тази пиеса има награда „Пулицър“. Премиерата на „Агенти“ ще е в Шумен на 10 юни, а после в София. Роберт Янакиев прави страхотна роля, Михаил Билалов е неочакван, много сладък е Пламен Манасиев. Всички са страхотни – Ивайло Захариев, Йосиф Шамли, Любо Кънев, Иво Йончев... Тия репетиции са момчешка работа – тя си е мъжка пиесата и те имат хубав сленг помежду си.

Лицата на много от твоите колеги в момента са и в предизборните клипове, които се въртят по телевизията. Какво мислиш за това?

Много е деликатен този казус. Мисля, че като граждани сега е по-важно от всякога ние да имаме позиция. Самата аз имам силно развито гражданско чувство; като актьор обаче не съм много убедена дали трябва така конкретно да се свързва лицето ти с дадена политическа сила. Може би пък е важно в момента. Ако живее в нормална страна, актьорът смятам, че не трябва да се ангажира политически, но пък нашата страна не е нормална, та може би трябва да се даде пример. Така отчаяно не съм се чувствала никога. В тоя маскарад около нас толкова искам да се появи политик, на когото да мога да кажа: „Ето, аз не разбирам от политика и не ми е работа да разбирам, но ти разбираш и аз ти вярвам, затова заставам зад теб!“. Къде е тоя човек?!...

Важно ли е според теб да се участва в евровота, или той не е толкова определящ за България?

Аз ще гласувам. Откакто съм станала на 18, няма избори, на които да не съм гласувала. За съжаление, ние не се интересуваме особено кои политици какви тези ще защитават в Европейския парламент. Тука е малко „Левски – ЦСКА“ положението: да видим колко хора ще седнат в сектор А и колко – в сектор Г. Вярвам в европейските ценности и, колкото и да има негативи ЕС, той е някаква общност, която провиждам в себе повече, отколкото други неща. Което не значи, че не съм русофил. Харесвам руската литература, драматургията, балетът, но не ми харесва това, което в момента Путин прави като политик.  

Теодора Духовникова

актриса