Каква горчива ирония: докато арабският свят се отдръпва от Хамас, Западът се сближава с тях

Каква горчива ирония: Докато арабският свят се отдръпва от Хамас, Западът се сближава с тях. Но признаването на Палестина като държава би означавало да се възнагради терорът на Хамас. За канцлера Мерц това е изпитание за характера.

Шестгодишно и осемгодишно момче седят на кухненската маса. „Татко е мъртъв, татко е мъртъв“, плаче по-големият към брат си и пита: „Защо още съм жив?“. По-малкият е наведeн над масата и казва, че не вижда с едното око. То е било избодено от терорист на Хамас, който току-що е застрелял баща им. Терористът си отваря хладилника, взема бутилка, приличаща на кола, и я изпива с наслада.

Тези кадри от 7 октомври, заснети от охранителна камера в кибуца Бе'ери в южен Израел, отново и отново ми изникват в съзнанието, когато в наши дни се говори за признаване на Палестина като държава. Все още Хамас държи над 50 заложници, все още терористите не са се отказали от оръжията си, все още мечтаят за унищожението на Израел. Защо именно сега терористичната организация, която управлява ивицата Газа от 2007 г., трябва да бъде възнаградена с държава за своите зверства, отвличания и изнасилвания?

Този въпрос получава различни отговори в европейските столици. В Париж президентът Макрон заявява, че ще признае Палестина през септември. Франция действала „в съответствие със своето историческо ангажиране с един справедлив и траен мир в Близкия изток“. Наистина ли? При положение че Хамас не иска мир, а изтриване на Израел, позицията на Макрон в полза на Палестина е лицемерна. Очевидно му е важно да се хареса на мощната избирателна група на мюсюлманите, които вече съставляват 8 до 10 процента от населението на Франция. Макрон отново се навежда пред многото симпатизанти на Хамас в страната си. „Подчинението“, което Мишел Уелбек описва в своята дистопия, започва да се сбъдва.

Във Великобритания не е много по-различно. Премиерът Киър Стармър заплашва да признае Палестина като държава, ако израелското правителство до есента не предприеме съществени стъпки за слагане на край на конфликта в Газа и за ангажимент към дълготраен, устойчив мир. В лейбъристката партия на Стармър „гушкането“ с терористи е традиция. Бившият партиен лидер Джеръми Корбин някога буквално бе поканил - цитат - „нашите приятели от Хамас“ на дискусия. В действителност лейбъристите се водят не само от интересите в Близкия изток, а и от вътрешнополитически съображения. В много райони с гъсто мюсюлманско население партията се чувства застрашена от независими кандидати.

И в Берлин вече се говори на висок глас за признаване на Палестина. „Процесът по признаване на Палестина трябва да започне сега“, гласи заглавие в Jerusalem Post, което предизвика ужас сред мнозина израелци. Всъщност външният министър Вадефул се е изразил малко по-различно, като е казал, че Германия продължава да залага на „договорено решение с две държави“. Признаването на палестинска държава трябва да бъде „по-скоро финал на процеса“. Но той също така заяви, че този процес трябва да „започне сега“.

Въпреки това моментът не би могъл да бъде по-неподходящ, за да се говори дори за признаване на палестинска държава. Защото Хамас все още е де факто Палестина и всяка форма на признание затруднява преговорите за примирие и освобождаване на заложниците, сред които има и седем германски граждани. Подробност, която канцлерът споменава твърде рядко, а и повечето медии игнорират.

Вместо това по света се разпространява снимка на тежко измършавяло дете в Газа.

Предполагаемо доказателство за гладната смърт в Газа. В действителност обаче детето страда от наследствено заболяване, което уврежда мозъка и мускулите. Това е само един от многото примери как западните медии се превръщат в инструмент на военната пропаганда на Хамас.

The Washington Post публикува списък с имената на 18 500 деца, които уж са били убити в Газа. Списъкът произхожда от институция, ръководена от Хамас; имената и обстоятелствата на смъртта не могат да бъдат проверени. Факт обаче е: Хамас използва собствените си деца като човешки щитове, за да произведе изображения за пропагандата си.

Много медии се подвеждат и се обръщат срещу Израел. Това оставя следи сред населението. Според проучване вече три четвърти от германците са за оказване на по-голям натиск върху Израел. Канцлерът Мерц възприема това настроение и затяга тона спрямо Израел. Критиката му към хуманитарната ситуация в Газа и към правителството на Нетаняху е легитимна. Но тя не бива да води до преобръщане на ролите на жертва и извършител и до евтин, популистки, опортюнистичен обрат в политиката. Признаването на Палестина в този момент би било предателство спрямо нашия съюзник Израел и непростим разрив с германската държавна доктрина. Това би било и предателство спрямо палестинците, които страдат под властта на Хамас.

Освен това тази стъпка би била контрапродуктивна. Признаването на Палестина би подкопало мирния процес, защото би премахнало стимула за преки преговори с Израел. Вместо да се оказва натиск върху Израел, германското правителство трябва да влияе на Хамас чрез посредници в Катар, за да бъдат освободени заложниците. Дори няколко арабски държави тази седмица за пръв път заедно осъдиха терора на Хамас и се обявиха за тяхното обезвластяване. Германската общественост почти не забеляза това. Каква горчива ирония: Докато арабският свят се отдръпва от Хамас, Западът се сближава с тях.

За Фридрих Мерц признаването на Палестина се превръща не само в политически въпрос, а в въпрос на характер. Ще отстъпи ли под натиска на коалиционния си партньор и медиите, или ще остане верен на принципите си? „Израел е силен. Сега е наш ред да бъдем силен съюзник на Израел“, каза Мерц малко след 7 октомври. Един силен съюзник трябва да може да понесе и съпротива. Ако предадем Израел, предаваме не само ценностите си, но и собствените си интереси. А един силен Израел е в интерес и на Германия. Защото Израел не само върши „мръсната работа“ по спиране на иранската ядрена програма. Израел също така възпира разпространението на ислямисткия терор в Германия.

Редакционната статия на Велт ам Зонтаг. Автор - главният редактор Ян Филип Бургард.

превод: Капка Тодорова