Тръмп, Путин и фалшивите български "миролюбци"

Интересно е, че тези, които правилно се застъпват за жертвите на насилието в Газа, не го правят със същата убеденост и жар спрямо украинците, които вече трета година страдат от варварски нападения. От Даниел Смилов:

Още новини от Украйна

Миналата година българските, а и много от световните "миролюбци" се кръстеха и молиха Доналд Тръмп да спечели изборите в САЩ, защото беше обещал да спре войната в Украйна за 24 часа. По-късно се оказа, че Тръмп е казал това "саркастично", както заяви самият той. Но интересното беше, че българските "миролюбци" не се притесниха от отлагането на края на войната и дори спряха да настояват за него. Бързо се разбра, че под "край на войната" те си представят просто САЩ и Европа да спрат помощите за Украйна.

Фалшивите "миролюбци"

Всъщност "миролюбците" в огромната си част за това се борят: Русия да спечели войната в Украйна. Защото е ясно, че ако западната помощ спре, Украйна дълго няма да издържи на руските атаки. Защо "миролюбците" искат руска победа не е съвсем ясно. В българския случай една руска победа би ни поставила в опасна близост с агресивна диктатура от азиатски тип. Няма разумни аргументи българи да искат това. Но някои именно това правят.

Затова е време ясно да се каже, че зад маската на фалшиво "миролюбство" стои всъщност една подкрепа за Путиновата експанзия чрез военно завоевание на територии. Сегашното предложение на Путин за среща с Доналд Тръмп за уж мирни преговори отново демонстрира добре разликата между фалшивото търсене на мир, което просто цели даване на възможност за продължаване на агресивната политика и истинската загриженост за съдбата на милиони хора.

Какво постигна Тръмп за Украйна в последните шест месеца?

Всъщност, логичните стъпки за спиране на войната, които Тръмп и неговата администрация трябваше да предприемат, бяха три:

1) Тръмп и МАГА движението не трябваше да бойкотират изпращането на навременна и достатъчна военна помощ за Украйна. До голяма степен те го правеха чрез влиянието си в Конгреса още по време на управлението на Байдън. Именно надеждата, че тяхната политическа линия ще надделее, даваше кураж на Путин да продължи войната с години въпреки очевидните трудности пред руската икономика;

2) След избирането на Тръмп за президент новата администрация можеше да даде ултиматум на Путин - примирие или сериозно увеличение на военната помощ за Украйна. Такъв ултиматум не беше даден на Русия, макар че Тръмп не се поколеба да се включи директно във военни действия срещу Иран. Т.е. неговата администрация не се свени от ескалация на конфликти и ултиматуми - просто този подход не се използва срещу Русия;

3) Тарифите на Тръмп можеха да се инструментализират за натиск срещу Москва. Самият Тръмп заплаши, че ще наложи тежки мита до 100% на страни, които купуват руски нефт. Този ултиматум трябваше да изтече и да се реализира преди няколко дни. Но това не се случи. Вярно е, че 25% мита срещу Индия бяха наложени, но това изглежда е част от общата стратегия за договаряне на нови търговски правила с тази държава. С Китай не е ясно какво се случва, но истината е, че Тръмп наложи високи мита на кого ли не, без досега да е използвал този инструмент за сериозен натиск срещу Русия.

На фона на тези неслучили се политики, това, което действително стана, беше, че Европа пое финансовата тежест за военната помощ за Украйна, а Тръмп сключи договор с Украйна за използване на нейни ценни изкопаеми ресурси. Натиск върху Украйна имаше и то доста сериозен - изразяваше се във временно спиране на военната помощ и споделянето на разузнавателна информация. Имаше и медийни атаки срещу Зеленски, включително едно отвратително представление в Белия дом, целящо да го унизи.

Резултатът от всичко това бе, че в продължение на повече от шест месеца Русия настъпваше полека и завладяваше нови украински територии. Войната не беше спряна, а интензивността и дори се повиши, без "миролюбците" да се притеснят изобщо от това.

Какво се очаква от срещата Тръмп-Путин?

Това е нерадостният фон, на който след изтичането на т.нар. ултиматум на Тръмп към Путин беше оповестено, че се подготвя среща между двамата в Аляска. Защо там, защо между тях и как Путин заслужи тази чест са интересни въпроси сами по себе си. По-проблематичното обаче е, че Путин изглежда изобщо не се е съгласил на примирие, а просто предлага Украйна да се откаже от тежко укрепените си линии в Донецк, само срещу започването на някакви преговори. Появиха се и твърдения, че пратеникът на Тръмп Уиткоф не е доразбрал какво всъщност Путин предлага, което той обобщи като "размяна на територии". Наистина, руската страна никога досега не е изявявала готовност да разменя каквото и да било с Украйна.

Като цяло не е ясно какво в предложението на Путин Украйна да се откаже от отбранителни линии, които успешно удържа три години, е толкова привлекателно, че да изисква пряка среща между Тръмп и Путин, която сама по себе си ще легитимира агресора. Не е ясно и какво стана с големите уж ултиматуми, които Тръмп споменаваше - може би и те са били просто "саркастични".

Досега изобщо не е известно какво решение на конфликта предлага Тръмп, нито какви стъпки е готов да предприеме като натиск спрямо Русия, за да приеме тя това решение. Докато няма яснота по тези два въпроса, всякакви двустранни срещи ще са просто печелене на време за продължаването на агресивната война на Путин срещу Украйна.

Вярно е, че Тръмп обича неяснотата в преговорите, обича конструктивната двузначност на позииите си. Но интересното е, че докато спрямо други държави той е готов да налага непропорционални мита като преговорна стратегия, поне дотук преговорната му политика спрямо Русия е предвидимо беззъба. Съобщението за смяната на положението на двете ядрени подводници беше единственото по-остро действие от американска страна, но то дойде след определено подигравателните изказвания на бившия руски президент Медведев срещу него. И тук ролите са сменени: обикновено Тръмп е подигравателен и непочтителен, но не и спрямо Русия.

Къде са сега българските миролюбци?

Човек би очаквал нашите миролюбци всекидневно да призовават Тръмп да спре наистина войната, като постави Русия пред труден избор. Те обаче - в мнозинството си, начело с фигури като президента Радев - изглежда са доволни от продължаването на агресивната война и бавното преместване на фронта в руска полза. Затова и не бързат с края на войната.

А и за друга част от тях сега има нова морална кауза, която е ситуацията в Газа. Наистина, действията на Израел там са непропорционални. Дали могат да се квалифицират като геноцид и престъпления срещу човечеството е отделен въпрос, но така или иначе става дума за тежки нарушения на международното право и справедливостта. Но ангажиментът с каузата на Газа не е извинение за затварянето на очите за една друга агресия - войната в Украйна. Който критикува Нетаняху, би трябвало да е още по-яростен критик на Путин и неговата директна агресия срещу суверенна държава.

Съществуването на Израел - единствената все пак демокрация в региона на Близкия Изток - е ключово важно и за България. България е признала и палестинската държава още през 1988 г. - мярка, която някои западноевропейски държави тепърва ще предприемат. Всичко това прави израелско-палестинския казус много сложен, особено що се отнася до дългосрочно решение, което да е балансирано и да отчита интересите на всички. Съмнително е обаче как тези, които правилно се застъпват за жертвите на насилието в Газа, не го правят със същата убеденост и жар спрямо украинците, които вече трета година страдат от варварски нападения спрямо граждански обекти.

Отвъд това остава да се надяваме, че срещата Тръмп-Путин ще доведе до едно справедливо, пък макар и временно, решение на трагедията в Украйна. Основанията за оптимизъм на базата на публично известната информация не са много. Дано в неизвестното да се крият позитиви.

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.