Кретащата гордост на България - волейболът

С мъка на сърцето можем да наречем България "умираща" спортна сила. Все по-често и по-често поглеждаме с носталгия назад, гледайки успехите ни от "едно време". САЩ '94-та, Олимпийските игри в Москва през 1980-та, Олимпийските игри в Сеул през 1988-ма, и още, и още... златни, сребърни и бронзови медали колкото щеш! Спортният свят години наред говори за малка България, превърнала се в конкурент на великите спортни сили не веднъж и два пъти... 

Ето защо гледаме все по-назад към славните години. Защото в наши дни те почти липсват. Йордан Йовчев, Румяна Нейкова, ансамбалът ни по художествена гимнастика, Григор Димитров и, разбира се, националният отбор по волейбол за мъже със страх могат да бъдат определени като последните от един изчезващ вид. 

Спортът в България през 2015 не дръпна "нагоре", въпреки частичните и, за мнозина, незадоволителни успехи. Като виден пример може да бъде даден волейбола. На пръв поглед - радост от успехите на представилния ни мъжки тим, домакинство на Европейско първенство, изпълнена до краен предел "Арена Армеец", безброй възгласи "Българи - юнаци", от които да настръхнеш. 

Да, през 2015-та България се изкачи до третото място в ранглистата на CEV (Европейската волейболна федерация), запази седмото си място в света, но дали това ще е така и в бъдеще?

Да, „трикольорите“ са един от най-добрите отбори в света и го доказват на всеки голям форум. Силни представяния на Олимпийските игри през 2008-ма в Пекин и 2012-та в Лондон. Бронзови медали от Европейското през 2009-та. Отборът все остава в "подножието на върха", но продължава да радва феновете. А такива у нас не липсват. 

Въпреки това, волейболът в България "крета". "Крета", както всичко друго, поради липса на финанси и голяма доза нехайство от страна на ръководните органи. Нивото на игра във вътрешните първенства пада осезаемо. Отборите от Суперлигата изнемогват, опитвайки се да вържат двата края. Най-ярък пример са двата големи гранда на българския спорт - ЦСКА и Левски. "Червени" и "сини" се чудят откъде да намерят спонсори и благодетели, но такива все по-трудно се появяват, те смятат спорта за загубена кауза. А ако то тя не е такава, се търси по-скоро личната облага. 

А на обратния полюс - един от най-милеещите за "националния ни спорт" - изпълнителния директор и старши-треньор на ЦСКА Александър Попов бе наречен "балък" от медиите. "Балък", който отчаяно се опитва да измъкне "умиращото тяло" на армейския тим от "дълбоката кал". Още един пример за спортен деятел от същия този изчезващ вид. 

Друг пример - Владимир Николов. Нормално ли е действащ волейнационал да търси отчаяно помощ за да спаси Левски Бол?

Да, спечелихме домакинство на световното първенство по волейбол през 2018-та. Да, получихме редица похвали от мнозина, начело с президента на Европейската волейболна федерация Александър Боричич, за "перфектното" провеждане на Европейското преди няколко месеца. 

Да, НО някак не личи парите да отиват за подпомагане на самите волейболни клубовете. Колко от тимовете в Суперлигата, пък камо ли Висшата лига, могат да си позволят наема на "Арена Армеец"? Защото голяма част от тях се помещават в зали с течащи покриви и прогнило дюшеме. А дори не сме обелили дума за занемарените юношески школи. Бъдещите Матей Казийски, Цветан Соколов, Теодор Салпаров, Тодор Алексиев и т.н, те просто "няма къде да тренират". 

Ето затова българският волейбол е "кретаща гордост". Изчезващ вид.