Даниел Димов: От 13-годишен заживях сам заради футбола

Капитанът на „Черно море“ Даниел Димов е сред най-опитните футболисти в състава на Илиан Илиев. Израснал е в Шабла, но още като юноша преминава в школата на „моряците“. В професионалния футбол, освен екипа на „Черно море“ е носил и този на „Левски“. Играл е за клубове в Израел и Турция. През този сезон за втори път се завърна на „Тича“. Разговаряме в паузата на шампионата, за амбициите му със „зелено-бялата“ фланелка.

- Дани, през този сезон отново се завърна в отбора на „Черно море“. Защо предпочете да носиш зелено-бялата фланелка?
- Моята съдба е свързана с „Черно море“ още от юношеските ми години, имам сантименти към отбора, никога не съм ги крил… Израснах в този град и в този клуб, така че чувството е като да се завърна вкъщи. Каквито и други предложения да съм имал в България, съм ги игнорирал заради „Черно море“.

- Какво не се получи с предишния ти клуб в Турция?
- Имах договор за още една година с „Болуспор“, първоначалните ми планове бяха да го изпълня, но поради противоречия с ръководството стигнахме до решението да се разделим. Много съм щастлив, че в крайна сметка стана така, че отново съм в „Черно море“.

- Получи и капитанската лента след завръщането си при „моряците“. Пада ли по-голяма отговорност върху теб?
- Разбира се… Капитанската лента не е само признание, а и отговорност. Имам опита, който съм натрупал през годините, така че смятам, че ще мога да помогна на отбора да се представи по-добре.

- Как приеха съотборниците ти твоето завръщане?
- Добре и това е напълно нормално, тъй като с някои от тях играехме заедно в „Черно море“ допреди година. С други, които са се присъединили към клуба по време на моето отсъствие, се познаваме от други отбори, както и от юношески национални гарнитури. Всички в тима сме горе долу на една възраст, познаваме се добре, така че нямам никакъв проблем с адаптацията на „Тича“.

- Как оценяваш представянето на отбора в шампионата до момента?
- Като игра – донякъде е добре, но като резултати смятам, че можехме да постигнем много повече. Отстрани може да изглежда, че малко си противореча, но във футбола като цяло няма много логика. Предполага се, че когато играеш добре и резултатите трябва да дойдат, може би е нужно малко повече търпение от наша страна. Публиката е най-добрият показател за нивото на играта, което представяме, а засега всички ни приемат добре – виждаме го, чуваме го, усещаме подкрепата. Оттук нататък трябва да дойдат и резултатите. Представяме се добре срещу водещите и по-опитните отбори, а нещо ни липсва срещу тези, които са по-назад в класирането. Имаме потенциала и амбицията, времето ще покаже докъде ще стигнем в крайна сметка.

- Какви цели си поставяте? Миналата година мерихте сили с отборите в челната шестица, мислите ли отново за място в Топ 6, или още е рано?
- Целите винаги трябва да са високи. Първата шестица си остава главна задача за нас, без значение дали е афиширано, или не. Моето мнение е, че всеки един футболист трябва да има за своя лична цел не само отборът да попадне в Топ 6, но и да се класира колкото е възможно по-напред в конкуренцията на най-силните. Разбира се, всичко трябва да е съобразено с нашите моментни възможности. Няма какво да го крием – отборът се гради отново, има много нови футболисти през този сезон, знаете, че в края на предишния клубът се раздели с 10-има основни играчи, аз самият на практика също съм нов сега, макар и да се завръщам на място, което ми е добре познато и където добре ме познават, но обстановката, която заварвам, е нова. Трябва да сме реалисти в очакванията си, това е най-важно.

- Кои ще са основните ви конкуренти за място в челната шестица?
- Заподозрените в последните години са едни и същи... През тази година прави впечатление представянето на „Арда“, отборът набра инерция от началото на сезона, представя се добре, но още е много рано, има още доста точки да се разпределят, така че ще видим накрая кой къде ще завърши в класирането.

- Спомена, че усещате подкрепата на публиката. Какво означават за вас в отбора феновете, които не ви изоставят и в трудни моменти?
- За един футболист или треньор, както и за всеки друг спортист, е много важна подкрепата от трибуните, защото се трудим, за да постигаме резултати, а това е, което желаят и феновете. Когато в един клуб всички звена са заедно – ръководство, треньор, футболисти и фенове, предпоставките за положително развитие са много по-големи, напрежението е по-малко и всички са щастливи, но ситуацията във футбола е доста динамична и доверието на феновете трябва да се заслужава във всеки един мач, то не ни е дадено даром. Надявам се да го задържим с постоянството в нашите изяви.

- Ти си юноша на „Черно море“. Защо предпочете този клуб и как започна с футбола?
- Футболът като че ли сам ме избра. Не мога да кажа, че съм от семейство на спортисти, макар че родителите ми обичат народните танци. Още от дете обаче много исках да опитам всички спортове, които се предлагаха в моя малък град. Тренирал съм баскетбол, волейбол, тенис и т.н., но се оказа, че футболът ми доставя най-голямо удоволствие. Всеки ден бях на улицата с топката, за да играя заедно с децата, още от самото начало спортът ми носеше много положителни емоции. Може би точно с това ме грабна футболът, с възможността да споделя с останалите в отбора емоциите. След това дойде и тръпката от желанието да вкарам гол, както и удовлетворението, което изпитвах след това. А избрах „Черно море“, защото винаги е бил един от водещите отбори в региона, тогава бяха два заедно със „Спартак“. Винаги съм симпатизирал на „Черно море“, от малък гледах с възхищение изявите на футболистите в зелено-бели фланелки и когато на 13 години получих предложение да се присъединя към школата точно на този клуб, изобщо не се поколебах. Така започна кариерата ми при „моряците“.

- Кое е най-важното, което научи от треньорите си през годините?
- Доста треньори съм сменил още от Шабла, където започнах. След това в „Черно море“ ме пое Велизар Попов, когото приемах не само като мой треньор, но и като наставник, тъй като на 13 години заживях сам във Варна, без да имам никаква помощ и подкрепа от познати и приятели. Имах нужда някой да ми подаде ръка и затова до ден днешен съм му много признателен. Най-важното за мен е, че благодарение на футбола и на моите треньори успях да се опазя от всякакви изкушения. Характерът и амбицията да стана добър футболист ме водеха през цялото време.

- Кои бяха кумирите ти във футбола тогава?
- Първото световно първенство, което си спомням добре, е от 1998 г. Тогава бяха силните години на Зидан и Роналдо. И до ден днешен им се възхищавам.

- Какви качества изгради у теб футболът?
- Със сигурност ме научи на дисциплина и уважение към по-големите. Много са нещата, които футболът ми е дал, да не кажа всичко…

- А какво ти отнема?
- Време за семейството и децата, баща съм на две прекрасни момиченца. Футболът ме е лишил от повече възможности да излизам с приятели. Скоро се шегувахме, че вече 10 години не съм си празнувал рождения ден, тъй като винаги се случва да не съм си вкъщи точно тогава.

- Ще насърчиш ли и децата си да спортуват?
- Със сигурност ще ги насърча, но няма да ги задължавам. Ще им покажа посоката, но ще им дам възможност да опитат различни неща, за да изберат това, което им харесва. Насила няма да ги карам, не мисля, че нещо се получава, когато е на всяка цена. Аз самият като дете така съм възпитан, никой не ми се е месил и не се е опитвал да ми наложи мнението си. Винаги сам съм вземал решения и съм поемал отговорност за тях.

- Със сигурност семейството ти е имало доверие, за да те остави сам на 13 години във Варна…
- Така е… Аз лично от днешната си гледна точка на родител не мисля, че съм готов да направя подобна крачка. Явно те са имали голяма смелост, а и са ми се доверили, но аз от самото начало им показах, че имам силно желание да играя футбол и да се развия професионално в този спорт. Благодарен съм им за това доверие, защото не знам как щеше да ми се отрази, ако ми бяха отказали. Сривът, който би се получил от една прекършена детска мечта, не знам към какво щеше да ме подтикне, но се радвам, че не се е стигнало до подобен развой на живота ми.

- Играл си и за един от водещите отбори у нас „Левски“. С какво си запомнил престоя си на „Герена“?
- Това време не беше толкова отдавна. „Левски“ безспорно е един от големите отбори в България. Със синята фланелка съм изпитал много положителни емоции, имал съм и не толкова хубави моменти. Изпитах разочарование, тъй като не успях нито да стана шампион, нито да спечеля Купата на България с „Левски“. Надявам се сега това да ми се случи с екипа на „Черно море“… Три години и половина прекарах в „Левски“, близо 100 мача изиграх за клуба, срещнах много приятели, спечелихме много победи в мачове на високо ниво…

- Играл си в турското първенство. Как ще сравниш футбола там с този, който се играе в България?
- Българските футболисти са по-талантливи и по-можещи според мен, а това, което те имат, а ние го нямаме, това са условията за спорт, инфраструктурата, базите, начинът на обучение в школите. Разликата в турския шампионат идва от чужденците, тъй като тамошните клубове разполагат с повече средства в сравнение с нашите и съответно закупуват по-качествени чужденци. Ако съпоставим обаче местните футболисти, предимството ще е за България.

- Допада ли ти настоящият формат на Първа лига?
- Не, много… По подобна схема съм играл и в Израел. Разбирам, че целта е да се играят повече мачове между силни съперници, но до миналата година беше възможно в елита да остане отбор, спечелил само една точка. Тази година малко го промениха, но като цяло идеята не ми допада. Губи се тръпката на дерби мачовете, тъй като се събират доста в един сезон. Аз лично предпочитам класическия формат на първенството, въпреки че и той има своите недостатъци, разбира се.

- Кои от успехите, които си постигнал до момента, са ти най-скъпи – победи, мачове, които няма да забравиш…
- Имам няколко изгубени финала както с “Черно море“, така и с „Левски“. Не е много хубаво, че започвам с негативното, но така се е стекла кариерата ми до момента. Имам, разбира се, и доста положителни емоции с „Черно море“, когато играхме срещу „Сампдория“ и „Щутгарт“ в турнира „Интертото“. В чужбина също мога да се похваля с много хубави моменти. В Израел с отбора, за който се състезавах, успяхме да влезем в първата шестица, а това е резултат, който тимът не беше достигал в последните 15 – 20 години. Когато отидох, бяха на предпоследна позиция в класирането, на крачка от изпадането, а още на следващата година успяхме да постигнем нещо голямо. Феновете и всички в отбора бяха много щастливи. В Турция на два пъти – първо с „Денизлиспор“, а след това и с „Манисаспор“, се спасихме от изпадане, а тогава емоциите са не по-малки.

- Помниш ли първия си мач като дете и след това дебюта в мъжкия футбол?
- В Шабла не беше голям броят на децата, които играеха футбол, и досега си спомням, че още в началото ми се налагаше да играя срещу три години по-големи от мен съперници. В мъжкия футбол дебютирах за „Черно море“ в контрола срещу „Дунав“ (Русе), треньор отново беше Илиан Илиев, след това първият официален мач, в който взех участие, беше срещу „Черноморец Бургас“ (София) с треньор Ясен Петров.

- С какво се е променил Даниел Димов от тогава до сега?
- О, много съм се променил… Вече съм доста по-улегнал, преди реагирах много по-първосигнално, бях доста избухлив. До голяма степен съм се променил и благодарение на съпругата ми, а когато се появиха и децата, вече започнах да виждам живота по съвсем различен начин. Аз по характер съм човек, който не се примирява, който не се задоволява с малко, не обичам да съм посредствен, но годините ме направиха по-търпелив, показаха ми, че нищо не е на всяка цена.

- Виждаш ли се като треньор някой ден?
- Не… Засега нямам подобни амбиции. Понякога се чудя как другите успяват и защо и аз да не стана, но знам, че нещата не са толкова прости, колкото изглеждат отстрани. Един треньор трябва да отговаря за 20-30 футболисти, да е свързващо звено между всички в клуба, докато футболистът мисли само за себе си, за формата, в която се намира, идва на стадиона, тренира и си тръгва, внимава за начина, по който живее, и за хранителния режим и това са неговите ангажименти. Треньорската професия със сигурност е много по-трудна и отговорна…

- Според теб кое е най-важно за успешния преход между детско-юношеския и мъжкия футбол?

- Много е деликатен моментът, може би е най-трудният в кариерата на един футболист. Тънка е нишката между това да си останеш просто един талантлив юноша, който не е успял да се реализира професионално или е продължил да играе в мъжки отбори, но в Б или В група… Най-важно е да се използва всеки шанс, който треньорът ти даде. „Черно море“ с Илиан Илиев начело е добър пример в тази посока, но невинаги нещата и в нашия клуб са стояли по този начин. Моят съвет към младите футболисти е да се раздават в тренировките, да слушат треньорите и когато им се даде шанс да го използват, защото не са много тези възможности и времето бързо минава. 18-19-годишните момчета сега са доста добре сложени, готови са за мъжкия футбол, просто трябва да преодолеят психическата бариера, да се отпуснат, да разберат, че няма нищо страшно, и да си повярват.

- За какво мечтаеш оттук нататък?
- Да сме здрави – аз, моето семейство и всички в отбора.

- А за ново участие в евротурнирите с екипа на „Черно море“ мислиш ли?
- Желанието и амбициите, от една страна, и реалността, от друга, са различни неща. Но въпреки това аз съм убеден, че колкото по-големи цели си поставя един човек и един отбор, толкова по-далеч стига. Както казах – не обичам посредствеността…