Ето така САЩ са изчислявали траекторията на ракетите си през Студената война

Когато Гордън Барнс се присъединява към американските военновъздушни сили през 1956 година, той работи като навигатор на самолет-танкер, който зарежда бомбардировачи по време на полет. За много хора това би била интересна и вълнуваща работа, но за Барнс се превръща в рутина. В един момент той дори споделя, че намира заниманието си за скучно.

Няколко години по-късно американецът сменя попрището си. Той не знае в подробности какво е геодезията и каква точно ще е работата му, но приема предизвикателството с ентусиазъм.

Гордън Барнс минава специализация, няколко години учи на теория какво е геодезията, за да е подготвен за практиката. А практиката отново е свързана с американските въоръжени сили. Той е разпределен в ескадрила 1370, която се занимава с картографиране и заснемане на снимки - за US армията. Тя има ключова роля в историята на военните технологии и развитие. През 50-те години на миналия век САЩ и СССР вече са разработили междуконтинентални балистични ракети, но тогава все още няма сателитни навигационни системи като GPS. Военното планиране и изчисления са изправени пред голямо предизвикателство – как да се програмира ракетата, за да удари противника в определената зона. Дори малко разминаване в изчисленията може да бъде катастрофално.

Поради тази причина картографирането се нуждае от следваща стъпка в развитието и именно тук идва геодезията, пише National Geographic.

До средата на XX век повърхността на Европа, Северна Америка и част от Азия е внимателно картографирана, но откритите води остават „непознати“. Поради тази причина континентите остават изолирани и няма единна геодезическа мрежа, за да ги свърже в едно. От практическа гледна точка това означава, че точното разстояние между Париж и Рим е известно, но не и това между Южна Дакота и Кремъл, например.

Една от основните задачи на ескадрилата е да създаде геодезическа система за свързване на континентите. Военни използват HIRAN, което е вид въздушно заснемане. Методът е прост – нужно е само създаването на две наземни станции на определени позиции (на снимката) и изпращането на радиосигнали. След това между тях минава военен самолет, чието оборудване позволява анализ на радиосигналите и точно картографиране, което включва и определяне на геометричната форма на Земята.

Освен това екипът на Гордън Барнс прави и снимково картографиране. Пилотите летят по права линия в зона, в която камерите автоматично правят серия от кадри. Тези изображения впоследствие се съединяват и се въвеждат в регистър с точни данни. Подробните карти вече не са мит. Чужди правителства също се обръщат за помощ към ескадрила 1370, за да направи карти, които могат да се използват за уреждане на спорове по границите и планиране на пътната инфраструктура.

Работата обаче невинаги е лесна и безпроблемна. Много често американските военни трябва да инсталират станции, които са на труднодостъпни места и логистиката е кошмарна. Барнс е трябвало да се справя с тежки условия, включително наличие на насекоми, отровни змии, престъпни групи, голяма надморска височина и адски жеги.

В крайна сметка ескадрилата свършва много полезна работа. Сателитните данни обаче „пенсионират“ тази технология, използвана в годините на Студената война.