Русия е фашистка държава

Коментар на Тимъти Снайдър за „Ню Йорк Таймс“:

Фашизмът никога не е бил победен като идея.

Още новини от Украйна

Като култ към ирационалното и насилието, той не може да бъде победен като аргумент. Едва на бойните полета на Втората световна война фашизмът бе победен. Сега се завръща - и този път страната, която води фашистка война за унищожение, е Русия. Ако Русия победи, фашистите по света ще бъдат утешени. Грешим, като ограничаваме страховете си от фашизма до определен образ на Хитлер и Холокоста. Фашизмът беше италиански по произход, популярен в Румъния - където фашистите бяха православни християни, които мечтаеха за прочистване - и имаше привърженици в цяла Европа (и Америка). Във всичките си разновидности ставаше дума за триумфа на волята над разума.

Хората не са съгласни, често яростно, относно това какво представлява фашизмът. Но днешна Русия отговаря на повечето критерии, които учените са склонни да прилагат. Има култ около един-единствен лидер, Владимир Путин. Има култ към мъртвите, загубили живота си във Втората световна война. Има го митът за минала златна епоха на имперско величие, която трябва да бъде възстановена чрез война на лекуващо насилие - убийствената война срещу Украйна.

Това не е първият път, когато Украйна е обект на фашистка война. Завладяването на страната е основната военна цел на Хитлер през 1941 г. Хитлер смята, че Съветският съюз, който тогава управлява Украйна, е еврейска държава: той планира да замени съветската власт със своя собствена и да се възползва от плодородна земеделска почва на Украйна. Съветският съюз ще умре от глад, а Германия ще се превърне в империя. Той (Хитлер) си представяше, че това ще бъде лесно, защото Съветският съюз според него е изкуствено творение, а украинците – колониален народ. Приликите сега с войната на Путин са поразителни. Кремъл определя Украйна като изкуствена държава, чийто еврейски президент доказва, че не може да бъде истинска. След елиминирането на малък елит, смята той, масите с радост биха приели руската доминация. Днес Русия е тази, която спира украинската храна към света, застрашавайки с глад в глобалния юг.

Мнозина не смеят да гледат на днешна Русия като фашистка, защото Съветският съюз на Сталин се определя като антифашист. С помощта на американски, британски и други съюзници Съветският съюз побеждава нацистка Германия и нейните съюзници през 1945 г. Неговото противопоставяне на фашизма обаче е непоследователно. Преди идването на Хитлер на власт през 1933 г., Съветите третираха фашистите като само още една форма на капиталистически враг. Комунистическите партии в Европа трябваше да третират всички други партии като врагове. Тази политика всъщност допринесе за издигането на Хитлер: въпреки че те превъзхождаха нацистите, немските комунисти и социалисти не успяваха да си сътрудничат. След това фиаско Сталин коригира политиката си, като настоя европейските комунистически партии да сформират коалиции, за да блокират фашистите.

Това не продължава дълго. През 1939 г. Съветският съюз се присъединява към нацистка Германия като де факто съюзник и двете сили нахлуват заедно в Полша. Нацистките речи са препечатвани в съветската преса и нацистките офицери се възхищават на съветската ефективност при масовите депортации. Но руснаците днес не говорят за този факт, тъй като законите за паметта правят този факт престъпление. Втората световна война е елемент от историческия мит на Путин за руската невинност и загубеното величие – Русия трябва да се ползва с монопол върху жертвите и победата. Простичкият факт, че Сталин позволи Втората световна война, като се съюзи с Хитлер, трябва да бъде неизразим и немислим.

Гъвкавостта на Сталин по отношение на фашизма е ключът към разбирането на днешна Русия. При Сталин фашизмът първо беше безразличен, после беше лош, после беше добър, докато - когато Хитлер предаде Сталин и Германия нахлу в Съветския съюз - отново стана лош. Но никой никога не го дефинира. По време на Студената война американците и британците станаха фашисти (в очите на руснаците). А „антифашизмът“ не попречи на Сталин да се насочи към евреите в последната си чистка, нито на неговите наследници да приравнят Израел с нацистка Германия. Съветският антифашизъм, с други думи, беше политиката на „нас срещу тях“. Това не е отговор на фашизма. В крайна сметка фашистката политика започва, както казва нацисткият мислител Карл Шмит, от определянето на враг. Тъй като съветският антифашизъм означаваше просто определяне на враг, това предлагаше на фашизма задна врата, през която да се върне в Русия. В днешна Русия „антифашизмът” просто се превърна в правото на руския лидер да определя националните врагове. Истинските руски фашисти, като Александър Дугин и Александър Проханов, получиха време в средствата за масова информация. А самият Путин е черпил от работата на руския фашист Иван Илин. За президента Путин „фашист“ или „нацист“ е просто някой, който се противопоставя на него или на плана му да унищожи Украйна. Украинците са „нацисти“, защото не приемат, че са руснаци и се съпротивляват.

Пътешественик във времето от 30-те години на миналия век не би имал трудности да идентифицира режима на Путин като фашистки. Символът Z, митингите, пропагандата, войната като очистващ акт на насилие и ямите на смъртта около украинските градове правят всичко това много ясно. Войната срещу Украйна е не само завръщане към традиционното фашистко бойно поле, но и връщане към традиционния фашистки език и практика. Други хора са там, за да бъдат колонизирани. Русия е невинна заради древното си минало. Съществуването на Украйна е международен заговор. Войната е отговорът.

Тъй като Путин говори за фашистите като за враг, може да ни е трудно да разберем, че той всъщност може да бъде фашист. Но във войната на Русия срещу Украйна „нацист“ просто означава „подчовешки враг“ – някой, когото руснаците могат да убият. Речта на омразата, насочена към украинците, улеснява убийството им, както виждаме в Буча, Мариупол и всяка част на Украйна, която е била под руска окупация. Масовите гробове не са някаква случайност на войната, а очаквано следствие от фашистка война за унищожение.

Фашистите, наричащи другите хора „фашисти“, е фашизъм, доведен до нелогичната му крайност като култ към неразумността. Това е последна точка, в която речта на омразата обръща реалността. Това е апогей на волята над мисълта. Да наричаш другите фашисти, докато си фашист, е основната путинистка практика. Джейсън Стенли, американски философ, го нарича „подкопаваща пропаганда“. Нарекох го „шизофашизъм“. Украинците имат най-елегантната формулировка. Наричат ​​го "русизъм".

Ние разбираме повече за фашизма, отколкото през 30-те години на миналия век. Трябва да признаем фашизма, защото тогава знаем с какво си имаме работа. Но да го разпознаете не означава да го отмените. Фашизмът не е дискусионна позиция, а култ към волята, който излъчва фикция. Става дума за мистиката на човек, който лекува света с насилие и ще бъде поддържа от пропагандата докрай. Това може да бъде победено само чрез демонстрация на слабостта на лидера. Фашисткият лидер трябва да бъде победен, което означава, че онези, които се противопоставят на фашизма, трябва да направят необходимото, за да го победят. Едва тогава митовете се разпадат.

Както през 30-те години на миналия век, демокрацията е в отстъпление по целия свят и фашистите започнаха да воюват срещу съседите си. Ако Русия спечели в Украйна, това няма да бъде просто унищожаване на демокрацията със сила, макар че това е достатъчно лошо. Това ще бъде деморализация за демокрациите навсякъде. Още преди войната приятелите на Русия – Марин Льо Пен, Виктор Орбан, Тъкър Карлсън – бяха врагове на демокрацията. Победите на фашистките бойни полета биха потвърдили, че силата прави правото, че причината се крие в губещите, че демокрациите трябва да се провалят. Ако Украйна не се съпротивляваше, това щеше да бъде тъмна пролет за демократите по целия свят. Ако Украйна не победи, можем да очакваме десетилетия на мрак.

Tимъти Снайдър е известен американски историк, професор в Йейл и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена. Той е автор на книгите „Кървави поля. Европа между Хитлер и Сталин“, „Черна земя: Холокостът като история и предупреждение“ и „За тиранията“. Книгите и статиите му са световноизвестни и са преведени на десетки езици.