С портрета на Сталин Русия филтрува и с Китай, и със Запада

На 5 март преди 70 години светът узнава за смъртта на Йосиф Висарионович Сталин и макар и да има спекулации кога точно е смъртта на тоталитарния лидер, тази дата е възприета като датата за неговата смърт. Днес Комунистическата партия в Русия организира церемония за отбелязване на 70-годишнината от смъртта на Сталин близо до Кремълската стена на Червения площад в Москва, където и до този момент има негов паметник. Виждаме го покрит с венци и цветя, а опашката на поклонението е впечатляваща.

Годишнината от смъртта се отбелязва от почти всички руски агенции и сайтове (изключение може би прави държавната ТАСС, където не успяхме да открием материал), но особено впечатление прави един от материалите в Агенция Новости, цитирани от news.bg.

Как възприемат Сталин днес в Русия - коментарът на Петър Акопов се позовава на "низовото" възприятие, на разбирането на широките народни маси - руснакът продължава да живее във Великата отечествена война, а Сталин е знаме на голямата битка, бич за корупцията и предателите, мечът за наказание за прогнилите елити и строител на справедлив ред, а и на нов световен ред.

Озаглавен "Повече от история: Сталин се превърна в оръжие в битката между Русия и Запада", материалът се отличава с коментарния си характер и се вписва напълно в десетилетната вече тенденция за реабилитация на образа на тоталитарния лидер. Но и не само гледа назад и обобщава, а поставя Йосиф Висарионович в днешния контекст на обръщането на Руската федерация към Азия, и по точно към Китай, и издига образа на Сталин като знаме в противопоставянето Русия - Запада.

С научно-популярна цел News.bg представя без коментар и редакция материала на Петър Акопов от агенция Новости:

Преди седемдесет години умира Сталин - това не е малко време, особено при положение, че самият Сталин е живял 74 години. Дали обаче Сталин просто остава достояние на историята - наред с Ленин, Николай II или Петър Велики? Не, той все още е актуален, защото към него се обръщат, призовават го, страхуват се от него, сравняват се с него. И то не само в Русия, но и в света. И вече не става въпрос за реалната историческа фигура на Йосиф Висарионович Джугашвили - Сталин, а за мита, в който се е превърнал. Този мит все още се използва във войната - идеологическа и информационна.

Най-популярното сравнение-формула в момента е "Сталин - Хитлер" и "Сталин - Путин". Първото се използва от Запада и от нашите космополити с пламенни антисъветски възгледи: изчадие адово, убиец, провокатор на война, който превзе половин Европа. Второто е популярно както на Запад, така и у нас, но докато нашите опоненти го използват като продължение на аналогията с Хитлер, за да се стигне до "Путин е Хитлер", у нас сравнението със Сталин идва като комплимент за Путин или като упрек, че Путин все още не е "достатъчно Сталин". Както във всяка битка на значенията и образите, истинският Сталин не е твърде важен - важен е образът и митът.

Тоест, оказва се, че има два образа на Сталин, които водят битка помежду си: в нашата страна Сталин е победителят, строителят на мощна и справедлива държава и нов световен ред, а на Запад - Сталин е тиранинът на собствения си народ и потисник на народите на Европа. От това кой Сталин ще победи зависи не само съдбата на Русия, но и бъдещето на Европа и останалия свят. Така че защо той е толкова важен? И защо Русия не може да се откаже от Сталин поне в тази битка на митовете?

Не можем ли да забравим и да оставим генералисимуса да почива в мир - нима са малко другите значими фигури в нашата история, около които да се обединим при конфронтациятя си със Запада? Защо трябва да защитаваме лидер, чийто ръце наистина са оцапани с кръвта на сънародници и дори и апологетите му са принудени да признаят това, макар и да го оправдават, че е отишъл отвъд революцията, принуден от времето и обстоятелството. Всички тези въпроси биха имали смисъл, ако нашата страна вече два пъти не се беше отрекла от Сталин - с опустошителни последици.

За първи път Сталин е отхвърлен три години след смъртта му, когато Хрушчов започва публична борба срещу култа към личността и последиците от него. Да осъдим репресиите - които ни струваха милиони животи не само на "червената номенклатура", но и на обикновените граждани, включително и на остатъците от "експлоататорските класи" - беше правилен ход. Но отказа от масовите репресии се случи още по времето на Сталин - те бяха предимно през втората половина на 30-те години, така че в това нямаше кой знае каква революция. И така осъждането и разобличаването на довчерашния лидер се превърна в разправа на мишки с умрял лъв - мащабите на Хрушчов и Сталин така или иначе бяха твърде несравними, а и във всичко това имаше и известен реваншизъм.

Победителят в последната война първо е развенчан, а след това е превърнат в мълчалива фигура: след Хрушчов (в годините на Брежнев) Сталин вече не е много руган - просто се стараят да не го споменават, освен в редките случаи в игрални филми за войната. В резултат на това по време на перестройката внезапно появилият се Сталин се превърна в таран срещу КПСС и СССР - разкриването на негови реални и измислени зверства не само засенчи всичките му заслуги, но и го превърна във "втори Хитлер". Приносът на антисталинската кампания за разпадането на Съветския съюз не може да бъде надценен.

И безразсъдното развенчаване на Сталин има и геополитически аспект: именно с него започна разривът на страната ни с нейния основен съюзник - маоистки Китай. Пекин не разбираше защо "големият брат" така безочливо потъпква фактическия създател както на своята държава, така и на цялата световна комунистическа система. Идеологическите спорове в крайна сметка доведоха до разрив и конфликт с огромни геополитически последици. Ако през 50-те години на ХХ в. в СССР беше приложена и по отношение на Сталин формулата на китайците към Мао - Мао е бил прав на 70%, а е грешал на 30% - то историята (и не само съветската и на съветско-китайските отношения, но и световната история) можеше да поеме по съвсем друг път.

И така спорът за Сталин се превърна в инструмент преди всичко за разрушаване на връзките между Москва и Пекин, след това и на самия СССР. А след това и нашите ултралиберални кръгове искаха да извършат "окончателна десталинизация", т.е. напълно да демонизират и табуират образа на Сталин.

Но нито 90-те на ХХ век нито първото десетилетие на ХХI век не успяха да направят това: процесът на реабилитация на Сталин тръгна отдолу. Сега вече Сталин е не само в победител във Великата отечествена война, но и угроза за вътрешните врагове, бич за корупцията и предателите, мечът на наказание за прогнилите елити и строител на справедливия ред. Именно това е образът на Сталин, който окончателно се е наложил в съзнанието на хората - затова и почти всички социологически проучвания вече го поставят на първо място в класацията по популярност на всички исторически личности в нашата история.

Да се бориш срещу това е не само безсмислено, но и опасно, почти самоубийствено, защото по този начин неволно ще трябва да се присъединиш към мита за "черния Сталин" - мит, който отдавна не е антисъветски, а русофобски и който цели да разцепи и разгроми Русия. А Сталин трябва да работи за Русия, да ни помага да побеждаваме - той самият би искал това.