Кръв и желязо: Националистическият империализъм - идеология на Русия

Войната в Украйна създаде изцяло нова политическа реалност за Кремъл и подтикна укрепването на обновена идеологическа основа за управлението на руския президент Владимир Путин. Според президентски указ тази идеология се корени в "традиционни духовни и морални ценности". Тези идеи са конкретизирани в нов учебник по история за гимназисти и задължителен нов курс за всички студенти първа година, озаглавен "Основи на руската държавност", пише в статия на "Фондация Карнеги за международен мир".

Режимът на Путин днес е по същество вид хибриден тоталитаризъм, който съчетава зрял авторитаризъм с тоталитарни практики. Този модел изисква известна степен на самооправдание. Политическата система може по-добре да утвърди себе си и причината за съществуването си на първо място, ако успее да намери подходящите думи, за да опише изкуствено идеологическата реалност, която е създала. Колкото по-суров е режимът, толкова по-сурови са думите. Колкото повече репресивни практики се въвеждат, толкова по-активна е индустрията за измисляне, производство и внедряване на градивните елементи от своята идеология в общественото съзнание.

Тази статия разглежда историческия произход на светогледа, който руското правителство налага на страната. По същество това е модерна адаптация на "руската идея", която има дълбоки корени в интелектуалния дискурс на деветнадесети и двадесети век. Путинистката идеология е комбинация от формулировката, разработена от граф Сергей Уваров в ролята му на главен съветник на цар Николай I през 1830 г. ("православие, автокрация и националност"), заедно с аспекти на официалния възглед на правителството за националност, славянофилство философия, сталинска имперска идеология и еклектични идеи, извлечени от руските националистически движения от 60-те и 70-те години на миналия век.

Съвременната руска идеология може най-добре да се опише като националистическо-империалистическа, тъй като съчетава както имперски стремежи, така и национализъм. Тази идеология се превърна в концепция за "ДНК на Русия", която се стреми да подчертае изключителността и мним специален път на Русия.

През юни 2023 г. три огромни знамена — всяко с размер наполовина на футболен терен — бяха издигнати на 175-метрови пилони на брега на Финския залив в покрайнините на Санкт Петербург. Един до друг се развяваха 165-годишният руски имперски флаг в черно, жълто и бяло; знамето на Съветския съюз със сърп и чук; и съвременния руски трикольор. Увенчавайки този странен експонат, беше най-високият небостъргач в Европа, кулата Лахта на Газпром, която е перфектен символ на държавно-капиталистическия модел на режима на Путин. Историческите корени на такъв философски еклектизъм са дълбоки.

Историята се повтаря

Моделът на съществуване на руската държава отдавна диктува както политическия ред, така и неговата идеологическа подкрепа и оправдание. През шестнадесети и седемнадесети век основният износ на Русия идва от търговията с кожи. Историкът Александър Еткинд даде увлекателно описание на това как функционира тази индустрия. "Онези, които гарантират сигурността на собствениците, са склонни да поемат контрола върху тяхната собственост... Групата, която търгува с ресурс и групата, която защитава държавата, се сливат в едно неразличимо цяло." Аналогията с днешния ден е трудно да се пропусне: производството, транспортирането и съхранението на ключова стока, било то кожи или масло, трябва да бъдат защитени - включително от населението като цяло. Оттук и манията за сигурността като противовес на свободата и създаването на идеология, която оправдава съществуването на този модел.

Ключовата характеристика на икономическото благосъстояние на страната - тоест зависимостта от износа на суровини, а не на готови стоки, които са по-нагоре по веригата на стойността - е повлияла както на структурата на политическата система, така и на нейните идеологически концепции. Това е източникът на "вечната хипертрофия на държавата", както обяснява руският философ Николай Бердяев в средата на ХХ век. Логиката на вътрешната колонизация убеждава руските управници, че "е необходимо да се превземат руските пространства и да се защитят". Като цяло държавата трябваше да се изолира от външни влияния в името на своята мания за сигурност.

Руският месианизъм и идеята за руската изключителност, които имат своите корени във вековната концепция за Москва като Трети Рим, също идват от дългогодишна традиция. Друг руски философ, Густав Шпет, пише, че "самохвално наричайки се Трети Рим, Русия подчертава липсата си на корени, без дори да го осъзнава. Тя става изведнъж християнска, но без никаква класическа традиция или историческа културна приемственост."

Идеологията на Третия Рим обаче не е просто теологична концепция. Бердяев пише, че "идеологията на Москва като Трети Рим улеснява укрепването и мощта на базираната в Москва държава и царската автокрация, а не разцвета на Църквата и истинския духовен живот."

На фона на сегашния конфликт ролята на "изгубена" Византия, която според светогледа на Путин се е изплъзнала от империята, играе Украйна.

През 1833 г. влиятелният министър на образованието на цар Николай I граф Сергей Уваров излиза с формулировка за държавна идеология, която обхваща както религията, така и политическата система. "Православие, автокрация и националност" беше едновременно въображаема конструкция (не по-малко въображаема от идеологията на "научния комунизъм" от съветската епоха или новия курс на режима на Путин "Основи на руската държавност") и инструмент за управление на умовете на хората и поддържане под контрол. Неслучайно идеята за "националност" е била официална: с други думи, формулирана е от държавата и наложена отгоре.

Друг елемент на руския патриотизъм, възникнал през деветнадесети век, е идеята за пречистваща война. Той се проявява в различни форми на националистически империализъм през различни исторически периоди от време, но особено преди и по време на Първата световна война.

Свързан - и наистина архаичен идеологически градивен елемент - който беше съживен от войната в Украйна, е този на героичната смърт за родината. Както патриарх Кирил, главата на Руската православна църква, така и поп певецът Шаман прегърнаха тази идея. В хита на Шаман "Нека се издигнем!" на руските тийнейджъри се казва:

"Нека се издигнем, стига Бог и истината да са на наша страна,

Ще благодарим, че ни осигури победата.

За тези, които намериха своя рай и вече не са с нас,

Нека станем и изпеем песен."

Войните често са служили за компенсиране на руския комплекс за малоценност, който произтича главно от икономическата изостаналост на страната. Доста често обаче войните само изострят чувството на национално унижение, недоволството и жаждата за отмъщение, особено след пораженията на Москва в Кримската и Руско-японската война.

В днешна Русия е възможно да се проследят корените на настоящия конфликт между националисти-империалисти и либерали до противопоставянето между сталинистите и антисталинистите, което само по себе си е страничен продукт от известния дебат от деветнадесети век между западняци и славянофили .

Русия си измисля врагове - дамгосва ги като ционисти и англосаксонци

В навечерието на пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна през февруари 2022 г. руският външен министър Сергей Лавров каза: "Путин има трима съветници: Иван Грозни, Петър Велики и Екатерина Велика." И все пак има малко доказателства, че Путин е прегърнал голяма част от амбициите на тези известни личности за модернизиране на страната. Що се отнася до техните репресивни черти, Путин само е усвоил фразата на Петър Велики за "връщане и укрепване" на изконните руски земи. Ако трябва да си кажем истината, Путин има само един съветник: съветският диктатор Йосиф Сталин.

Със сигурност, по отношение на езика на омразата и тона на дискусията за руското величие и превъзходство, страната е слязла до дълбините на късните сталински години в края на 1940-те и началото на 1950-те години. Както отбелязва Евгений Добренко, изследовател на сталинската идеология, политиката е история, обърната в настоящето. Режимът на Путин се храни с разлагащите се трупове от миналото, като същевременно поглъща злокачественото излъчване на сталинизма, което се крие точно под повърхността. Сталин също черпи от миналото за легитимност, включително чрез кинематографични изображения на руската история. На 13 септември 1943 г. той спретнато обобщава исторически и националистически мотивирана идеология в поредица от бележки, които нахвърля върху сценария за филма на Сергей Айзенщайн "Иван Грозни": "Не е лошо описание на Иван Грозни като прогресивна сила на своето време, и опричнината (б.а. режимът на държавен терор на Иван Грозни) като негов целесъобразен инструмент."

Друга реликва от сталинската епоха е разчитането на пантеон от исторически герои. Този подход се появи по време на Втората световна война, когато режимът остави настрана марксистко-ленинската догма в полза на по-голям акцент върху патриотичната история на страната. Режимът на Сталин започва да строи пантеона в очакване на войната. Преди Иван Грозни Айзенщайн заснема друг патриотичен филм за историческа личност: Александър Невски, чиято премиера е през декември 1938 г. Титулярният средновековен княз-воин оттогава остава официален герой. По време на войната в Украйна Невски е превърнат в символично средство за маркиране на завоювана територия, благодарение на решението на властите да издигнат паметник на Невски в Мариупол, разрушения украински пристанищен град. Нищо че Невски няма никаква връзка с този град; името на княжеската марка символизира вековната конфронтация на Русия със Запада и напомня за епохата на тевтонските рицари.

Дори лексиката от късния период на Путин отразява лексикона от късния сталински период с неговите атаки срещу "антипатриотични групи". През 1949 г. "космополит без корени" става прословут официален термин за противниците на съветския народ. През 2014 г. Путин измисли термина "национален предател", който съществуваше заедно с по-ранните усилия на правителството да се насочи към така наречените чужди агенти чрез законодателство и други форми на тормоз.

При Сталин "преклонението пред Запада" (предимно към Съединените щати) беше основна черта на характера на вътрешния враг. "Ционистите" също се появиха като сенчеста сила през същия период от време. Всъщност режимът на Сталин постави евреите в същата роля, в която режимът на Путин поставя украинците днес: проводници на всичко лошо в света. След шокиращата терористична атака на Хамас срещу Израел на 7 октомври, руски официални лица енергично прегърнаха палестинската кауза. Точно като по часовник класическите форми на антисемитизъм от съветската епоха също се завърнаха в Русия - с отмъщение. Без него руският хибриден тоталитаризъм е някак незавършен.

Духът на официалната антисемитска пропаганда по време на късната сталинова епоха може да се види в емблематична статия, озаглавена "Ционизмът в услуга на англо-американските военни агитатори". Неговите автори пишат: "Жестокостите, извършени от еврейските фашистки ционистки банди срещу мирните араби, надхвърляха престъпленията на убийците от редиците на Хитлер." Тази фраза в крайна сметка беше редактирана от проектостатията от главния съветски идеолог Михаил Суслов, но техниката е разпознаваема: използвайки груб и вулгарен език, писателите безсрамно проектират качествата, приписвани на най-лошите врагове в историята на страната, върху днешния враг. Следователно сегашното правителство на Украйна се описва като нацистко. Макар че сегашното израелско ръководство не беше заклеймено по подобен начин, критиките от страна на висши руски служители, включително самия Путин, бяха доста остри.

Междувременно посланията, прокарвани от водещите идеолози на режима на Путин, все повече заприличват на карикатури. Ръководителят на Съвета за сигурност Николай Патрушев, дългогодишен близък сътрудник на Путин, заяви между другото, че: "Някои хора в Америка твърдят, че Източна Европа и Сибир ще станат най-безопасното място в случай на възможно изригване (на вулкана Йелоустоун в западните Съединени щати). Това очевидно е отговорът на въпроса защо англосаксонските елити са толкова запалени да поемат собствеността върху тази сърцевина."

Наистина, колкото по-малко достоверна е информацията, толкова по-склонни са идеолозите на Путин да я използват. Патрушев също така обвини Финландия, че има планове да дестабилизира Карелия, огромен регион, който обхваща и двете страни. "За дестабилизиране на обществено-политическата ситуация в Република Карелия и провокиране на безредици, западните разузнавателни служби активно работят за разпалване на сепаратистки настроения, особено сред младежта", твърди Патрушев.

Междувременно Сергей Наришкин, директор на Руската служба за външно разузнаване и други официални лица многократно са твърдяли, че "полското ръководство има все по-голямо намерение да установи контрол над западните територии на Украйна, като разположи свои войски там". Според Путин полските лидери "се надяват да сформират някаква коалиция под чадъра на НАТО и директно да се намесят в конфликта в Украйна, за да могат след това да вземат по-добро парче за себе си ... Добре известно е, че те също имат проекти на беларуска територия."

Моделът е колкото самоцелен, толкова и тромав и неправдоподобен. Високопоставени руски служители рутинно твърдят, че идеологическите и политически опоненти на Москва вярват, че мощта на една страна се определя от нейния териториален размер. Всичко това може да изглежда като празни политически приказки, но подобни твърдения служат за няколко цели едновременно. Те са едновременно средство за доставяне на идеология, инструменти, които се използват за нейното дефиниране и създаване и неразделни елементи от основната идеология на режима. В ръцете на Кремъл идеологията при Путин е както политическа стратегия, така и продукт на нейното използване.

Антиамериканизъм на духа

В края на 60-те години списанието "Молодая гвардия" (Млада гвардия) служи като център за руските националисти от онова време. Неговите редактори публикуваха поредица от статии, представящи идеологията на руския националимпериализъм. Темите на тези статии са част от корените на държавната идеология от ерата на Путин, която днес се систематизира.

Архетипните фигури, опериращи в този жанр, са писателите Михаил Лобанов и Виктор Чалмаев. Връзките между идеологическите клишета от съветската епоха и днес могат да се видят в изказванията на Чалмаев, който на преклонна възраст от деветдесет години нарече Украйна провалена държава през 2022 г.

Лобанов, от своя страна, публикува нещо като политическа статия в изданието на "Молодая гвардия" от април 1968 г., озаглавена "Просветената дребна буржоазия". Лобанов се насочва към главния противник на руските националисти - добре образованите жители на града - и ги представя като основната опасност за това, което днес е известно като "Руския свят" (Русский мир).

Урбанизацията и постепенното сближаване на съветския режим със Запада по време на периода на разведряване през 70-те години на миналия век естествено беше посрещнато с ужас от сталинистите и членовете на т. нар. руска партия. Руската партия беше група чадър, включваща списания, вестници, Руското дружество за защита на историческите и културни паметници, дисиденти националисти и поддръжници на национализма на различни нива на правителството и съветската комунистическа партия. Привърженици могат да бъдат намерени в Министерството на културата на Руската съветска федеративна социалистическа република, Централния комитет на Комсомола (комунистическата младежка организация) и в Централния комитет на Комунистическата партия. Тези "традиционалисти" се противопоставяха на напредъка на една градска, "бездушна" цивилизация, която до голяма степен свързваха със Запада. Те се застъпваха за общественото съзнание и начина на живот на руското селячество, идеи, които бяха представени като по-близки до природата.

В статиите на Лобанов и Чалмаев врагът на руския патриот е дребният буржоа, който цени само материалното. Такъв човек не е в състояние да обича отечеството си. Според Лобанов "Един народ няма по-лют враг от изкушението на буржоазния просперитет. Това е равносилно на парализа за творческия гений на нацията... Рано или късно ще станем свидетели на сблъсък на тези две непримирими сили: моралната оригиналност и американизма на духа."

Днешните идеолози почти дума по дума повториха изявленията на националистите в опитите си да обяснят и оправдаят причината за войната в Украйна и продължаващата хибридна война между Русия и Запада. В броя на "Молодая гвардия" от август 1970 г. Сергей Семанов, един от най-ярките шовинисти и антисемити на руската партия, атакува либералния лагер (като списание "Новый мир" или "Нов свят") и спекулира с идеята за единство на народа и държавата, която днес също намери втори живот. Фрагменти от статията му могат да бъдат намерени вмъкнати в изказванията на лидерите на днешна Русия почти дума по дума, като например когато каза: "Разбира се, някои биха искали да разрушат това органично единство на нашия народ с нашата социалистическа държава. Е, знае се откъде идват тези угодни "гласове". Тъмните сили на света упорито се опитват по всякакъв начин да отслабят нашата държава, да посеят раздор и вражда между съветските народи. Ето защо монолитността на нашето многонационално Отечество и приятелството на нашите народи трябва да се пазят и пазят като зеницата на окото ни."

Естествено, статиите в "Млада гвардия" предизвикаха отзвук от противниковия лагер. На страниците на "Нов мир" видният литературен критик Александър Дементиев използва официалния съветски дискурс, за да отхвърли умело несвързаните бръщолевения на патриотичните националисти. Редакцията на това списание отдавна беше разбрала с кого си има работа. Заместник-редакторът Алексей Кондратович пише в дневника си през декември 1968 г.: "Шовинизмът под маската на съветския патриотизъм се превърна в официална идеология в нашата страна. Ако не си шовинист, ти си космополит - следователно враг."

Дементиев изброи и основните идеи на руската партия, които присъстват напълно в доминиращата идеология днес: "В статиите на нашия критик (Чалмаев) Русия и Западът са противопоставени не по-малко рязко, отколкото в писанията на традиционалистите и славянофили. Русия, като хилядолетен организъм, е запазила своята духовна красота както под татарското иго, така и под натиска на буржоазния морал, материални придобивки, бездушие и рационализъм; Западът, от друга страна, се е превърнал в "разкошен мравуняк", управляван от ново варварство, вулгарност, евтина проституираща култура, силата на пълния стомах и комфорта. Това е място, където душата е станала синоним на стомаха."

Националистите отговориха на критиките на "Нов мир" с манифест в списание "Огоньок", подписан от единадесет писатели-традиционалисти и озаглавен "Срещу какво протестира "Нов мир"?" Те не пестиха думи, заклеймявайки позицията на "Нов мир" като "космополитна". Кондратович пише в дневника си: "И така, космополитизмът надигна грозната си глава. Мина известно време... Това е. Обвинителният акт е готов. Като тези, които познавахме. Живееш и чакаш историята да се повтори. Ние се връщаме много назад: обратно към Сталин."

Това беше истинска идеологическа война. Никой не можеше да спре традиционалистите, които запазиха позициите си в официалните съветски медии и държавни агенции и се ползваха с протекцията на фигури на високи позиции в съветската йерархия. В крайна сметка членовете на руската партия бяха успешно приобщени от съветската система и принудени да обслужват нуждите на режима. И все пак националистическите империалисти бяха изпълнили функцията си и се оказаха полезни при смазването на останките от либералната опозиция. Тяхната доктрина също беше полезна. Както го описва историкът Александър Янов: "Те пренесоха борбата между "социализма" и "капитализма" в сферата на духовното противопоставяне: руската душа се изправи срещу буржоазния дух, олицетворен от "американизма". "В тези среди сталинизмът перфектно съжителства с национализма. Мнозина видяха връзката между двете като очевидна, наричайки сталинистите "черностотници", препратка към руското ултранационалистическо движение от началото на ХХ век.

Пет нови основи

С първите признаци на деспотизъм при Путин, идеологията се завърна с отмъщение, пораждайки идеи като "суверенна демокрация", концепция, която се появи през 2005 г., за да оправдае все по-тежката ръка на държавата. Възходът на подобни идеи бележи началото на фетишизирането и абсолютизирането на "суверенитета", което дава оправдание за сегашното слизане на Русия в автаркия.

Режимът на Путин въведе постоянно правителство и силно персонализиран стил на полутоталитарно управление. Такъв режим изисква закрепването на основни идеологически принципи и исторически оправдания за неговия деспотизъм, като всички те трябва да бъдат разпространени сред масите. Това обяснява въвеждането на различни инструменти за индоктриниране на ученици и студенти. Те включват преработени учебници по история и социални науки за училищата и новозадължителния курс "Основи на руската държавност" на университетско ниво. По-добро име за този курс със сигурност би било научен путинизъм, което би помогнало на гражданите да видят паралела с лекциите за "научния комунизъм", които техните предшественици са били принудени да посещават в съветските университети.

Днес руската нация преживява криза на идентичността. Тя се развива на фона на безпрецедентно остър конфликт със Запада. (Иначе казано, руската нация е принудена да влезе в конфликт със самата себе си.) И както винаги се случва в периоди на конфронтация със Запада, Русия избира негативна форма на самоидентификация, която разчита на познати лозунги като: "Ние сме различни от всички останали!" "Ние имаме специално ДНК!" "Ние се борим с безбожието и враговете по западните граници на страната ни! "Трябва да се защитим, като си върнем нашите древни територии и ги "освободим"!" Накратко, най-добрата защита на обсадената руска нация е нападението.

Ключовото ядро на държавната идеология при Путин е твърде просто. Повтаря се постоянно от най-важните говорещи глави на режима, независимо дали идват от службите за сигурност или от цивилни правителствени агенции. Всички от Патрушев до първия заместник-ръководител на президентската администрация Сергей Кириенко настояват: "Онези, които днес се опитват да воюват срещу Русия, имат ясна цел. Вече не го крият. Те искат Русия да спре да съществува".

Режимът на Путин подготвя ново поколение идеолози, включително политическия стратег Андрей Полосин, близък сътрудник на Кириенко. Тази група политически технолози измисли това, което те наричат "пентабазис", по същество списък от пет точки от основополагащи идеи, които са квази-духовни несвързани глупости. Тези идеи включват "назидание на индивида", "любов към семейството", "единство за обществото", "ред за държавата" и "мисия за страната". Списъкът е допълнен с четири така наречени ценностни константи, състоящи се от "специалния път" на Русия (преопаковане на германската концепция за Sonderweg), "месианството" (умишлено преувеличаване на ролята на нацията), "суперадаптивността" и "комунализма като антитезата на индивидуализма." Изучаващите руска история със сигурност ще си спомнят, че комунализмът беше концепция, която беше изкуствено насърчавана от властите по време на руския имперски период. "По-лесно е да пасеш цялото стадо, отколкото отделен член на това стадо", както веднъж се изрази известният руски министър-председател Сергей Вите. Комуналният начин на живот значително попречи на руската модернизация и ограничи гражданските права на 80 процента от населението.

Ако тези основи звучат някак неясно, това е, защото са такива. Предразположението на режима към манипулиране и изкривяване на преподаването на история е по-полезен инструмент. Държавната идеология на Путин има за цел да се храни с миналото и да използва исторически спомени и концепции, за да прекрои и управлява масовото съзнание на руското гражданство. Това е аналог на случилото се по времето на граф Уваров. Както отбелязва историкът Андрей Зорин, "миналото беше призовано да замени опасното и несигурно бъдеще за империята, докато руската история и вкоренените в нея институции на православието и автокрацията се оказаха единственото хранилище на националността и последната алтернатива на европеизацията."

Тези концептуални подходи лесно се забелязват в прословутия нов учебник по история за десетокласници и единадесетокласници, който беше представен и съставен от противоречивия бивш министър на културата, превърнал се в президентски помощник Владимир Медински и ректора на Московския държавен институт за международни отношения Анатолий Торкунов. Подходите са включени и в двата университетски учебника "Основи на руската държавност". Идеологията на режима на Путин се проявява предимно чрез историческия дискурс. Ето защо за авторите на тези учебници беше толкова важно да потвърдят, че има само едно "правилно" разбиране на историята. Историческата политика на путинизма, разбира се, не е изградена само върху цензурирани спомени. Има още един решаващ елемент: забравянето на по-тъмните страници от националната история на Русия.

След като не успя да начертае работещ път за бъдещето на Русия и загуби състезанието с така наречения глобален Запад и нарастващия глобален Изток, съсредоточен върху Китай, режимът на Путин не е в състояние да изостави своите лидерски амбиции. Вместо това насочва цялата си енергия да си проправи път обратно към легендарното минало. Руската система под управлението на Путин спря да догонва, когато става дума за отдавна закъснели задачи, свързани с модернизацията. Тя започна да преследва демодернизация, етап на развитие, който завърши със "специалната операция" в Украйна.

Путин някога е бил напълно доволен от идеята за изграждане на утопия в ретро стил. За негово съжаление, тази цел вече се е превърнала в напълно ужасяваща антиутопия, съставена от изрезки от най-тъмните глави от миналото на Русия. Подобна основа за руската държавност и нейната роля на международната сцена изглеждат още по-абсурдни в двадесет и първи век. Склонността на Кремъл да приеме националистическа имперска идеология отново оправда неговата саморазрушителна репутация.