"Коронавирусът ни състари всички"

Преди две седмици срещнах няколко бивши съученици, дошли в родния ни град. В него животът изглежда по-поносим - по простата причина, че родителите ни имат къщи с градини. Неща с неизмерима стойност в наши дни.

Не бях виждала двама от бившите си съученици отдавна, защото се преместиха в други държави. Сега могат да работят от вкъщи, така че се върнаха за известно време. Колкото и да се радвах на мисълта за това събиране, първите моменти определено бяха странни. Начинът, по който се поздравихме, показа отношението на всеки един към актуалната здравна ситуация. Някои останаха предпазливо на дистанция и помахаха, други се поздравиха с лакти, трети весело се хвърлиха да се прегръщат. Въпреки, че сме на една възраст, ми се стори, че някои са по-млади от другите.

Младите уж бяха пощадени от вируса

Надявах се да не говорим твърде много за пандемията, но тази тема доминираше. На масата сред бутилките и купичките с фъстъци имаше туби с дезинфектант. Поставихме столовете така, че между тях да има определено разстояние. Не се чувахме много добре и трябваше да говорим по-силно. А се знае, че така капчиците слюнка се разпръскват още по-интензивно. Наскоро прочетох статия, анализираща риска от заразяване в различни ситуации, и заключението беше, че при среща с приятели е най-добре да не се говори. Кой знае какво ще излезе от устата ти, когато я отвориш. Буквално бихме могли да хвърляме "мръсни" думи наоколо си. А в затворена стая би било още по-лошо.

Мина по-малко от година от първите тревожни признаци за разпространението на вируса, а много аспекти от живота ни вече са пренаредени. От нормите за учтивост до възприемането на възрастта. В първите няколко месеца се казваше, че болестта ще пощади младите хора, респективно те не бяха достатъчно предпазливи. Бяха сочени с пръст, защото разпространяват вируса без да знаят. Междувременно достатъчно млади хора са болни и този дискурс донякъде се успокои. Всички сме остарели, т.е. сме станали уязвими. В първите няколко месеца на пандемията бях млада, докато живеех сама, след което се прибрах вкъщи и приех възрастта на хората, с които живея.

Мъгливата пандемична вселена

От 13-годишна възраст страдам от късогледство, без очила живеят в доста мъглив свят. Когато излизам и трябва да си сложа маската, не нося очила, защото те досадно се запотяват. Ето защо пандемичната ми вселена е объркана и дифузна, пълна с гласове, които понякога не знам откъде идват. В тази вселена липсата на едно чувство отслабва и останалите. Това е образът, който ще свържа с пандемията - дори след като тя е приключила: мъгливо, объркано време, с глупави опасности на всяка крачка, като например дупка в асфалта, в която можеш да си изкълчиш глезена.

В момента има много неща, които не виждаме ясно, тъй като не можем да обхванем цялата информация. Неща, свързани с разпространението на вируса и надпреварата за ваксината, с активния масов контрол, с развиването на уменията за писане и четене на второкласник, който цяла година е имал само онлайн уроци, с безброй други последици от вълните на антипандемични мерки, които обхващат всички социални класи. Повечето от нас са късогледи в много области - и е невъзможно да бъде другояче.

Бъдещето като мираж

Нямам кратък отговор на трудния и сложен въпрос как младите хора се справят с тази криза. Вероятно има институции, които разполагат с актуална статистика за процента на заразяване по възрастови групи, с данни за безработицата и за спадащата покупателна способност. Дори да имах достъп до всички тези данни, пак щеше да ми е трудно да ги разчета. Впечатлението ми е, че вече не е толкова важно на колко години сме, тъй като всеки би могъл да бъде "млад човек със скрити болести" - не знаеш по колко начина може да те предаде собственото ти тяло.

Всички сме в опасност. Сега ни отличава не толкова възрастта, колкото икономическата ситуация. Като пенсионер някак си имате по-голяма сигурност: вече не съществува опасността, че можете да се окажете излишен за вашия работодател. Или да бъдете сметнати за маловажен, ако работите в област като културата.

Вчера съсед ми каза, че ако той е "шефът на света", ще задържи всички по домовете им за месец и половина, за да се отървем от вируса. Бих искала да споделя оптимизма на този човек, който е убеден, че съществуват прости решения. Месец и половина - звучи като миг, но при сегашните обстоятелства със сигурност не е. Времето се е разширило, почти е замръзнало, март вече изглежда, сякаш е бил в друг живот. И ние живеем в тази мъгла, в която ни остава само да се движим внимателно. Бъдещето се е превърнало в мираж, без значение колко си млад.

Лавиния Бранище е румънска поетеса и писателка. Първият ѝ роман "Нула цяло и нещо" ("Interior zero") беше избран за роман на годината в Румъния през 2016-а година.

Автор: Лавиния Бранище